Анаис Шааф, Хавиер Паскуал
Министерство на времето (10) (Времето е това, което е)

II.

Студът брулеше, умората растеше и опасностите на мисията приближаваха, но красотата на природата помагаше на четиримата агенти да понасят по-леко прехода.

Не след дълго в далечината забелязаха гара Канфранк. Именно там само преди няколко часа се бе случило всичко, но селцето не беше целта им. Продължиха пътя си към Астун и бяха поразени от величието на издигащите се пред тях планини. Трябваше да минат още трийсет години, преди това място да се превърне в семеен курорт с модерни съоръжения за каране на ски. Сега от тук минаваха само отчаяни хора, рискуващи живота си. Много от тях оставаха по пътя. Групата продължи напред, докато изведнъж Ернесто спря, погледна GPS-а на мобилния си телефон и съобщи:

— Вече сме на френска земя.

Останалите кимнаха. Бяха по средата на пътя си и до смрачаване ги чакаше още ходене. Късно следобед щяха да пристигнат в Урдо и трябваше да изчакат нощния мрак, за да измъкнат Лола.

След като прекосиха голяма букова гора, четиримата достигнаха до езерата Айо. Хулиан си помисли, че името му звучи познато, защото тук завършваше една от отсечките на Тур дьо Франс, спечелена от Перико Делгадо, но не беше напълно сигурен.

Алонсо крачеше начело на групата и внезапно рязко спря. Лицето му изцяло се промени. Всички знаеха за фобиите му — от вода, плуване и от оковаване във вериги. Сега обаче за пръв път в живота си той установи, че има и страх от височини.

III.

„Chemin de la Mùture“, или както беше познат в Испания — „Пътят на мачтите“, беше тясна пътека, която с нищо не отстъпваше на Средната земя от романите на Дж. Р.Р. Толкин. Ако в този миг се появяха Фродо, Гандалф или Ам-гъл, никой нямаше да се изненада. Може би само Алонсо и Амелия, защото нямаха дори бегла представа кои са тези персонажи.

Гледката беше впечатляваща. Тясната пътечка била издълбана във варовиковата скала през XVIII век по заповед на Луи XIV, когато той се видял принуден да модернизира морския си флот. Неговият министър Колберт решил, че единственият им изход е да вземат дървени трупи от горите във френските Пиренеи. Преди да бъдат използвани за направата на корабни мачти, трупите трябвало да преминат през хиляди перипетии, докато се доставят, влачени по течението на буйните френски реки. За да стане това възможно, първо трябвало да се прокопае скалата и понеже тогава хората не разполагали с мощните къртачни машини на шосе М-30 за Мадрид, бил издълбан тесен проход през планината.

Амелия познаваше историята на областта и им разказа, че навремето минаващите през прохода го наричали „Гърлото на ада“. Умисленият Алонсо веднага разбра причината за това и се прекръсти, преди да поеме по пътеката.

Щом слязоха в долината и малко преди да пристигнат в Урдо, Ернесто реши да припомни плана на членовете на патрула. По време на пътя няколко пъти го бяха преговорили, но шефът на оперативния отдел беше методичен човек и не искаше да оставя нищо на случайността.

Една от любимите му фрази беше: „Ако нещо работи, не го променяй“. Както бяха успели да изкарат насила Родолфо Суарес от затвора му в Тордесиляс, не би било лоша идея да повторят същия план и с Лола. Макар че се надяваше да не се налага отново да я върнат в затвора, както се случи с прадядото на министър-председателя^[1]. Нито пък Ангустиас да приготвя печено пиле на Хитлер, без да знае за кого е.^[2]

И така, Ернесто щеше да се преоблече като германски офицер и на своя повече от безупречен немски щеше да съобщи на стражите, охраняващи Урдо, че е заловил бунтовник, по-конкретно Алонсо. Щом двамата влезеха вътре, нямаше да е трудно да неутрализират часовите и да отведат Лола. Хулиан и Амелия щяха да ги чакат отвън с кола със запален двигател, осигурена на френска земя от доверен човек на агента-овчар. Лесна работа, нали? Но не. Нищо подобно.

IV.

Паважът по улиците на Урдо не беше в най-добро състояние. Войната не бе помогнала на властите да се заемат приоритетно с такива подробности. Последните слънчеви лъчи огряваха къщите на китното планинско селце, но в Пиренеите времето се променяше рязко само за минути. Пиер Ибара, селският учител и заклет противник на нацистите, вървеше заедно със сина си Ерик по главната улица. Предупреди го, че през нощта ще падне гъста мъгла, но на момчето много не му се вярваше, защото на хоризонта нямаше нито едно облаче. Детето вдигна поглед към небето и се спъна в едно разклатено паве. Баща му го смъмри да гледа къде върви и гальовно го потупа по главата. Ерик се засмя и го прегърна, получавайки в замяна изпълнен с обич поглед. Пиер Ибара беше благодарен, че въпреки ужасите на войната, които бяха част от ежедневието на сина му, той продължава да се държи като момче на десет години.

Четиримата наблюдаваха отдалече тази сцена и не можаха да се сдържат да не се усмихнат. Особено Ернесто, който се сети как неотдавна бе открил своя син, за съществуването на когото не бе подозирал. Групата се помъчи да влезе незабелязано в Урдо. От началото на германската окупация, въпреки че селцето беше в свободната зона, никой не вярваше на никого. Жителите му се подозираха взаимно, доносите бяха нещо обичайно, а някогашното веселие по улиците беше останало в миналото.

Жестокостта на войната изважда най-лошите черти у хората. Винаги е било така и за съжаление винаги ще бъде. Човек трябва добре да си отваря очите и да бъде много внимателен.

V.

Колата, с която трябваше да избягат, бе паркирана на малка уличка до площада. Беше стар микробус „Ситроен TUB“, модел от 1939 — произведен преди по-малко от пет години, но външният му вид говореше друго. Беше напълно подходящ за задачата. Върху калника на лявата гума намериха ключа, както ги беше информирал Агапито Ибарбия. Хулиан го взе. Влезе в колата и се опита да я запали.

Завъртя веднъж…

Още веднъж…

И пак…

Абсолютно нищо. Сякаш нямаше акумулатор. Лицата на останалите посърнаха. Добро начало…

Хулиан обаче като млад беше карал жълт ситроен 2 CV и сега не се предаде.

— Не ми прави номера, момче! — Заговори той на микробуса пред смаяните погледи на Алонсо и Амелия.

Отново завъртя ключа и най-сетне ситроенът запали. Ернесто и Алонсо веднага се качиха отзад, за да се преоблекат, а Амелия зае предната седалка до шофьора. След няколко минути двамата мъже слязоха от микробуса. Единият (Ернесто) беше облечен във военна униформа, а другият (Алонсо) — в раздърпани и мръсни дрехи, сякаш дълго бе живял в гората като партизанин. В ролята на германски офицер началникът на оперативния отдел командваше „пленника“ си. Владееше отлично немски и униформата му стоеше добре, но се чувстваше безкрайно неудобно в този си вид, сякаш цялата болка, която нацистката свастика бе причинила на толкова хора, тежеше на плещите му.

— Да си сверим часовниците — предложи Ернесто.

Всички погледнаха към китките си. Алонсо също направи жест, за да види часа, но веднага осъзна, че не носи часовник.

— И аз винаги съм искал да кажа тези думи — иронично подхвърли Хулиан.

Алонсо и Амелия не разбраха шегата, но това често им се случваше.

— Ще ги кажеш на следващата мисия. Оставете двигателя да работи!

Ернесто измъкна ръждиви белезници и ги сложи на Алонсо. Всъщност обаче не ги закопча докрай.

VI.

Двамата агенти се възползваха от потъналия в мрак площад, за да си осигурят най-добра видимост към сградата, в която се помещаваше малкият щаб на нацистите. Над долината падаше мъгла, точно както бе предрекъл Пиер, но все още се виждаше добре. Всичко наоколо обаче придобиваше нереални очертания, което не вещаеше нищо добро.

Мъжете се спогледаха за миг. Знаеха какво да правят. Бяха стари кучета с опит във всякакви мисии.

— Късмет! — прошепна Ернесто.

— Не вярвам в късмета, сеньор. Само в лошия късмет — отвърна Алонсо и макар и с белезници отново се прекръсти. Добре, че Ернесто му беше оковал ръцете отпред, а не зад гърба, иначе щеше да му бъде още по-трудно.

В нощната тишина стъпките им отекнаха като биене на барабан или поне на Ернесто така му се стори. Не биваше да привличат внимание. Внезапно в далечината се чу бръмчене от двигател на превозно средство. По звука си личеше, че сигурно е голямо. Двамата мъже спряха и се върнаха назад. Беше по-добре да изчакат.

След няколко секунди на площада се появи камион. Заради мъглата и разстоянието, на което се намираха, Ернесто и Алонсо не можаха да различат какъв точно е моделът му. Камионът спря пред щаба на германците. И това не беше добър знак. А когато от него бързо започнаха да слизат войници на Третия райх, лицата на Ернесто и Алонсо показаха красноречиво мислите им:

— Та като споменах за лош късмет… — Алонсо не довърши. Поне дузина войници влязоха в сградата на щаба. Камионът отново запали и паркира на няколко метра по-нататък. Очевидно трябваше да измислят нещо друго, за да освободят Лола.

— Добре, преминаваме към план Б — саркастично отбеляза Ернесто.

— Не знаех, че има и друг план — изненада се Алонсо.

— Няма, но все нещо ще ни хрумне.

VII.

Ернесто не блестеше с много умствен „багаж“, метафорично казано, но способността му да импровизира в критични ситуации изненада членовете на патрула. Като същински интертемпорален Макгайвър той успя да извади от ръкава си за рекордно време един коктейл Молотов, направен като по учебник.

След като се освободи от германската униформа в микробуса, Ернесто запозна останалите с план Б — да хвърлят запалителната бомба по германския камион като диверсия. Взривът щеше да вдигне нацистите под тревога и всички щяха да излязат от щаба и да се втурнат да гасят пожара. Тогава двамата с Алонсо щяха да се възползват от суматохата, за да освободят Лола. Сега или никога. Изборът беше очевиден — трябваше да стане сега.

Мъглата беше толкова гъста, че можеше да се реже с нож като парче сирене. Видимостта беше намаляла на по-малко от метър. Това обстоятелство несъмнено улесняваше рискованата акция на патрула. Най-сетне провидението бе решило да им протегне ръка. Време беше.

Всички бяха заели позиция — Амелия с бутилка в ръка се готвеше да запали фитила на коктейла Молотов; Хулиан чакаше зад волана на микробуса с работещ двигател; Ернесто и Алонсо дебнеха край сградата, в която държаха Лола. Ернесто беше инструктирал всички да започнат броят до трийсет веднага щом се разделят. Това щеше да е знак за началото на акцията им.

Едно.

Две.

Три.

Никога за толкова кратко време агентите не бяха мислили за толкова много неща — за любимите си хора и за вероятността никога повече да не ги видят.

Двайсет.

Двайсет и едно.

Двайсет и две.

За възможния провал и че историята трепери в ритъм със стъпките на Дебелата Берта^[3].

Двайсет и седем.

Двайсет и осем.

Спряха да мислят и се спогледаха.

Двайсет и девет, трийсет.

Моментът беше настъпил. Амелия си пое дълбоко дъх и с всички сили запрати бутилката.

Тряяс!

Стъклото с трясък се разби в каросерията на камиона. Огънят обхвана цялото возило, а след няколко секунди се чуха и разтревожени викове на немски език.

Амелия хукна назад, изплашена от буйните пламъци, и се скри в микробуса. Хулиан седеше вътре със сериозно изражение. Двамата се спогледаха. Тя беше изпълнила задачата си. Сега беше ред на Ернесто и Алонсо.

Огънят поглъщаше предната дясна гума на камиона, а назад беше обхванал целия брезент, покриващ каросерията му. Двама германски войници се втурнаха припряно и закрещяха на останалите да започнат да носят кофи с вода.

Селяните от съседните къщи отвориха прозорците си, изплашени от взрива. Обаче не успяха да разберат какво става, защото гъстата мъгла се бе смесила с черен дим.

Ернесто и Алонсо предпазливо брояха колко войници излизат от щаба. Когато измина почти минута, без нито един нов униформен да се появи през вратата, двамата си дадоха знак, че е време за действие.

Войниците и няколко местни жители, които им се бяха притекли на помощ, хвърляха кофи с вода, за да потушат пламъците. Но сякаш хвърляха кофи с бензин, защото огънят изобщо не намаляваше.

Алонсо и Ернесто с пистолети в ръка се озоваха в нещо като зала с две писалищни маси. Нямаше никакви хора. В дъното започваше дълъг коридор. Двамата решително се отправиха натам.

VIII.

Както всяка нощ, Пиер лежеше в леглото си и гледаше към тавана. Заспиваше трудно, откакто жена му Емануела беше загинала от заблуден куршум по време на сблъсъци между нацистите и Съпротивата. Тази нощ не бе изключение.

Внезапно учителят чу викове от улицата. В същия миг Ерик влезе уплашен в стаята на баща си. Попита го какво се случва. Пиер се опита да успокои момчето. Нямаше за какво да се тревожи. Сигурно някъде се веселяха пияници.

Бум!

Ударната вълна от експлозията натроши стъклата на прозорците към балкона на Пиер. Бащата и синът се хвърлиха на пода и се скриха под леглото. Ушите им бучаха. Опитаха да си кажат нещо, но не чуваха гласовете си.

Внезапно бученето спря. За щастие и двамата бяха невредими. Пиер прегърна сина си.

Над долината настана тишина. След миг обаче… нови викове, плач и кучешки лай.

Пиер се показа на балкона. Улицата, на която живееха, беше близо до площада. Никога нямаше да забрави гледката на съсипания от експлозията камион. До него Ерик също беше много изплашен от случващото се. Мъглата вече се разсейваше…

IX.

Експлозията завари Алонсо в момента, когато се опитваше да отключи килията на Лола. След детонацията и последвалите крясъци отвън той продължи работата си. За няколко секунди отключи катинара. Очевидно уроците на Пасино как да преодолява всякакви ключалки не бяха напразни. Макар че Хулиан беше най-добрият му приятел и се зарадва много на връщането му след случая на Филипините, Пасино му липсваше. Дано да е добре, където и да се намира!

Ернесто набързо обясни на Лола какво да прави, като й каза, че са отряд от френската съпротива. Вече бяха готови за оттегляне от нацисткия щаб. За двамата агенти беше странно да видят Лола толкова млада, особено за Ернесто, който дълги години я бе считал за своя приятелка. Не е препоръчително човек да знае собственото си бъдеще, но не е добре и да знае съдбата на близките си.

Алонсо погледна навън. Можеха да се измъкнат незабелязано, тъй като германците все още бяха заети с гасенето на пожара. Успехът изглеждаше толкова близо.

X.

Пиер беше един от хората, които се притекоха на помощ за гасенето на пламъците. Не му беше особено приятно да бъде рамо до рамо с проклетите нацисти, но човешкият му дълг надделя. За момента огънят обхващаше само камиона, но близката къща също беше застрашена.

Никога не би му хрумнало, че Ерик ще излезе от къщи. Беше го предупредил, че най-много може да наблюдава пожара от прозореца. Единственият му син обаче не го послуша. Изкушението да бъде свидетел на такова събитие беше твърде голямо за момче като Ерик, любознателно по природа.

Когато Пиер спря за миг да си поеме дъх, му се стори, че вижда Ерик от другата страна на площада, сред група хора от селото. За съжаление не се лъжеше. Беше синът му.

XI.

След мигове на извънредно силно напрежение по време на сражение, Алонсо си спомняше всичко като филм на забавен каданс. Всъщност движенията му бяха ловки и достойни за схватки, режисирани от Брус Ли. Вървеше пред Лола и Ернесто като телохранител. Всичко изглеждаше наред. Внезапно Дидие Бланк, дебелият селски хлебар, който седеше встрани и само наблюдаваше, без да участва в гасенето, се разкрещя, че някой се опитва да избяга и обвинително посочи с пръст към Лола.

Един от германските войници се обърна и щом разбра какво се случва, предупреди останалите, че затворничката е успяла да се измъкне. Алонсо откри стрелба срещу нацистите, които се прикриха зад все още горящия, макар и не така силно, камион.

Пиер залегна на земята и извика на Ерик да направи същото. Момчето обаче стоеше вкаменено от страх, без да обръща внимание на баща си.

Куршумите свистяха навсякъде. Алонсо се прикри зад паметника, издигащ се в центъра на площада. Ернесто и Лола се върнаха обратно в щаба на нацистите. Началникът на оперативния отдел извади пистолета си и изпразни целия му пълнител. Опита се да намери път за отстъпление, но не откри никакъв изход. Бяха хванати в капан.

През това време Хулиан и Амелия чакаха в микробуса и не знаеха какво да правят. Нямаха оръжие и не бяха специалисти по сраженията. Внезапно нещо просветна в съзнанието на Хулиан и той запали двигателя. Возилото набра цялата възможна скорост, на която бе способно, и с шеметна бързина навлезе в площада. С рязко натискане на спирачките се закова до Алонсо, който скочи в задната част на ситроена под свистенето на куршумите, улучващи шасито.

Ернесто и Лола тъкмо се готвеха да го последват, когато един от германските войници хвана малкия Ерик и го заплаши с нож, допрян до врата му. Или Лола оставаше, или детето щеше да умре.

В далечината Пиер безпомощно наблюдаваше случващото се. Детето му, любимият Ерик… не можеха да му отнемат и него! Не и сина му! Точно тогава Ернесто осъзна какво трябва да направи. Спомни си гледката на бащата и сина, прегърнати на пътя. Очите му за миг потърсиха тези на Лола. Тя леко кимна, решението му беше правилно. С горчива усмивка Ернесто помаха на другарите си за сбогом. Алонсо веднага прозря намеренията му.

— Ще се предаде нещастникът!

Точно така. Ернесто остави на земята пистолета си и на съвсем приличен френски заяви, че ще се предаде, но само ако пуснат детето. Изстрелите престанаха.

Алонсо подкани Хулиан да побърза. За момента с нищо не можеха да помогнат и беше по-добре да се оттеглят. По-късно щяха да направят нов опит да освободят Ернесто и Лола. Хулиан не беше съгласен, но се наложи да отстъпи пред фактите. Даде газ и колелата на микробуса засвистяха. Войниците не можаха да улучат возилото, което успя благополучно да напусне площада.

Германците задържаха Ернесто и Лола без особена съпротива от тяхна страна.

Пиер се спусна към Ерик, все още пребледнял от преживения страх. Прегърна силно сина си и с поглед благодари на Ернесто за направената жертва. Развълнуван, началникът на оперативния отдел му върна жеста.

Когато мина покрай Дидие, учителят го изгледа с неприкрита омраза. Не можеше да разбере защо човекът, от когото всеки ден купуваше хляб, с когото често играеше на домино и пиеше по чаша вино, бе постъпил като жалък предател. Хлебарят язвително отговори на погледа му. Пиер събра цялото си самообладание и издържа това предизвикателство, без да сведе глава. Изпита желание да го удари пред всички, но моментът не беше подходящ да даде воля на гнева си. Не искаше малкия Ерик да остане кръгъл сирак.

Баща и син се прибраха у дома си. Заедно. В момента само това имаше значение.

XII.

Микробусът беше замаскиран с клони и храсти в дълбоката пиренейска гора. За щастие германските войници не можаха да ги последват и патрулът успя да се изплъзне и да напусне пределите на община Урдо.

Групата все още чувстваше напрежението и адреналина във вените си. Не можеха да повярват, че не само не бяха успели да освободят Лола, но бяха загубили и Ернесто. Какво можеха да направят? С тази единствена мисъл в главата си Амелия взе телефона и набра номера на Салвадор.

Заместник-министърът вдигна слушалката. Липсата на новини от патрула вече бе започнала да го притеснява. Беше сигурен, че мисията е завършила успешно, но развоят на последните събития в Лондон усложняваше прекалено много бездруго трудната операция „Минсмийт“.

— Слушам те, Амелия.

С разтреперан глас младата жена подробно му разказа случилото се. Салвадор я изслуша, без да я прекъсва. После въздъхна и направи каквото трябваше — даде конкретни инструкции. При това много болезнени.

— Слушам, сеньор. Ще ви информираме своевременно.

Амелия безмълвно прекъсна връзката. Изобщо не очакваше Салвадор да каже подобно нещо. Знаеше, че началникът няма да се зарадва на лошите новини, но той я срази с възможно най-неприятните заповеди.

Лола и Ернесто пътуваха за Гюрс, без да подозират за този разговор. Пристигнаха там на 27 април 1943 година — нов ден в историята. Един германски войник брутално застави двамата задържани да слязат от камиона. Щом видяха къде са ги докарали, лицата на пленените помръкнаха. За това обаче няма да прочетете никога в никоя книга.

Концентрационният лагер в Гюрс съществуваше едва от четири години, но вече имаше богата история. Разположен близо до испанско-френската граница, той бе построен като подслон за бежанци от Гражданската война, търсещи спасение от ужасите на франкистите след пролетта на 1939 година.

В началото на Втората световна война порутените постройки бяха използвани от френските власти за задържане на германски военнопленници. След окупацията на Франция нацистите започнаха да изпращат в лагера евреи и врагове на фюрера като преддверие на още по-зловещи места като Аушвиц и Маутхаузен.

През това време бяха достроени само няколко паянтови бараки, ограда с три реда бодлива тел в горната част и четири наблюдателни кули за снайперистите. Там не екзекутираха пленници, както в други лагери на смъртта. Не беше необходимо. Болести като тифус, пневмония или туберкулоза вършеха същата работа.

Поведоха Ернесто и Лола през най-гъстата и гнусна кал, която някога бяха виждали. Двамата започваха да осъзнават на какво точно място се намират и сърцата им се късаха, виждайки изпитите лица и тъжни очи, парцаливите дрехи и боси крака на хората наоколо. С други думи, пълен ужас. Огромната част от затворниците едва покриваха телата си със скъсан панталон, съдрана риза или стара жилетка. Филмът на ужасите „Карнавал на душите“ би бил нещо като детска приказка в сравнение с тази гледка.

Сърцето на Лола направо щеше да се стопи, когато видя старец, приличащ на жив скелет и с празен поглед, да се опитва да изяде няколко стръкчета трева.

Войниците ги отведоха в порутена барака, където трябваше да живеят сред плесен, дървеници и, разбира се, хлебарки. Лола и Ернесто се спогледаха силно разтревожени. На това място не ги чакаше нищо добро.

Ернесто се замисли за патрула. Дали бяха успели да се измъкнат? Ако се бяха провалили, саможертвата му щеше да остане напразна.