Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (27)

Двайсет и седем

Цербер/Хадес, система Делта Павонис, 2566 година

 

Черните иконки на оръжията от скривалището се скупчиха около позициите си за стрелба, в очакване да изсипят страховитата си мощ върху Цербер. През цялото това време не бе последвала никаква реакция от негова страна, нито намек, че не е това, което изглежда. Той просто си висеше там, сив и напомнящ сведен в молитва череп.

Когато най-сетне настъпи мигът, от прожекционната сфера тихичко пропя камбанка, появи се нула и започна броенето нагоре от нулата.

Пръв наруши мълчанието Силвест. Обърна се към Вольова, която не бе направила видимо движение от минути.

— Не трябва ли да се случи нещо? Проклетите ти оръжия не трябва ли да стрелят?

Иля вдигна глава от дисплея на гривната си, който поглъщаше цялото й внимание, като човек, изваден от транса си.

— Не съм давала заповед — промълви тя толкова тихо, че околните трябваше да се напрегнат, за да я чуват. — Не съм казвала на оръжията да стрелят.

— Моля? — намеси се Саджаки.

— Чу какво казах — отвърна тя като изговаряше по-силно всяка следваща дума. — Не го направих.

За пореден път решителното спокойствие на Саджаки успя да изглежда по-заплашително от всякаква реакция.

— Остават няколко минути, през които атаката все още може да бъде осъществена — каза той. — По-добре се възползвай от тях, преди положението да стане необратимо.

— Мисля — намеси се Силвест, — че положението стана такова още преди известно време.

— Това е въпрос на триумвирата — обади се Хегази и покритите му със стомана кокалчета на пръстите блеснаха на ръба на стола му, който бе стиснал конвулсивно. — Иля, ако дадеш нареждането сега, може би ще…

— Нямам такова намерение — отговори тя. — Наречете го бунт, ако искате, или предателство; не ме интересува. Но участието ми в тази лудост беше дотук. — Погледна с внезапно озлобление към Силвест. — Ти знаеш какви са причините, така че не се преструвай на несведущ.

— Тя има право, Дан — към разговора се бе включила и Паскал и за момент привлече всеобщото внимание. — Знаеш, че тя казва истината; просто не можем да поемем подобен риск, колкото и да ти се иска.

— Слушала си какво говори и Хури — промълви Силвест, преминаването на съпругата му на страната на Вольова не беше изненада за него и породи по-малко горчивина, отколкото можеше да се очаква.

Нещо повече, изпълни се с възхищение към нея, задето постъпваше така, макар същевременно да си даваше сметка колко перверзни са всички тези чувства.

— Тя знае неща, които ние не знаем — поясни Паскал.

— Какво общо има с всичко това Хури, дяволите да го вземат? — възкликна Хегази и погледна раздразнено към Саджаки. — Тя създава само неприятности. Не може ли да не я включваме в дискусията?

— За жалост — не — отговори Вольова. — Всичко, което чухте, е вярно. И най-голямата грешка, която бихме могли да допуснем, е да продължим да осъществяваме този план.

Саджаки насочи стола си към Иля.

— Ако не смяташ да даваш заповед за нападение, тогава поне предай контрола на оръжията от скривалището на мен.

И протегна ръка в знак, че очаква да му подаде гривната си.

— Мисля, че трябва да направиш каквото ти казва — допълни Хегази. — В противен случай може да стане крайно неприятно за теб.

— Не се съмнявам и за миг — отвърна Вольова и със сръчно движение свали гривната от ръката си. — Тя е абсолютно безполезна за теб, Саджаки. Тези оръжията слушат само мен и Хури.

— Дай ми гривната.

— Ще съжаляваш, предупреждавам те.

Все пак му я подаде. Саджаки я грабна така, сякаш беше ценен златен амулет, опипа я и я постави на китката си. Видя как тя се включи отново и дисплеят й се изпълни със същата схематична информация, която бе святкала от китката на Иля допреди минута.

— Тук е триумвир Саджаки — произнесе той, като облизваше устни след всяка дума, наслаждавайки се на своята власт. — Засега не съм сигурен какъв е точният протокол, затова ви моля за сътрудничество. Но искам шестте извадени оръжия от скривалището да започнат…

Спря насред изречението. Сведе поглед към китката си, в началото озадачено, миг по-късно — с нещо силно наподобяващо страх.

— А, стара хитруша такава — обади се учудено Хегази. — Очаквах да направиш някой номер, но се надявах все пак да не действаш чак толкова буквално.

— Аз си падам по буквалните изпълнения — обясни Иля.

Сега лицето на Саджаки бе сгърчено от болка, а гривната видимо се бе впила в китката му. Ръката му беше безкръвна, като восъчна. Свободната му ръка правеше неистови опити да свали гривната, но те бяха напразни; Иля се бе погрижила за това. Полимерните вериги в нея се впиваха все по-силно в китката, давайки начало на болезненото й и бавно ампутиране. Гривната бе разбрала в мига, в който Саджаки я бе поставил на ръката си, че ДНК-то не е това, което трябва. Но беше започнала да се свива около нея едва след като той опита да даде заповед, което бе проява на снизходителност от страна на Иля.

— Накарай я да спре — успя да каже Саджаки. — Накарай я да спре… проклета кучко… моля те…

Вольова пресметна, че оставаха една до две минути, преди гривната да му откъсне китката; една-две минути, преди помещението да се изпълни със звуци на чупещи се кости, стига разбира се, те да не бъдат заглушени от стенанията на Саджаки.

— Маниерите ти не струват — отвърна тя. — Така ли се моли? Човек би помислил, че поне сега би могъл да се държиш малко по-учтиво.

— Спри я — намеси се Паскал. — Умолявам те… моля те, каквото и да се е случило, не си заслужава да се стига до това…

Иля сви рамене и се обърна към Хегази.

— Ти би могъл да я свалиш, триумвир, преди положението да се е оплескало съвсем. Убедена съм, че имаш начин да го направиш.

Хегази вдигна стоманената си ръка за оглед, сякаш искаше да се увери, че не беше вече от плът и кръв.

— Хайде! — извика Саджаки. — Махнете я от мен!

Хегази разположи стола си до другия триумвир и се зае с гривната. Този процес изглежда причиняваше на Саджаки на моменти по-голяма болка, отколкото самото впиване около китката му.

Силвест не каза нищо.

Хегази свали гривната; когато приключи, металните му ръце бяха изцапани с кървава пяна. Онова, което бе останало от гривната, падна от пръстите му и тупна на пода двайсетина метра по-долу.

Саджаки, който продължаваше да стене, погледна с отвращение към увредената си китка. Костите и сухожилията бяха оголени, кръвта избликваше на червени капки и падаше на тънка алена нишка към далечния под. Той притисна агонизиращия крайник към корема си, опитвайки да потуши болката. Най-сетне престана да издава каквито и да било звуци и, след доста време, обърна побелялото си лице към Вольова и каза:

— Ще си платиш за това. Кълна се.

Точно тогава Хури влезе и започна да стреля.

 

 

Разбира се, винаги бе имала план в главата, макар и не особено подробен. И когато направи първите си стъпки в стаята и забеляза очевидно кървавата струйка, не отдели време, за да направи подробен преглед в последния момент. Вместо това реши да започне да стреля към тавана, за да привлече вниманието на всички.

Това не отне много време.

Използваше плазмената пушка на възможно най-ниската й мощност и на единична стрелба, така че трябваше да натиска спусъка за всеки изстрел. Първият направи еднометров кратер в тавана и от там започнаха да падат нащърбени, обгорени парчета от материала, от който бе направен. Хури насочи следващия си изстрел малко по-вляво, а после — по-надясно. Едно от парчетата се сгромоляса върху светещата сфера и за секунда тя премигна и се деформира, преди да се стабилизира отново. Тогава, тъй като вече бе обявила доста разбираемо своето присъствие, Ана свали оръжието и го преметна през рамо. Вольова, която очевидно бе предвидила следващия й ход, насочи стола си към нея и когато разстоянието помежду им намаля до пет метра, Хури й подхвърли едно от оръжията, които бе намерила покрай стената на оръжейния склад.

— Вземи за Паскал — каза тя и й подхвърли това, което бе изобретила за съпругата на Силвест.

Иля хвана и двете оръжия майсторски и бързо предаде онова, което беше за Паскал.

Хури, която вече се бе ориентирала в ситуацията забеляза, че кървавият дъжд, който междувременно бе спрял, се сипеше от Саджаки. Той не изглеждаше добре, бе притиснал едната си ръка към тялото така, сякаш беше счупена.

— Иля — рече тя. — Май си започнала забавлението без мен. Разочарована съм.

— Събитията го наложиха — отвърна Вольова.

Ана се вгледа в дисплея, опитвайки да разбере какво става извън кораба.

— Оръжията стреляха ли?

— Не, не съм давала такава заповед.

— А сега не може да я даде — допълни Силвест. — Защото Хегази току-що унищожи гривната й.

— Това означава ли, че той е на наша страна?

— Не — отговори Иля. — Означава само, че не понася кръвта. Особено когато е на Саджаки.

— Той има нужда от помощ — обади се Паскал. — За Бога, не можете да го оставите да му изтече всичката кръв.

— Няма да изтече — увери я Вольова. — Той е химерик като Хегази, просто не толкова очевиден като него. Специалните вещества в кръвта му вече са задействали възстановителните работи в много ускорено темпо. Дори гривната да му беше откъснала ръката, щеше да му порасне нова. Нали така, Саджаки?

Когато я погледна, на лицето му бе изписано такова безсилие, че изглеждаше съмнително някога да му пораснат дори нокти, камо ли нова ръка. Но все пак кимна.

— Въпреки това някой трябва да ми помогне да отида до амбулаторията — в лекарствените ми вещества няма нищо магическо; те също имат своите ограничения. А рецепторите ми за болка са живи и здрави, повярвай ми.

— Той има право — подкрепи го Хегази. — Не трябва да надценяваме възможностите на лечебните му вещества. Да умре ли искаш? По-добре решавай веднага. Аз мога да му помогна да стигне до амбулаторията.

— И пътьом да се отбиете до оръжейния архив ли? Не, благодаря.

— Тогава аз — намеси се Силвест. — Аз ще го заведа. Дотолкова ми вярваш, нали?

— Вярвам ти, колкото да ти тегля една майна — увери го Вольова. — Но пък ти няма да знаеш какво да правиш във военния архив на кораба, дори да се добереш до него. А Саджаки не е в състояние да ти дава особено свързани указания.

— Това „да“ ли е?

— Действай по-бързо, Дан. — Вольова подчерта думите си с движение на оръжието, без да отделя показалец от спусъка му. — Ако не се върнете до десет минути, изпращам Хури да ви намери.

Двамата мъже излязоха от помещението, Саджаки облегнат тежко на ръката на Силвест. Ана се съмняваше, че раненият щеше все още да е в съзнание, когато се доберат до амбулаторията, но установи, че това не я вълнува особено.

— Колкото до оръжейния архив — рече тя, — не мисля, че има повод за тревоги дали някой друг няма да го използва. Разбих всичко веднага, щом получих каквото искам.

Иля се замисли над тази информация и след това кимна доволно.

— Проявила си тактическо здравомислие, Хури.

— Тактиката няма нищо общо с това. Просто реших да разпоря копелето, което проверява архива, и да го изпепеля.

— Това означава ли, че победихме? — поинтересува се Паскал. — Искам да кажа, постигнахме ли наистина онова, което си бяхме поставили за цел?

— Така ми се струва — отвърна Ана. — Саджаки е извън играта и не мисля, че сега, когато остана сам, приятелят ни Хегази ще ни създава кой знае какви проблеми. А както изглежда, съпругът ти няма да изпълни думата си да ни избие всички, ако не изпълним желанието му.

— Какво разочарование — обади се Хегази.

— Аз ви казах — рече Паскал. — Той блъфираше през цялото време. Значи всичко свърши? Все още ли имаме възможност да върнем обратно онези оръжия?

Тя погледна към Вольова, която кимна в отговор.

— Разбира се. — Бръкна в джоба на якето си, извади оттам нова гривна и я постави на китката си, сякаш това бе най-естественото нещо на земята. — Мислите ли, че бих постъпила толкова глупаво и да не нося запасна гривна?

— Не и ти, Иля — произнесе се Хури.

Вольова приближи гривната до устните си и заговори; това бе мантроподобна поредица от команди, предназначени за преминаване през различните осигурителни нива. Най-сетне, когато вече всички бяха вперили поглед в нея, тя каза:

— Всички оръжия от скривалището да се върнат в кораба. Повтарям, всички оръжия от скривалището да се върнат в кораба.

Но не се случи нищо, дори след като изминаха достатъчно секунди. Тоест, нищо друго, освен че представляващите оръжията иконки промениха цвета си от черен на червен и започнаха да пресвяткат със злокобна равномерност.

— Иля — обади се Хури. — Какво означава това?

— Означава, че се готвят да стрелят — отвърна Вольова с равен тон, сякаш ставащото не я изненадва. — Означава, че ще се случи нещо много лошо.