Алфред ван Вогт
Слен (9)

Глава 10

Джоми Крос гледаше в дулото на пистолета, който жената стискаше с нетрепваща ръка. При целия си уплах и изумление той внезапно си даде сметка за фона, на който се разиграваше сцената — един кораб, плъзгащ се в пространството с невероятна бързина. Нямаше ускорение, а само това неизменно, бясно темпо, миля след миля, изминавани светкавично, без каквото и да било указание дали все още се намират в земната атмосфера или са излезли в открития космос.

Джоми стоеше като вкаменен. Не бе изпаднал в паника, но нямаше и спасителна мисъл, за която да се залови. Всяка идея за действие беше изместена от мъчителното съзнание, че е бил изигран. Тази жена беше използвала недостатъците си, за да го победи.

Сигурно знаеше, че защитата й е несъвършена и с почти животинска хитрост му беше поднесла тази патетична история, подвеждайки го, че никога, за нищо на света не би се осмелила да се бори докрай. Сега вече се виждаше и с просто око, че има желязна воля и кураж, които той не би могъл да постигне още много години.

Джоми се подчини на заплашителния й жест и покорно отстъпи настрана, следейки я осторожно с поглед. Жената се наведе и вдигна оръжието от пода — първо своето, после неговото, но очите й нито за миг не се откъснаха от него, а в начина, по който държеше пистолета насочен право срещу него, нямаше и следа от колебливост.

Тя остави мъничкия пистолет, с който го беше изиграла, и заключи неговото оръжие в едно чекмедже под блестящия команден пулт, без дори да го погледне, като в същото време здраво стискаше едрокалибрения пистолет в дясната си ръка.

Тази предпазливост не му оставяше никаква надежда, че може да я накара да отклони заплашителната цев от него. Обстоятелството, че не го застреля веднага, вероятно означаваше, че възнамерява най-напред да си поговорят. Той обаче не биваше да оставя подобна възможност на случайността, затова изрече прегракнало:

— Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса, преди да ме убиете?

— Въпросите ще задавам аз! — хладно отсече тя. — Какъв е смисълът да задоволявам любопитството ти! На колко години си?

— Петнадесет.

Тя кимна.

— Тогава си в такъв стадий на умствено и емоционално развитие, че ще оцениш дори и само няколко минути отсрочка; и, тъй като си достигнал нивото на зрял човек, сигурно ще се радваш да разбереш, че докато отговаряш на въпросите ми, аз няма да натисна спусъка на електрическия си пистолет, макар че в крайна сметка пак те очаква смърт.

Джоми дори не помисли да губи време, разсъждавайки върху думите й, а направо попита:

— Откъде знаете, че ще кажа истината?

— Истината си проличава дори и при най-хитро скроената лъжа — самоуверено се усмихна тя. — Ние, сленовете без антени, не можем да четем мисли и сме били принудени от необходимостта да развием пределно психологическите си заложби. Но това сега не е толкова важно. Интересува ме дали си бил изпратен от някого да задигнеш този кораб.

— Не.

— Тогава кой си ти?

Той й предаде накратко историята на живота си. И колкото повече говореше, толкова повече се присвиваха очите на жената, а челото й се смръщваше.

— Нима се опитваш да ме убедиш — рязко го прекъсна тя, — че ти си момчето, което се появи в щаба на Въздушните превози преди шест години?

Той кимна.

— Беше ужасно да се сблъскам там с онази толкова кръвожадна сган, готова тутакси да затрие дори и дете. Това…

Пламъкът в очите й го принуди да замълчи.

— Значи най-сетне се случи! — възкликна тя. — Шест дълги години ние обсъждахме и анализирахме тази случка, без да стигнем до единодушие дали е трябвало да те оставим да избягаш.

— Вие… вие сте ме оставили… да избягам?! — едва успя да промълви Джоми.

Тя не му обърна внимание.

— И оттогава чакаме с нетърпение гадините да повторят набега. Бяхме напълно сигурни, че те няма да ни издадат, защото едва ли биха искали най-голямото ни изобретение, космическият кораб, да попадне в ръцете на хората. Главният въпрос за нас беше какво се крие зад тази първа разузнавателна маневра. Сега, след несполучилия ти опит за похищение, вече имаме отговора.

Изумен, Джоми безмълвно изслушваше този напълно погрешен анализ с нарастваща паника. Страхът му нямаше нищо общо с опасността, която го заплашваше. Той идеше от невероятното безумие на тази война, в която сленове воюваха с други сленове. Нейната безпощадност надхвърляше всичко, което въображението би могло да роди. Джоана Хилъри продължаваше да говори и в звънливия й глас се долавяше тържество.

— Хубаво е, че сега сме напълно убедени в онова, което от толкова време подозирахме, и мисля, че вече не може да има никакво съмнение. Ние изследвахме Луната, Марс и Венера. Стигнахме чак до луните на Юпитер, но нито веднъж не срещнахме чужд кораб или каквато и да било следа от гадините. Заключението само се натрапва. По някаква причина, може би заради уловителите, които непрекъснато ги издават и ги заставят през цялото време да се прехвърлят от едно място на друго, на тях никога не им се е удало да започнат работа върху антигравитационното екраниране, без което полетите в космоса са невъзможни. Но каквато и да е причината, логиката недвусмислено показва, че те не са излезли в космоса.

— Започвате да ставате досадна с вашата логика — прекъсна я Джоми Крос. — Направо не мога да повярвам, че един слен е способен така дълбоко да се заблуждава. Проявете малко здрав разум и поне за секунда приемете, че това, което ви разказах, е истина.

Тя се усмихна — лека усмивка, която едва докосна устните й.

— Още от самото начало възможностите бяха само две. Вече ти описах първата. Втората — действително да си съществувал, без да имаш връзка с други сленове — от години ни тормози. Виждаш ли, ако са те пратили те, значи вече са били наясно, че ние държим Центъра за полети. Но ако си единак, тогава знаеш тайна, която рано или късно ще ни постави в опасно положение, когато влезеш в контакт със своите. С две думи, ако историята ти е вярна, ще трябва да те убием, за да предотвратим изтичането на информация в бъдеще, а и защото линията ни на поведение е да не рискуваме със змиите. Във всички случаи, можеш да се смяташ за мъртъв.

Думите й бяха жестоки, а тонът — леден. Но най-страшното беше, че тази жена слен пет пари не даваше дали той е прав или не, дали казва истината или лъже. Целият му свят беше на път да се сгромоляса при мисълта, че ако тази аморална философия е считана за справедлива от сленовете, то тогава те не биха могли да дадат на света нищо, сравнимо със съчувствието, добротата и изумителното душевно благородство, които беше долавял толкова често в съзнанието на по-низшите човешки същества. Ако всички възрастни сленове бяха такива, значи не оставаше никаква надежда.

Джоми се замисли дълбоко върху тази безмилостна вражда, зейнала като пропаст между хората, сленовете и техните събратя без антени, и го обзе ужас, по-мрачен и от нощта. Нима светлите мечти и огромният труд на баща му щяха да бъдат зачеркнати напълно, да се превърнат в прах, да бъдат унищожени в това безсмислено братоубийство? Книжата, отразяващи тайните занимания на баща му, които той беше измъкнал от катакомбите само преди часове, бяха в джобовете му; ако тази жена не се откажеше от намерението си да го убие, тези безжалостни създания щяха да ги използват, да злоупотребят с тях. Напук на логиката, напук на цялата очевидност, че няма никакъв шанс да я свари неподготвена дори за миг, той трябваше да остане жив, за да предотврати подобен изход.

Джоми я наблюдаваше с присвити очи и видя как челото й замислено се мръщи, но тази съсредоточеност ни най-малко не отслабваше вниманието й.

Най-сетне бръчките се изгладиха и тя заяви:

— Трябва да реша какво да те правя. Естествено, аз имам пълномощията да те премахна, без да се допитвам до нашия съвет. Въпросът е дали си заслужава да поставям твоя проблем на вниманието му. Може би един кратък рапорт ще е напълно достатъчен… Но тук не става дума за милосърдие, така че недей да храниш напразни илюзии.

Надеждата обаче възкръсна. Щеше да е нужно време, за да го изправят пред съвета, а времето означаваше живот. Той съзнаваше, че трябва да говори спокойно, но думите му прозвучаха припряно:

— Трябва да призная, че разсъдъкът ми е парализиран от враждата между нашите две раси. Не разбират ли вашите хора колко ще спечелим всички, ако си сътрудничите с „гадините“, както вие ни наричате? Гадини! Самата дума говори за интелектуална немощ, за податливост на пропагандни ходове, в които главното са лозунгите и емоционалните фрази.

Сивият пламък в очите й се върна, но в гласа й прозвуча зла насмешка:

— Малко история може би ще те просветли по въпроса за сътрудничеството между сленовете. Сленовете без антени съществуват от четиристотин години. Също като истинските сленове, те са отделен вид, роден без уловители, което е единствената разлика между тях и гадините. Заради собствената си сигурност те били принудени да създават свои общности в отдалечени райони, където опасността да ги разкрият била сведена до минимум. И били дружески настроени спрямо истинските сленове, готови да им сътрудничат срещу общия враг — хората! Какъв бил техният потрес, когато не след дълго били нападнати и избити почти до крак, а цялата им грижливо построена, изолирана цивилизация — унищожена с огън и мор, и то от истинските сленове! Те правели отчаяни опити да установят контакт, да станат приятели с тях, но напразно. И накрая открили, че единствено в изпълнените с опасности човешки градове могат да намерят някаква сигурност. Там истинските сленове не смеели да се появяват заради „мустачките“ си. Гадини! — Презрението беше изчезнало от гласа й и беше останала само горчивината. — Кое наименование би им подхождало повече? Ние не ги мразим, но изпитваме безкрайно разочарование и недоверие. Нашата политика на унищожение на тези сленове е обикновена самозащита, но тя се е превърнала в безжалостна, непоклатима практика.

— И все пак вашите водачи сигурно биха могли да обсъдят положението с тях?

— С кои тях? През последните триста години не сме засекли нито едно убежище на „мустакатите“. Заловили сме няколко отделни единици, които са ни нападали. Убили сме още неколцина при случайни сблъсъци. Но досега не сме успели да научим нищо ново за тях. Те съществуват, но къде и как, и какво целят — за това нямаме ни най-малка представа. Земята не познава по-голяма загадка от тази.

Джоми Крос я прекъсна възбудено:

— Ако това е истина, ако не ме лъжете, моля ви, госпожо, свалете за момент защитата си, за да се уверя! Аз също мисля, че тази вражда е чисто безумие от мига, в който открих, че има два вида сленове и че те воюват помежду си. Ако се убедя напълно, че лудостта на сленовете е едностранчива в проявите си, тогава бих могъл…

Гласът й, рязък като плесница, го прекъсна:

— Какво ще направиш? Ще започнеш да ни помагаш? Нима допускаш, че сме способни да повярваме някога в подобно намерение и да ти позволим да си тръгнеш? Колкото повече говориш, толкова по-опасен ми се виждаш. Ние винаги сме приемали за даденост, че гадините ни превъзхождат със способността си да четат мисли и затова не бива да им се дава време да организират бягството си. Твоята младост отложи присъдата ти с десет минути, но сега, когато знам историята ти, не виждам причини да запазя живота ти. Нещо повече, няма никакво основание да се явяваш пред съвета. Ще ти задам още един въпрос, след което ще умреш!

Джоми я гледаше с гняв. У него не беше останала нито симпатия, нито усещане за родство между тази жена и майка му. Ако тя казваше истината, значи трябваше да съчувства на сленовете без антени, а не на тайнствените, неуловими истински сленове, които бяха проявили такава необяснима жестокост. Но въпросът в момента не бе на кого да симпатизира. Всяка дума, изречена от тази жена, все повече го убеждаваше колко опасно би било да позволи най-мощното оръжие, което светът беше виждал, да попадне в този кипящ ад от омраза. Той трябваше да надделее тази жена, да спаси себе си. Трябваше!

Затова изрече забързано:

— Преди да ми зададете този последен въпрос, замислете се сериозно каква уникална възможност се открива пред вас. Мигар омразата до такава степен е помрачила разума ви? Вие сама казахте, че за пръв път в историята на вашата раса залавяте истински слен, който е абсолютно убеден, че нашите два вида трябва да се обединят, а не да воюват помежду си.

— Не бъди глупав. Всеки заловен от нас слен е готов да обещае какво ли не!

Това беше поредният съкрушителен удар и Джоми усети как всичките му по-нататъшни доводи се разбиват на пух и прах. Винаги беше рисувал в представите си възрастните сленове като благородни същества, презиращи палачите си и изпълнени с чувство за собствено достойнство и недостижимо превъзходство. А сега — готови били да обещаят какво ли не! Но той отново заговори припряно, отчаяно жадувайки да си върне позициите.

— В конкретната ситуация можете да проверите практически всичко, което ви разправих за себе си. За убийството на майка ми и баща ми. Че ми се е наложило да избягам от къщата на старата вехтошарка, която ударихте по главата, лежаща понастоящем в съседната стая, след като бях живял при нея още от детските си години. Всичко ще ви убеди, че действително съм това, за което се представям — истински слен без каквито и да било контакти с тайната организация на сленовете. Нима ще отхвърлите с лека ръка моето предложение? Отначало вие и вашите хора можете да ми помогнете да открия сленовете, после ще изпълнявам ролята на свръзка и за пръв път във вашата история ще установя диалог с противниците ви. Кажете ми, имате ли някаква представа защо истинските сленове ви мразят?

— Не. — Тя се поколеба. — Заловените сленове твърдяха разни нелепици, в смисъл, че не могат да насърчават съществуването на други разновидности, освен собствения си вид. Трябвало да оцелее само съвършеният продукт от машината на Самюел Лен.

— Машината на Самюел Лен!… — Джоми Крос се почувства почти смазан физически, нишката на мисълта му сякаш беше изтръгната от корен. — Нима… искате да кажете, че сленовете наистина са създадени с помощта на машина?

Жената го изгледа намръщено, със свити вежди, накрая бавно изрече:

— Почти започвам да ти вярвам. Мислех, че всеки слен знае за машината на Самюел Лен, чието действие той изпробвал върху жена си. По-късно, през смутния период, последвал войната между сленове и хора, машината за мутации довела до появата на нов вид — сленовете без антени. Нима родителите ти не бяха запознати с тези факти?

— Това трябваше да бъде моята задача — унило призна Джоми. — Аз трябваше да проведа проучванията, да осъществя връзката, а мама и татко подготвяха…

Той млъкна внезапно, ядосан на себе си. Не беше сега времето да признава, че баща му е посветил целия си живот на науката и не е имал нито един свободен ден за исторически издирвания, които според него щяха да са дълги и трудни. Само при споменаването на научните му занимания тази невероятно интелигентна жена можеше да реши, че трябва да разгледа по-добре оръжието му. Тя явно беше убедена, че то е просто някаква разновидност на собствения й пистолет с електрически заряд. Той преглътна, преди да продължи:

— Ако тези машини още съществуват, тогава всичките обвинения на хората, че сленовете превръщат бебетата им в чудовища, ще се окажат истина.

— Аз съм виждала няколко такива изрода — кимна Джоана Хилъри. — Те, разбира се, са се появили в резултат на грешки. Но подобни грешки не са рядкост.

Джоми имаше усещането, че е преминал някакъв предел, отвъд който нищо не би могло да го стресне. Всичко, в което толкова дълго беше вярвал страстно, което го беше изпълвало с гордост, сега се рушеше като къщичка от карти. Отвратителните лъжи се бяха оказали истина. Хората воюваха с една напаст, невъобразима по своята безчовечност. Като в сън чуваше, че Джоана продължава да говори.

— Трябва да призная — независимо от твърдото си убеждение, че съветът ще реши да те премахнем, според мене в предложенията ти има рационално зрънце, което не позволява да ги отхвърлим току-така. Затова смятам да те изправя пред тях.

Отначало той не можа да осъзнае веднага казаното, но когато смисълът на думите достигна до ума му, сякаш го заля вълна на облекчение, диво и безгранично. Огромен товар се смъкна от раменете му и го обзе неизразимо въодушевление. Най-сетне имаше това, от което отчаяно се нуждаеше — време, безценно време! Имаше ли време, може би късметът щеше да бъде на негова страна и да му позволи да избяга.

Той се загледа в жената, която предпазливо се приближи към командния пулт. Чу се изщракване — беше натиснала някакво копче. Думите й достигнаха до съзнанието му… и разбиха всичките му надежди на пух и прах.

— До членовете на съвета. Спешно. Моля, настройте се на вълна 7431 за решаване на неотложен случай, свързан със заловен слен.

Неотложен случай! Той се ядоса на себе си, че си е позволил да се надява. Трябваше да прецени, че едва ли ще е необходимо да се яви лично пред съвета, щом разполагаха с радиовръзка, която им спестяваше всички рискове, свързани с отлагането. Ако членовете на съвета разсъждаваха по същия начин като Джоана, с него беше свършено.

Последвалото мълчаливо изчакване беше по-скоро привидно, отколкото истинско. Чуваше се едва доловимият пулсиращ рев на ракетите и тихото свистене на въздуха край външната обвивка, което означаваше, че корабът още не е напуснал широкия пояс на земната атмосфера. Но освен тези шумове до него достигаше и настойчивата мисъл на Бабчето, и така се оформяше един фон, който можеше да се нарече всичко друго, но не и тишина.

Цялостното впечатление се разби на отделни фрагменти. Бабчето. Активният, съзнателно насочен поток на мислите й. Джоана Хилъри, която най-напред се беше сблъскала със съпротивата му, а после го беше разпитвала, вместо веднага да го убие, и беше дала време на старицата да се съвземе от удара, очевидно целящ само временно да я извади от строя, за да може в същото време жената незабелязано да се прокрадне зад гърба му. Един смъртоносен удар без съмнение би отекнал в чувствителните му сетива с огромна сила. А лекият удар не би могъл да замае Бабчето задълго. Старата вещица се беше съвзела. Джоми отвори широко мозъка си за мисловния й поток.

„Джоми, тя ще ни убие и двамата. Но Бабчето има план. Дай ми знак, че ме чуваш. Потропай с крак. Джоми, Бабчето има план как да я спрем.“

Настойчивото послание прииждаше отново и отново, без да се повтаря напълно, всеки път съпроводено от нови хрумвания и неконтролируеми отклонения. Нито един човешки мозък при такава слаба практика не би могъл задълго да насочи мисълта си само в една насока. Но основната посока се запазваше. Бабчето беше жива, осъзнаваше опасността и беше готова отчаяно да се бори заедно с него, за да я избегне.

Джоми започна лекичко да потропва с крака по пода, после по-силно, докато накрая долови: „Бабчето те чува.“ Той спря и се вслуша в трескавата й мисъл. „Бабчето всъщност има два плана. Първият е да вдигна шум. Това ще стресне жената и ще ти позволи да се нахвърлиш върху нея. Тогава Бабчето ще ти дойде на помощ. Вторият план е Бабчето да стане от пода, да се промъкне до вратата и да скочи върху жената, когато онази е най-близко. Тя няма да го очаква, и тогава ти ще можеш да се намесиш. Бабчето най-напред ще каже «Едно!», после «Две!». Тропни с крак при по-добрия план. Но най-напред си помисли малко.“

Нямаше какво да се мъдрува. Първият план беше мигновено отхвърлен. Никакъв шум не би могъл да извади от равновесие един слен със здрави нерви. Единствената надежда беше във физическото нападение.

„Едно!“ — изрече мислено Бабчето. Джоми остана неподвижен, заслушан иронично в неспокойните обертонове на мисълта й, които му подсказваха, че тя копнее този безнадежден план да бъде приет и така да избегне опасността за скъпоценната си кожа. Тя обаче беше практична стара негодяйка и дъртият мозък й подсказваше, че планът е слаб. Най-сетне умът й неохотно изтласка следващата дума: „Две!“

Джоми тропна с крак. Междувременно Джоана Хилъри говореше по радиостанцията. Тя разказа историята му, предаде предложението му за сътрудничество и накрая изрази собственото си убеждение, че той трябва да бъде пречукан.

В ума на Джоми за миг се мярна мисълта, че само преди няколко минути сигурно щеше да следи със затаен дъх обсъждането и мненията, които скритият високоговорител предаваше едно след друго. Оттам звучаха не само дълбоки мъжки гласове, но и богати, мелодични женски трели. Ала сега той едва следваше нишката на спора. Улавяше липсата на единодушие. Една от жените искаше да знае името му. Известно време той не разбра, че към него се обръщат директно.

— Името ти! — повтори гласът по радиото.

Джоана Хилъри направи крачка по посока на вратата.

— Глух ли си? — сопна му се тя. — Питат за името ти.

— Името ли! — повтори Джоми, изненадан, че му задават този въпрос. Ала нищо не би могло да отвлече напълно вниманието му в този върховен миг. Сега или никога! Той тропна с крак. Всяка странична мисъл се беше изпарила. Знаеше само, че Бабчето е зад вратата и усещаше вибрациите, излъчвани от нея. Напрежението в цялото й тяло, готовността да действа и, в последния миг, парализирането й от шубе. Той чакаше безпомощен грохналото й тяло да излезе от вцепенението.

Но споменът за хилядите грабителски набези в дългата й кариера се надигна в нея и й даде сили. Тя нахълта в стаята с блестящи очи и оголени зъби и се хвърли към Джоана в гръб. Мършавите й ръце обгърнаха раменете на жената над лактите.

Пръстът на Джоана Хилъри натисна спусъка и пламъкът се разби в пода в безсилна ярост. Като хванато в примка животно младата жена се извъртя с неподозирана сила. За миг Бабчето увисна, вкопчена отчаяно в раменете й. Но този миг беше решаващ. Джоми се метна напред.

Бабчето пронизително изпищя. Костеливите й ръце на граблива птица се откъснаха от плячката и тъмното мършаво тяло се просна на пода.

Джоми Крос и не помисли да си премери силите с жената. Джоана Хилъри скочи отгоре му като тигрица, но той й нанесе бърз, рязък удар по шията с опакото на дланта. Ударът беше опасен и изискваше съвършена координация на мускулите и нервите. Така би могъл лесно да й строши врата, но умелото му, ловко движение само я лиши от съзнание. Той я подхвана, докато падаше. Когато я полагаше на пода, умът му с трескава бързина проникна в съзнанието й зад блокиралата защита и затърси, но пулсацията на приспания мозък беше твърде бавна, а калейдоскопът от картини сякаш беше застинал.

Той я разтърси леко, наблюдавайки менящия се рисунък на мислите й, докато движението предизвикваше слаби химически промени в организма й, а те на свой ред променяха картината в ума й. Но нямаше време да се впуска в подробности; и когато образите в главата й добиха по-оформен и заплашителен вид, той я пусна и се хвърли към радиото.

С най-нормалния глас, който можа да изтръгне от себе си, Джоми заговори:

— Аз все още съм готов да обсъдя приятелски проблема. Мога да бъда от голяма полза за вашата раса.

Никакъв отговор. Той повтори по-настойчиво предложението си и добави:

— Имам голямо желание да се споразумея с такава могъща организация, каквато е вашата. Дори ще ви върна кораба, стига да ми посочите как бих могъл да изляза оттук, без да попадам повече в капан.

Тишина. Той изключи радиото и се обърна мрачно към Бабчето, която се беше поизправила на пода.

— Безнадеждна работа. Всичко това — този кораб, тази жена — е част от клопка, която е пресметната до най-малката подробност. В този момент седем тежковъоръжени крайцера, всеки от по сто хиляди тона, са по петите ни. Техните уреди за засичане реагират на кашите антигравитационни приспособления, така че дори тъмнината не може да ни скрие. С нас е свършено.

Нощните часове се нижеха бавно и с всяка изминала минута проблемът им изглеждаше все по-неразрешим. От четирите живи същества в това синьо-черно небе само Бабчето се беше унесла в неспокоен сън, свита в едно от пневматичните кресла. Двамата сленове и този неуморим, бумтящ, носещ се стремително кораб бяха будни.

Фантастична нощ! От една страна, съзнанието за съкрушителната мощ, която можеше да ги връхлети всеки миг. От друга… Джоми гледаше като омагьосан видеоекрана с чудната картина, разгръщаща се там долу. Цяла вселена от светлини, сияещи навсякъде, докъдето поглед стига. Пръски, локвички, вирове, езера, океани от светлина — изолирани ферми, села, малки и големи градове, а отвъд тях — многото километри на гигантския мегаполис. Когато най-сетне откъсна поглед от екрана, срещна сивите очи на Джоана Хилъри, която седеше с вързани ръце и крака на стола. Тя го гледаше въпросително.

— Е, реши ли вече? — попита жената, още преди да е отворил уста.

— Какво да съм решил?

— Кога ще ме убиеш, какво друго!

Джоми печално поклати глава.

— Не мога да се начудя — тихо изрече той, — каква е тази нагласа, че трябва или да убиеш, или да приемеш смъртта. Нямам намерение да ви убивам. Смятам да ви освободя.

Тя не отговори веднага, накрая произнесе замислено:

— Няма нищо за чудене в нагласата ми. Цял век истинските сленове са избивали събратята ми като кучета. От векове и ние им отвръщаме със същото. Кое би могло да бъде по-естествено?

Джоми нетърпеливо сви рамене. Твърде много въпросителни се бяха появили около истинските сленове, за да си позволи да ги обсъжда, когато трябваше изцяло да се съсредоточи върху предстоящото бягство. Той каза само:

— Сега не ме вълнува тази безполезна, немилостива война между хора и сленове, водена в три посоки. По-важно е, че има седем бойни кораба, които ни преследват по петите.

— Жалко, че си узнал за тях — промълви жената. — Така само ще си изгубиш времето в тревоги и пресмятания. За теб щеше да бъде далеч по-добре да си вярваш, че си в безопасност, и да загинеш в мига, в който откриеш, че си се заблуждавал.

— Само че аз още не съм мъртъв! — избухна Джоми. — Знам, че е твърде самонадеяно един недорасъл слен да си въобразява, че има изход от клопката. Уважавам безкрайно много интелигентността на възрастните сленове, но в същото време не забравям, че вашите хора вече претърпяха няколко поражения още в началото. Кажете ми, например, защо тези кораби продължават да се бавят, щом са толкова сигурни, че нищо не им пречи да ме унищожат? За какво им е притрябвало това?

Джоана Хилъри се усмихна, а силното й, нежно лице се изглади и придоби спокоен израз.

— Не очакваш да ти отговоря, нали?

— Така е — усмихна се и Джоми в отговор, но в гласа му прозвуча тъга. — Виждате, че малко съм пораснал за последните няколко часа. До снощи бях наистина много невинен, идеалист до крайна степен. Ще ви кажа, че през тези няколко минути, докато стояхме един срещу друг с насочени оръжия, вие можехте да ме гръмнете, без да срещнете каквато и да било съпротива от моя страна. За мене вие бяхте представителка на собствената ми раса, а всички сленове трябваше да се обединят. Не бих натиснал спусъка дори и заради спасението на душата си. Вие, обаче, отложихте този момент, защото искахте да ме разпитате. Сега условията се промениха.

Жената присви красивите си устни.

— Струва ми се, че започвам да разбирам накъде биеш.

— Близко е до ума — кимна навъсено Джоми. — Или ще ми отговорите, или ще ви чукна по главата и ще получа информацията от приспания ви мозък.

— Откъде знаеш, че ще ти кажа ис… — започна жената, но в следващия миг в погледа й проблесна разбиране. Очите й се разшириха. — Нима искаш…

— Точно така! — Той се вгледа насмешливо в пламтящите й, изпълнени с ненавист очи. — Ще свалите защитата си. Аз, разбира се, не очаквам абсолютно безпрепятствен достъп до съзнанието ви. Нямам нищо против да контролирате мислите си в някаква степен. Но ще трябва да свалите щита. Хайде!

Тя седеше притихнала и вцепенена, а очите й святкаха от отвращение. Джоми я наблюдаваше с любопитство.

— Изумен съм колко странни комплекси се развиват в умовете, които нямат пряк контакт с други умове. Възможно ли е представителите на вашия вид да са си изградили свои малки светове, тайни светилища вътре в себе си? И също като лесно ранимите човешки същества да не допускат никого там? Това е важно от психологическа гледна точка, защото може да разкрие основната причина за войната между сленовете. Както и да е, да оставим засега този проблем настрани. Спомнете си, че вече съм бил в съзнанието ви. Спомнете си и обстоятелството, че според собственото ви твърдение само след няколко часа огнехвъргачките ви ще ме пометат от лицето на света.

— Разбира се — изрече бързо тя. — Това е така. Ти ще бъдеш мъртъв. Хубаво, ще отговоря на въпросите ти.

Съзнанието на Джоана Хилъри беше като книга с безброй страници, изумително богата, невероятно сложна структура, побрала в себе си милиарди впечатления, трупани в продължение на години от изключително наблюдателен интелект. Джоми улови бързите, мъчителни проблясъци на неотдавнашни изживявания. Мярна му се картината на невероятно унила планета с ниски планини, пясъци и мраз, вечен мраз. Марс! Пред мисления му взор се откри великолепен град под стъклен похлупак, някакви огромни машини копаеха под ослепителна електрическа светлина. Някъде с жестока, неземна ярост виеше снежна виелица. Черен космически кораб, лъщящ като тъмен скъпоценен камък в слънчевите лъчи, за миг се мярна през дебело чиниевидно стъкло.

Тя бавно заговори и бъркотията постепенно доби ред. Джоми не я пришпорваше, независимо от убеждението си, че всяка секунда е ценна, че всеки миг смъртта можеше да връхлети беззащитния кораб. Думите й и мислите, които ги потвърждаваха, бяха като шлифовани диаманти, омагьосващи с блясъка си.

Сленовете без антени знаели за натрапника още от мига, в който започнал да се катери по стената. Любопитни да разберат каква е целта му, те не направили опит да го спрат, когато можели лесно да го унищожат. Оставили му няколко открити възможности да проникне в кораба, и той използвал една от тях. Неизвестно останало защо алармената система в този участък от пътя не се задействала.

Причината бойните кораби да се бавят с унищожаването му се криеше в опасенията им да използват оръдията си над толкова гъсто населен континент. Ако той се издигнеше достатъчно високо или се отклонеше към морето, бързо щяха да го унищожат. От друга страна, ако предпочетеше да кръжи над континента, след някой и друг час горивото му щеше да свърши или пък още преди това щеше да съмне и тогава те можеха да използват електрическите си огнехвъргачки по най-бързия и смъртоносен начин.

— Да предположим, че се приземя в деловата част на някой голям град — каза Джоми. — Има голяма вероятност да успея да се скрия сред толкова много сгради и хора.

Джоана Хилъри поклати глава.

— Ако скоростта на кораба падне под двеста мили в час, той ще бъде унищожен, независимо от риска и от това, че се надяват да ме запазят жива, като пленят кораба невредим. Виждаш, че съм напълно искрена с тебе.

Джоми Крос мълчеше. Разбираше, че няма на какво да разчита. Тактиката им беше съвсем прозрачна. Те се осланяха предимно на големите си оръдия и на количеството им.

— И всичкото това — възкликна най-сетне той — заради един нещастен слен и един-единствен кораб! Колко ли е могъщ страхът им, щом ги тласка към такива усилия, такива разходи, а крайният резултат е толкова незначителен!

— За нас гадините са извън закона — долетя хладният отговор. Сивите очи на жената искряха с приглушен пламък. Мислите й се съсредоточиха върху разговора. — Човешките съдилища не освобождават затворниците, само защото издръжката им ще струва по-скъпо от цената на откраднатото. Освен това, отмъкнатото от тебе е толкова ценно, че ако се отървеш, това ще бъде най-големият ни провал.

Джоми започваше да се дразни.

— Много лесно решихте, че истинските сленове още не са овладели тайната на антигравитацията. Целта ми през следващите няколко години ще бъде да опозная истинските сленове, след като се добера до убежищата им. И мога да ви кажа още отсега, че няма да приема на доверие нищо от онова, което ми казахте. Самият факт, че са се скрили толкова удачно, вече показва с какви огромни възможности разполагат.

— Нашата логика е много проста — възрази Джоана. — Не сме виждали техни кораби, значи нямат такива. Дори онзи нелеп полет до двореца вчера показа, че тяхната машина, колкото и сносна да е, използва импулсни реактивни двигатели — именно онзи тип мотори, от който ние сме се отказали преди цял век. Логиката, както и науката, е умозаключение, направено на базата на наблюдения, така че…

Джоми се нацупи. Идеше му да плаче. Всичко за сленовете беше грешка. Те бяха идиоти и убийци. Бяха започнали глупава, безмилостна, братоубийствена война срещу сленовете без уловители. Те се спотайваха някъде и насочваха дяволската си мутационна машина към човешките майки, а после уродите, които се появяваха на бял свят, биваха унищожавани от медицинските власти. Шантаво, нелепо унищожение! Не, всичко това просто не си пасваше!

Не си пасваше с благия характер на майка му и баща му. Не си пасваше с гения на баща му, нито с факта, че шест години самият той беше „облъчван“ от гнусните мисли на Бабчето, без да се омърси. И, най-сетне, не се връзваше с обстоятелството, че той, един подрастващ слен, се беше натикал в този неподозиран капан и само благодарение на малка пролука в мрежата им, на един неизвестен за тях фактор, досега не беше паднал жертва на отмъщението им.

Атомният му пистолет! Единственият фактор, за който те все още не подозираха. Разбира се, от него нямаше да има никаква полза срещу бойните кораби, кръстосващи небето в околния мрак. Щеше да му отнеме година, докато успее да конструира огнехвъргачка с достатъчно силен лъч, способен да достигне тези кораби и да ги пръсне на парчета. Но едно можеше да се направи. До каквото и да се докоснеше, то щеше да се разпадне на атоми от неговия унищожителен огън. Да, за бога! Той имаше отговора, трябваше му само време и малко късмет.

Блясъкът на прожектор освети видеоекрана. В същия миг корабът подскочи като изритана с все сила играчка. Металът изскърца, стените се разтърсиха, лампите замигаха, после оглушителният шум постепенно утихна и се превърна в заплашителен шепот. Джоми скочи от креслото, в което ударът го беше захвърлил, и сграбчи лоста на ракетния активатор.

Машината подскочи яростно под напора на ускорението. Преодолявайки огромната тежест, която го притисна, той се пресегна и включи радиото.

Обстрелът продължаваше и ако не ги накараше да спрат, никога нямаше да има шанс да осъществи плана си. Богатият, преливащ от интонации глас на Джоана Хилъри повтори като ехо мисълта, пулсираща в съзнанието му.

— Какво се каниш да правиш? Да ги разубедиш? Не бъди толкова наивен. Ако в крайна сметка са решили да пожертват мене, мислиш ли, че ще се загрижат особено за тебе?