Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (10)

Десет

Приближаване към Делта Павонис, 2564 година

 

Вольова седеше сама в огромната сфера на моста под холографското изображение на системата на Ризургам. Мястото й, подобно на празните места наоколо, бе повдигнато от дълга, телескопична, многоставна ръка, достигаща почти до всяка точка на сферата. Подпряла брадичка върху дланта си, тя се взираше вече часове наред в планетариума като хипнотизирано от лъскава играчка дете.

Делта Павонис бе кълбо от топлочервена амбра, увиснало в средата и единайсетте големи планети на системата се въртяха около нея по орбитите си, разположени в действителната си позиция; комети и астероидни отломки следваха своите елипси; всичко това бе оградено като с ореол от Койперовия пояс от ледени късове. Присъствието на неутронната звезда, тъмния близнак на Павонис, създаваше лека асиметрия. Картината бе асимилация, а не увеличение на това, което се намираше пред тях. Сензорите на кораба бяха достатъчно остри, за да уловят информация от такова разстояние, но картината щеше да се изкриви под въздействието на закона за относителността и, още по-лошо, щеше да представлява отпечатък на системата такава, каквато е била преди години и относителното положение на планетите нямаше да отговаря на действителното в момента. Тъй като стратегията за приближаване на кораба щеше да зависи в голяма степен от използването на по-големите газови гиганти на системата за камуфлаж и спирачка на гравитацията, Вольова трябваше да знае какви ще са нещата, когато отидат там, а не какви са били преди пет години. И не само това. Преди да пристигне в системата на Ризургам, корабът щеше да изпрати авангард, който да се приближи невидимо, и беше от изключително значение преминаването му да стане при оптимално подреждане на планетите.

— Пусни чакъла — заяви тя, най-сетне доволна, след като бе прегледала достатъчно симулации.

„Носталгия по безкрая“ се подчини на командата й и изстреля пред намаляващия скоростта си кораб хиляда сонди, които се разтвориха бавно като ветрило. Иля изрече някаква заповед в гривната си и пред нея се отвори прозорец, завършващ с камера. Ансамбълът от камъчета се сви в далечината, очевидно теглен от някаква невидима сила. Облакът намаля, тъй като се отдалечаваше все повече пред кораба. Най-накрая Вольова не виждаше нищо друго освен едно размазано петно, което бързо се смаляваше. Камъчетата се движеха почти със скоростта на светлината и щяха до достигнат системата на Ризургам месеци преди кораба. Дотогава роякът щеше да бъде по-широк от орбитата на планетата около слънцето. Всяка миниатюрна сонда щеше да се насочи към Ризургам и да улови фотони от целия електромагнитен спектър. Информацията, събрана от камъчетата, щеше да бъде изпратена обратно към кораба посредством силно концентрирана лазерна пулсация. Резолюцията на всяка една част от рояка щеше да бъде незначителна, но посредством комбинирането на резултатите можеше да се събере доста ясна и подробна картина за Ризургам. По този начин Саджаки нямаше да разбере къде се намира Силвест, но щеше да добие представа къде е най-вероятно да се намират центровете на властта на планетата и, още по-важно — с какви средства за защита разполагаха.

Това бе единственото, за което Саджаки и Вольова бяха напълно единодушни. Дори да откриеха Силвест, малко вероятно бе той да се съгласи да се качи на кораба без принуда.

 

 

— Знаеш ли какво са направили с Паскал? — попита Силвест.

— Тя е в безопасност — отвърна очният хирург, докато го водеше по издълбаните дълбоко в скалите на Мантел тунели. — Поне така чух — додаде той, с което създаде още по-силно напрежение у Силвест. — Но може и да греша. Не мисля, че Слюка би накарала да я убият без основателна причина, но нищо чудно да я е замразила.

— Замразила ли?

— Докато имаме нужда от нея. Сигурно вече си разбрал, че Слюка мисли в дългосрочна перспектива.

Вълните на гадене следваха една след друга и заплашваха да го победят всеки миг. Очите го боляха, но той непрестанно си напомняше, че така поне вижда нещо. Без зрение беше безпомощен, дори не бе в състояние да не се подчинява ефикасно. С него бягството може би си оставаше все така невъзможно, но поне му бе спестено препъването. Зрението му обаче би било срам и за най-низшите гръбначни. Пространствената му ориентация зависеше напълно от случайността, а цветовете съществуваха само в спектъра на сиво-зелените нюанси.

Онова, което знаеше — което си спомняше — беше следното.

Не беше виждал Мантел от нощта на преврата преди двайсет години. „Първия преврат“ — поправи се той. Сега, когато Жирардио на свой ред бе свален, Силвест трябваше да свикне да мисли за собственото си детрониране в чисто исторически план. Режимът на Жирардио не беше затворил веднага мястото, макар изследването на амарантинската култура да противоречеше на стремежите на инундационистите. В продължение на пет-шест години след преврата Мантел бе продължил да съществува, но най-добрите учени-изследователи бяха привиквани малко по малко в Кювие и замествани от екоинженери, ботаници и геолози. Най-накрая от него бе останала само някаква изпитателна станция, цели части от която бяха изоставени. И щеше да си остане така, но се бяха появили нови елементи. От години се говореше, че лидерите на Истинския път в Кювие, Ризургам сити или както го наричаха сега, се ръководеха от намиращи се под земята хора, клика от някогашни симпатизанти на Жирардио, изместени в машинациите при първия преврат. Предполагаше се, че тези негодници бяха сменили физиологията си, за да могат да живеят сред прашната, бедна на кислород атмосфера извън куполите, използвайки купени от капитан Ремилиод биотехнологии.

Истории като тези можеха да се очакват. Но след спорадични атаки срещу няколко предни постове, те станаха по-активни. Както знаеше Силвест, Мантел бе изоставен в някакъв момент и това означаваше, че неговите обитатели можеха да се намират тук много отпреди убийството на Жирардио. Месеци или дори години.

Те определено се държаха така, сякаш това място им принадлежи. Когато влязоха в някакво помещение, той разбра, че то бе същото, в което го бе заговорила Джилиан Слюка, макар да не знаеше преди колко време се бе случило това. Но не го разпозна; напълно беше възможно някога да го бе познавал добре, но там вече нямаше нищо, което да му помогне. Украсата и обзавеждането на стаята, доколкото имаше такива, бяха съвсем други. Тя стоеше с гръб към него, до някаква маса, скръстила скромно ръце пред себе си. Носеше дълго до коленете яке с кожени парчета на раменете, чийто цвят в неговите очи изглеждаше маслиненозелен. Косата й бе събрана на плитка, паднала свободна между лопатките. Около нея не се носеха ентоптики. От всички страни в стаята се въртяха глобуси на планетата, кацнали върху поставки, напомнящи лебедова шия. От тавана се носеше подобие на дневна светлина, която неговите очи лишаваха от всякаква топлина.

— Когато разговаряхме за първи път след твоето залавяне — заяви с грачещия си глас тя, — почти останах с впечатлението, че не се сещаш коя съм.

— Винаги съм мислел, че си мъртва.

— Така искаха да мислиш хората на Жирардио. Историята, че кролърът ни е смазан от земно свличане, бе измислица. Атакуваха ни — разбира се, мислеха, че ти си на борда.

— Защо не ме убиха след това, като ме откриха при разкопките?

— Дадоха си сметка, че си им по-полезен жив, отколкото мъртъв. Жирардио не беше глупав — винаги те е използвал за себе си.

— Ако беше останала на разкопките, всичко това нямаше да се случи. Как оцеля все пак?

— Някои от нас успяха да излязат от кролъра преди поддръжниците на Жирардио да дойдат. Взехме каквото успяхме; добрахме се до каньона Птичи нокът и си направихме палатки. Това бе единственото, което виждах в продължение на година — вътрешността на една палатка. При нападението бях ранена много тежко.

Силвест прокара пръсти по пъстрата повърхност на един от поставените върху поставки глобуси на Слюка. Сега вече видя, че те представяха топологията на Ризургам през различни епохи от планираната от инундационистите програма за уподобяване на Земята.

— Защо не се присъединихте към Жирардио в Кювие? — попита той.

— Смяташе, че е прекалено смущаващо да ни пусне обратно сред своите хора. Беше готов да ни остави да живеем, но само защото с убийството ни щеше да привлече прекалено много внимание. Имаше линии за връзка, но те се развалиха. — Слюка направи пауза. — Слава Богу, взехме някои от джунджуриите на Ремилиод. Най-полезни бяха хранещите се с отпадъци ензими. Прахта не ни вреди.

Той спря отново въртенето на глобуса. С несъвършеното си зрение можеше само да се досеща за цветовете на планетарните пейзажи, но предполагаше, че сферите представят постоянно увеличаване на синьо-зелената растителност. Това, което сега представляваше просто извисяващо се над повърхността плато, щеше да се превърне в издигащи се над океана земни маси. Степите щяха да се редуват с гори. Стоящите по-нататък глобуси представяха далечен вариант на Ризургам, от който ги деляха няколко столетия. Намиращите се в нощната част градове образуваха бляскави огърлици, планетата беше осеяна с мрежа от селища. Подобни на паяжина звездни мостове свързваха екватора с орбита. Как щеше да се отрази на това крехко видение за бъдещето едно евентуално ново изригване на слънцето на Ризургам, както вече бе станало преди деветстотин и деветдесет хиляди години, точно когато амарантинската цивилизация се беше доближила до нивото на днешната човешка култура?

Със сигурност не особено добре, реши Силвест.

— Какво друго ви даде Ремилиод освен биотехнологиите? — попита той. — Любопитен съм да разбера.

— Не си ме питал за Кювие. Това ме изненадва. Нито за съпругата си — заяви вместо отговор Слюка.

— Фолкъндър ми каза, че Паскал е в безопасност.

— И наистина е в безопасност. Може би ще ти дам възможност в някой момент да отидеш при нея. Засега искам вниманието ти. Не сме си подсигурили столицата. Останалата част от Ризургам е наша, но хората на Жирардио все още държат Кювие.

— Градът все още ли е непокътнат?

— Не — отвърна тя. — Ние… — Погледна през рамото си право към Фолкъндър. — Ще доведеш ли Делони? И му кажи да донесе един от подаръците на Ремилиод.

Фолкъндър излезе и ги остави сами.

— Както разбрах двамата с Нилс сте се споразумели — продължи Слюка. — Макар слуховете, които стигнаха до мен, да са прекалено противоречиви, за да имат смисъл. Имаш ли нещо против да ме осветлиш по въпроса?

— Не е имало никога нищо официално. Независимо какво може да си чула.

— Разбрах, че дъщеря му те обрисувала в доста непривлекателна светлина.

— Разбираемо е — отвърна уморено Силвест. — Има нещо забележително във факта, че биографията е написана от член на семейството, което ме държеше затворник. А и Паскал беше млада, но не чак толкова млада, че да не остави своя отпечатък. Никой не изгуби: имаше някаква вероятност Паскал да се провали, но справедливостта изисква да й се признае, че се справи със задачата блестящо. — Той потрепна вътрешно като си спомни как за малко не бе разкрила истината за симулацията на Калвин в алфа-ниво. Повече от всякога бе убеден, че тя бе отгатнала правилно фактите, но се бе въздържала да ги отбележи в биографията. Сега, разбира се, Паскал знаеше много повече: какво се бе случило около Шрауд на Ласкай и че смъртта на Льофевр съвсем не бе пределно ясният факт, който той бе представил при завръщането си в Йелоустоун. Не беше разговарял обаче с нея, след като бе направил това признание. — Колкото до Жирардио, за него беше останало удовлетворението да вижда дъщеря си свързана с един наистина изключително важен проект. Без да споменаваме, че бях отворен за света, който така получаваше възможност да се взре по-отблизо в моята особа. Аз бях най-ценната пеперуда от неговата колекция… но преди завършването на биографията ми той нямаше как да ме показва наляво и надясно.

— Аз се запознах с биографията — рече Слюка. — И не съм сигурна, че Жирардио е получил каквото иска.

— Въпреки това той обеща да удържи думата си.

Със зрението му стана нещо и за момент събеседничката му заприлича на изрязана насред обема на стаята дупка с форма на жена, дупка, през която прозираше безкрайността. Странният момент премина. Той продължи:

— Аз исках достъп до Цербер/Хадес. Мисля, че към края Нилс бе почти готов да изпълни желанието ми, стига колонията да има средства за това.

— Мислиш, че там има нещо?

— Ако си запозната с моите идеи, трябва да признаеш, че звучат логично.

— Намирам ги интригуващи… като всяка конструкция, изградена върху халюцинации.

В този момент вратата се отвори и влезе човек, който Силвест не бе виждал досега, следван по петите от Фолкъндър. Новата особа, която вероятно беше Делони, изглеждаше здрав като булдог. Имаше неколкодневна брада и пурпурна барета върху голата глава. Около очите му имаше червени кръгове, очевидно следи от висящите на врата му очила. На гърдите му имаше кръстосани колани, а краката му бяха пъхнати в охреножълти боти.

— Покажи онази гадост на нашия гост — подкани го Слюка.

Делони носеше в едната си ръка очевидно тежък черен цилиндър с дебела дръжка.

— Вземи го — обърна се Слюка към Силвест.

Той се подчини; наистина беше тежък. Дръжката беше прикрепена към горната му част, под нея имаше зелен ключ. Силвест постави цилиндъра върху масата; беше прекалено тежък, за да се държи безпроблемно дори за кратко време.

— Отвори го — каза Слюка.

Той натисна ключа — не виждаше какво друго би могъл да направи — и цилиндърът се отвори като матрьошка; горната половина се повдигаше от четири метални подпорки, които ограждаха един малко по-малък цилиндър, скрит в първия. След това вътрешният цилиндър се отвори по подобен начин, разкривайки трети, още по-малък, който се намираше в него, и процесът се повтори още няколко пъти, като по този начин се откриха шест-седем метални обвивки.

Най-вътре се намираше тънка сребърна колонка. От едната й страна имаше миниатюрно прозорче, през което се виждаше осветена вдлъбнатинка. Във вдлъбнатинката имаше нещо като карфица с подобна на луковица глава.

— Вероятно вече си разбрал какво е това — обади се Слюка.

— Мога да предположа, че не е произведено тук — отговори Силвест. — И знам, че не донесохме нищо подобно от Йелоустоун. В такъв случай остава прекрасният ни благодетел Ремилиод. Той ли ви го продаде?

— Заедно с още девет. Вече осем, тъй като използвахме десетото срещу Кювие.

— Това оръжие ли е?

— Хората на Ремилиод го наричаха „гореща прах“. Антиматерия. В главата на карфицата се съдържа само една двайсета грам антилитий, но той е предостатъчен за нашите цели.

— Нямах представа, че съществуването на подобно оръжие е възможно — призна той. — Имам предвид — нещо толкова малко.

— Това е разбираемо. Технологията е поставена извън закона вече от толкова отдавна, че почти никой не си спомня как всъщност се произвежда.

— Колко полезна работа има?

— Около два килотона. Достатъчно да остави на мястото на Кювие само една дупка.

— И така, както виждаш — продължи тя, — никой не би трябвало да ни подценява, още по-малко онези, които все още се чувстват свързани с управлението на Жирардио.

— За какво смяташ да използваш другите?

— За инфилтриране. Ако обвивката се махне, главичката на карфицата е достатъчно малка, за да бъде поставена в зъб. Може да бъде открита единствено при извънредно детайлно сканиране.

— Това ли е планът ти? — попита Силвест. — Да намериш осмина доброволци, в които да имплантират по хирургически път тези неща? И да накараш осмината да се инфилтрират отново в столицата? Този път ще ти повярват, така мисля.

— Само дето дори нямаме нужда от доброволци. Може би те са за предпочитане, но не е необходимо да се прибягва до тях.

Пренебрегвайки здравия разум, Силвест заяви:

— Джилиан, преди петнайсет години те харесвах повече.

— Можеш да го върнеш в килията му — обърна се тя към Фолкъндър. — Започна да ми писва от него.

Той усети, че хирургът го дръпна за ръкава.

— Мога ли да посветя повече време на очите му, Джилиан? Бих могъл да направя повече по въпроса, но за сметка на по-голям дискомфорт.

— Прави каквото искаш — отвърна Слюка. — Но не се чувствай задължен по никакъв начин. Сега, когато той е в ръцете ми, трябва да призная, че съм малко разочарована. Мисля, че и аз го харесвах повече в миналото, преди Жирардио да го превърне в мъченик. — Сви рамене. — Прекалено е ценен, за да бъде изхвърлен, но при липсата на нещо по-добро може да накарам да го замразят, докато открия за какво да го използвам. Дотогава може да минат една или пет години. Искам само да кажа, че би било жалко да инвестираме много време в нещо, което скоро може да ни омръзне, доктор Фолкъндър.

— Хирургията дава своето възнаграждение — отвърна той.

— Вече виждам доста добре — намеси се Силвест.

— О, не — настоя Фолкъндър. — Мога да направя много повече за вас, доктор Силвест. Много повече. Едва започвам.

 

 

Вольова беше долу с капитан Браниган, когато един плъх-разсилен я информира, че чакълът бе изпратил своя отчет. Тя събираше нови проби от периферията на Капитана, насърчена от неотдавнашния успех на един от ретровирусните й щамове срещу чумата. Вирусът й беше адаптиран от един от военните кибервируси, поразили кораба, променени така, че да придобият съвместимост с чумата. Изумителното беше, че той май наистина действаше… поне срещу миниатюрните проби, с които го бе изпробвала досега. Колко неприятно бе да бъде откъсвана от работата си в такъв момент от нещо, което бе пуснала в действие преди девет месеца и за което междувременно бе забравила. За момент не можа да повярва, че бе изминало толкова много време. Същевременно се вълнуваше от мисълта за нещата, които може би щеше да научи.

Взе асансьора, за да се качи на горните нива на кораба. Девет месеца, да. Струваше й се наистина невъзможно — винаги ставаше така, когато работиш. С разума си знаеше, че е минало толкова време, но информацията не бе успяла да си проправи път до онази част от съзнанието й, където обработваше този род неща. Всичко около нея обаче говореше за изминаването на времето. Корабът вече се движеше едва с една четвърт от скоростта на светлината. След стотина дни щяха да навлязат окончателно в орбитата на Ризургам и тогава щяха да имат нужда от съответна стратегия. Ето там щеше да им потрябва информацията от чакъла.

Получаваха снимки от Ризургам и космическото пространство около него. Това бе първият скорошен поглед към един евентуален противник. Вольова остави по-забележителните факти да навлязат по-дълбоко в съзнанието й, за да може да си ги спомни ясно при една евентуална криза. Чакълът бе прелетял покрай всички страни на Ризургам, така че разполагаха с факти както за дневната, така и за нощната му страна. Освен това, чакъленият облак се бе издължил така, че между прелитането на първата и последната му частица през системата бяха изминали петнайсет часа и това бе позволило цялата повърхност на Ризургам да бъде зърната, както осветена, така и на тъмно. Миналият при дневна светлина чакъл гледаше обратната на Делта Павонис страна и следеше за изтичане на неутрино и антиматерия от намиращите се по повърхността енергийни централи. Прелетелите от тъмната страна камъчета следяха за топлинни индикации, за наличие на население и за орбитални станции. Други сензори се занимаваха с атмосферата, измерваха нивото на кислорода, озона и азота, за да установят до каква степен жителите на колонията се бяха намесили в естествените условия.

Като се имаше предвид, че колонистите бяха тук само от около половин век, беше наистина изумително без колко много неща бяха съумели да живеят. В орбита нямаше големи структури; нямаше доказателства за космически полети в рамките на системата. Около планетата имаше само няколко сателита и, като се имаше предвид липсата на мащабно индустриализиране по повърхността, надали можеха да бъдат поправени или заменени с нови, ако се повредят. Нямаше да бъде трудно да обезвредят или да объркат онези, които бяха останали, ако това бе в съответствие с все още несъздадения им план за действие.

Но все пак не бяха бездействали; атмосферата показваше признаци на значителна промяна и свободният кислород сега бе доста над нивото, което очакваше Вольова. Инфрачервените сензори долавяха наличието на геотермални кранове, извеждащи вода от дълбините на планетата от пролуки в земната кора. Изтичането на неутрино от полярните зони говореше за наличие на фабрики за кислород — станции, разбиващи молекули воден лед, за да извличат от тях кислород и водород. Кислородът сигурно се освобождаваше в атмосферата или се изпомпваше в намиращите се под куполи селища, а водородът се връщаше обратно в станциите. Вольова забеляза над петдесет селища, но повечето бяха малки и нито едно от тях не се доближаваше до размерите на основното. Предполагаше, че има и други, още по-малки — обслужвани от едно семейство станции и предни постове — но чакълът, разбира се, не ги беше регистрирал.

Какво трябваше да докладва в такъв случай? Липса на орбитална защита, почти сигурна невъзможност за осъществяване на космически полети и по-голямата част от обитателите на планетата бяха все още натъпкани на едно място. Вероятно всичко това имаше плюса, че нямаше да им бъде трудно да убедят ризургамците да се откажат от Силвест.

Имаше обаче още нещо.

Ризургамската система беше донякъде двойствена. Делта Павонис беше даващата живот звезда, но, доколкото знаеше, тя имаше мъртъв близнак. Тъмният компаньон беше неутронна звезда, отстояща на десет светлинни часа от Павонис, достатъчно далеч, за да бъде възможно и двете звезди да имат планети със стабилни орбити. Неутронната звезда имаше една планета. Тя знаеше за съществуването на тази планета още преди да получи отчета от чакъла. Единствената информация, с която разполагаше за нея корабът, бе един-единствен ред с коментар и някакви цифри. Тези светове бяха неизменно безинтересни в химическо отношение, без атмосфера и биологически инертни, стерилизирани от вятъра, който бе създала неутронната звезда в състоянието си на пулсар. Те не бяха кой знае какво повече от безинтересна буца втвърдена лава, реши Вольова.

Но близо до този свят имаше източник на неутрино. Той беше слаб, почти на границата, под която не можеше да бъде доловен, но не бе нещо, което можеше да пренебрегне. Иля размишлява известно време над този факт, преди да го класира като незначителен, но доста смущаващ. Само машина можеше да създаде нещо от този род.

И именно това я притесняваше.

 

 

— Наистина ли си била будна през цялото това време? — попита Хури малко след като се събуди, докато с Вольова пътуваха към камерата на Капитана.

— Не буквално — отвърна Вольова. — Дори моето тяло се нуждае понякога от сън. Веднъж опитах да мина без него; за тази цел се предлагат специални лекарства. И импланти, които се поставят в отговарящия за съня участък в главния мозък… Но пак остава необходимостта от изчистване на отровите от умората.

Тя потрепна. На Хури й стана ясно, че темата за имплантите й бе приятна като зъбобол.

— Много неща ли се случиха? — попита тя.

— Нищо, за което би трябвало да се притесняваш — отговори Иля и дръпна от цигарата си. Ана реши, че това е краят на темата, но тогава събеседничката й я погледна смутено. — Е, след като стана дума… да, имаше нещо. Две неща всъщност, макар да не съм сигурна кое е по-значимото. Първото не е причина за незабавна тревога. Колкото до второто…

Хури търсеше по лицето на Вольова конкретни доказателства за седемте допълнителни години, с които бе остаряла, откакто я бе срещнала. Нямаше дори намек за подобно нещо и това показваше, че тя ги бе балансирала с преливане на лекарства против стареене. Изглеждаше по-различно, но само защото бе оставила косата си да порасне повече от обикновено. Пак беше къса, но допълнителната дължина омекотяваше острите линии на челюстта и скулите. Според Хури сега Вольова изглеждаше по-скоро подмладена, отколкото остаряла. Не за първи път опита да определи биологичната й възраст и позорно се провали.

— Какво беше то?

— Докато ти спеше в камерата, с невронната ти дейност се случи нещо необикновено. Не трябваше да има никаква активност от този род. Но онова, което видях, не изглеждаше нормално дори за буден човек. Сякаш в главата ти се водеше малка война.

Асансьорът пристигна на нивото на Капитана.

— Интересна аналогия — заяви Хури и излезе в леденостудения коридор.

— Стига да е само аналогия. Съмнявам се обаче, че си усетила кой знае какво.

— Не си спомням нищо — отвърна Ана.

Вольова мълча, докато стигнаха човешката мъглявина, на каквато приличаше Капитанът. Лъскав и неприятно олигавен, той наподобяваше човешко същество по-малко от ангел, паднал от небето върху твърда повърхност. Старият ковчег, в който се бе намирал до неотдавна, беше вече целият пропукан. Все още функционираше, но едва-едва, и студът, който осигуряваше, не бе в състояние да задуши неумолимата чума. Капитан Браниган беше пуснал десетина подобни на ластари корена в кораба и макар да ги беше видяла, Вольова нямаше как да им попречи да се разпространяват. Можеше да ги отсече, но как щеше да се отрази това върху Капитана? Доколкото знаеше, корените бяха единственото, което го поддържаше жив сега, ако смееше да окачестви състоянието му по този начин. В крайна сметка те щяха да проникнат из целия кораб и тогава вероятно нямаше да бъде разумно да се прави разлика между него и Капитана. Разбира се, ако искаше, тя можеше да прекрати това разпространение, просто като отдели тази част, като я отреже напълно от останалия кораб, така както вероятно бяха правили в стари времена хирурзите с особено лакомите тумори. Засега Капитанът не беше пуснал корени в особено голям обем от вътрешното пространство и корабът определено можеше да мине и без него. Несъмнено трансформацията му щеше да продължи, но при липсата на поддържащ материал навън, тя щеше да се обърне навътре, докато ентропията отнемеше живота от онова, в което се бе превърнал.

— Мислила ли си дали да не го направиш? — поинтересува се Хури.

— Помислила — да — отговори Вольова. — Но се надявам да не се стигне до там. Всички проби, които съм взела… мисля, че този път наистина напипах нещо. Открих контраагент — ретровирус, който изглежда по-силен от чумата. Той я разрушава по-бързо, отколкото тя него. Засега съм го тествала само върху съвсем малки проби. И не виждам как бих могла да направя нещо повече, тъй като тестването върху Капитана е вече от компетенцията на лекар, а аз не съм квалифицирана за това.

— Разбира се — побърза да се съгласи Хури. — Но ако не го направиш, значи оставяш всичко на Силвест, така ли?

— Може би, но човек не трябва да подценява уменията му. Или на Калвин, би трябвало да кажа.

— И той ще ви помогне просто така?

— Не, но първия път пак не помогна по свое желание, просто ние намерихме начин.

— Убедихте го, искаш да кажеш?

Вольова не отговори, докато изстърга проба от един от подобните на тръбичка ластари, точно там, откъдето проникваше в чревоподобната маса от корабна канализация.

— Силвест има своите мании — отвърна след това тя. — А този тип хора са по-лесни за манипулиране, отколкото си мислят. Те са така вкопчени в целите си, че невинаги забелязват как ги е подчинила нечия чужда воля.

— Като твоята например.

Иля прибра мострата, за да я подложи след това на анализ.

— Саджаки ти каза, че го доведохме на кораба през месеца, в който бе изчезнал, нали?

— Трийсет дни в пустошта.

— Какво глупаво име са му измислили — скръцна със зъби Вольова. — Непременно ли е трябвало да го направят да звучи толкова библейски? Той и без това вече имаше месиански комплекс, ако питаш мен. Така или иначе, да, точно тогава го доведохме на кораба. И интересното беше, че това се случи цели трийсет години преди потеглянето от Йелоустоун на експедицията за Ризургам. Сега ще ти разкрия една тайна. Преди да се върнем на Йелоустоун, за да те включим към нашия екипаж, дори не знаехме за съществуването на тази експедиция. Очаквахме да намерим Силвест на Йелоустоун.

От собствения си опит с Фазил, Хури беше запозната много добре с трудностите, пред които трябва да се бе изправил екипажът на Вольова, но реши, че е по-добре да се престори на несведуща.

— Постъпили сте необмислено, като не сте проверили предварително.

— Ни най-малко. Всъщност ние проверихме — просто информацията ни беше остаряла с няколко десетилетия, когато стигна до нас. А когато, водени от нея, стигнахме до Йелоустоун, вече бе двойно по-стара.

— Струва ми се, че предположението ви не е било толкова невероятно. Семейството му винаги е било свързано с Йелоустоун. Нищо чудно, че сте очаквали да заварите богатия младок на познатото старо място.

— Но се излъгахме. Интересното обаче е, че, както изглежда, изобщо сме можели да си спестим цялото това разкарване. Силвест сигурно е замислял експедицията до Ризургам още когато го доведохме за първи път на кораба. Само ако се бяхме вслушали, щяхме да отидем директно там.

Докато прекосяваха сложната поредица от асансьори и тунели, водещи от коридора на Капитана към поляната, Вольова говори шепнешком на гривната, която никога не сваляше от китката си. Хури знаеше, че се обръща към някоя от многото изкуствени персони на кораба, но нямаше как да разбере за какво става дума.

Зелената светлина на поляната бе пир за сетивата след студения мрачен коридор на Капитана. Въздухът беше топъл и свеж като букет и яркооцветените птици бяха прекалено крещящи за свикналите с тъмнината очи на Хури. Поразена от тази гледка, в първия момент тя не забеляза, че с Вольова вече не бяха сами. Тогава видя другите трима. Те стояха един срещу друг около някакъв пън, коленичили в мократа от роса трева. Един от тях беше Саджаки, но прическата му не беше същата, с която Ана го бе виждала преди: беше напълно плешив, ако не се смята кичурът на върха на главата му. Вторият човек, когото забеляза, бе самата Вольова, с къса коса, която подчертаваше ъгловатия й череп и я правеше да изглежда по-възрастна от версията на Вольова, която стоеше до Хури. Третият човек беше самият Силвест.

— Да отидем ли при тях? — попита Вольова и тръгна към разнебитените стълби, които водеха надолу към поляната.

Ана я последва.

— Това е от… — Спря, за да си припомни датата, когато Силвест бе изчезнал от Казъм сити. — Около 2460 година, нали?

— Съвсем точно — отвърна Иля, после се обърна и изгледа леко развеселена своята събеседничка. — Ти да не си специалист за датите в живота на Силвест? О, няма значение. Записахме Цялото му посещение и аз помнех, че една негова забележка беше по-специална… е, в светлината на онова, което знаем сега, тя ми се струва любопитна.

— Интригуващо.

Хури подскочи, тъй като не беше отговорила тя и гласът прозвуча някъде зад нея. Едва тогава забеляза Мадмоазел, която стоеше малко по-горе на стълбите.

— Трябваше да се досетя, че ще си покажеш грозната физиономия — каза Хури, без да си прави труда да говори беззвучно, тъй като постоянният брътвеж на птиците маскираше думите й от Вольова, която бе тръгнала напред към другите. — Постоянното ти присъствие е наистина досадно.

— Поне знаеш, че все още съм тук. Ако не бях, щеше да имаш основателни причини за тревога. Това щеше да означава, че Сън Стийлър е преодолял контрамерките ми. Следващото, с което щеше да се захване, е разумът ти, и не ми се иска да мисля как щеше да се отрази това на перспективите ти за работа що се отнася до Вольова.

— Млъкни и ме остави да се съсредоточа върху това, което ще каже Силвест.

— Заповядай — отвърна лаконично Мадмоазел без да се отделя от наблюдателния си пост.

Хури се присъедини към Вольова и триото.

— Разбира се — каза изправената Вольова, като се обърна към Ана, — можех да възпроизведа този разговор във всяка точка на кораба. Но той се състоя тук, затова предпочетох да го възпроизведа пак тук. — Докато говореше, тя бръкна в джоба на якето си и извади чифт очила със сиви стъкла, които сложи пред очите си. Хури разбра: тъй като нямаше импланти, Иля можеше да види този запис само с помощта на директна ретинова проекция. Преди да постави очилата, тя нямаше изобщо да види фигурите.

— Както виждаш — казваше в този момент Саджаки, — в твой интерес е да направиш каквото искаме. В миналото вече си се възползвал от елементи на ултрите, например при пътуването си до Шрауд на Ласкай, и е твърде вероятно да поискаш да го направиш отново в бъдеще.

Силвест подпря лакти върху пъна. Хури се взря в него. Вече беше виждала неведнъж образа му, но никога досега той не й се беше струвал толкова реален. Вероятно се дължеше на това, че той разговаряше с двама души, които тя познаваше, а не с анонимни фигури от йелоустоунската история. Това създаваше значителна разлика. Беше красив, невероятно красив според нея, но се съмняваше, че образът му бе претърпял козметична намеса. Дългата коса висеше разчорлена от двете страни на авторитетното му чело. Очите му бяха яркозелени. Дори да трябваше да го погледне в очите, преди да го убие — а уточненията, които бе направила Мадмоазел за неговото убийство, не правеха това невъзможно — пак си заслужаваше да го направи, за да види тези очи в действителност.

— Това прилича страшно много на изнудване — каза Силвест; той говореше най-тихо от тримата. — Като ви слуша, човек ще реши, че вие, ултрите, имате някакво обвързващо ви споразумение. Това може би ще заблуди някои, Саджаки, но, страхувам се, аз не съм от тях.

— Тогава те очаква изненада следващия път, когато опиташ да привлечеш помощта на ултри — отговори Саджаки, който си играеше с парченце дърво. — Нека бъдем пределно ясни по този въпрос. Ако ни откажеш, освен всичко останало, което това би могло да ти навлече, никога повече няма да можеш да напуснеш твоята планета.

— Съмнявам се, че това би ми създало кой знае какво неудобство.

Вольова, седналият й вариант, поклати глава.

— Нашите шпиони ни информират за съвсем други неща. Носят се слухове, че опитвате да осигурите финансирането на експедиция към системата Делта Павонис, доктор Силвест.

— Ризургам? — изсумтя Силвест. — Не мисля. Там няма нищо.

Истинската, правата Вольова, каза:

— Определено лъже. Сега е очевидно, макар тогава да реших, че слуховете, които бях чула, са неверни.

Саджаки беше отвърнал на Силвест и сега той заговори отново:

— Вижте. Не ме интересува какви слухове сте чували — по-добре не им обръщайте внимание. Няма никаква причина да ходя там. Проверете записките, ако не ми вярвате.

— Но точно това е странното — промълви правата Вольова. — Направих това и той наистина имаше право. Въз основа на онова, което се знаеше тогава, нямаше абсолютно никаква причина да се организира експедиция до Ризургам.

— Но ти току-що каза, че той е излъгал…

— И той наистина излъга — историята го доказва. — Иля поклати глава. — Знаеш ли, никога не съм се замисляла за това, но то е действително много странно… даже парадоксално. Трийсет години след този разговор потегля експедицията за Ризургам, което показва, че слуховете все пак са били верни. — Тя кимна към Саджаки, отдаден на разгорещено обсъждане със седналия й образ. — Но тогава никой не знаеше за амарантинците! Какво му е дало идеята да отиде на Ризургам?

— Може би е знаел, че там ще намери нещо.

— Преди експедицията са провеждани автоматизирани изследвания на системата, но нито едно от тях не е било особено задълбочено. Доколкото знам, нито едно от тях не е сканирало планетарните повърхности достатъчно отблизо, за да открие доказателства, че някога на Ризургам е имало разумен живот. Силвест обаче е знаел.

— Което няма смисъл.

— Знам — съгласи се Вольова. — Повярвай ми, знам.

Тук тя се доближи до близначката си край пъна и се надвеси толкова близо до Силвест, че Хури видя отражението на зелените му очи в сивите стъкла на очилата й.

— Какво знаеше? — попита тя. — И, още по-важно, откъде го знаеше?

— Няма да ти каже — обади се Хури.

— Може би — съгласи се Вольова. И след това се усмихна. — Но не след дълго тук ще седи истинският. И тогава може да получим някои отговори.

В този момент от гривната й се разнесе звучна мелодия. Беше непозната, но очевидно означаваше аларма. Синтетичната дневна светлина наоколо постепенно стана кървавочервена и започна да пулсира в ритъма на мелодията.

— Какво е това? — попита Хури.

— Спешна ситуация — отвърна Вольова и приближи гривната до челюстта си.

Свали очилата за ретинална проекция и се вгледа в малкия дисплей. Гривната също пулсираше в червено, в абсолютен синхрон с небето и мелодията. Хури виждаше, че по дисплея се изписват една след друга някакви думи, но не можеше да ги разчете от мястото си.

— Спешна ситуация от какъв характер? — попита шепнешком тя, за да не отвлича вниманието й.

Триото бе изчезнало незабелязано в тази част от корабната памет, която го бе породила.

Вольова вдигна лице от гривната; беше пребледняла.

— Едно от оръжията в скривалището.

— Да?

— Зарежда се.