Алфред ван Вогт
Слен (5)

Глава 5

Разнебитената каручка беше стигнала най-оживената част на града. Тя дрънчеше и подскачаше по неравния паваж на страничните улички, докато Джоми, полулегнал, се свиваше в задната й част и имаше чувството, че ще се разпадне на съставните си части от друсането. Той на два пъти се опита да стане, но всеки път старицата го смушкваше с бастуна си.

— Лягай долу! Бабчето не иска някой да види хубавите ти дрешки. Покрий се със зеблото!

Старата дрипа вонеше нетърпимо на Бил — така се казваше конят. От непоносимата смрад Джоми усети, че му прилошава. Стори му се, че измина безкрайно много време, дордето каручката най-сетне спря.

— Излизай! — нареди бабето. — Ще влезеш в този магазин. От вътрешната страна на дрехата ти съм зашила големи джобове. Напълни ги, само гледай да не се издуват.

Замаян, Джоми се измъкна от каручката и стъпи на бетона. Постоя няколко мига, разтреперан от слабост, изчаквайки непривичното безсилие да го напусне.

— Ще се върна след половин час — изрече той накрая.

Хищното й лице се надвеси над него. Черните й очи искряха.

— И не се самозабравяй! Опичай си ума и гледай какво вземаш!

— Не се притеснявай — успокои я Джоми. — Преди да взема нещо, ще прочета мислите на околните и ще се огледам хубаво дали някой не ме вижда. Съвсем проста работа.

— Хубаво! — Мършавото й лице се разкриви в усмивка. — И не се плаши, ако Бабчето не е тук, когато излезеш. Ще ида до магазина за напитки да си взема някое лекарство. Сега, когато си имам един млад слен, мога да си го позволя; пък и изпитвам нужда от това — голяма нужда — за да топля старите си изстинали кокали. Да, Бабчето трябва да се запаси с лекарство.

Вълна от страх го заля, докато си пробиваше път през тълпите, влизащи и излизащи от небостъргача на универсалния магазин. Невероятен, безумен страх. Той отвори широко съзнанието си и няколко мига попиваше непознатото усещане. Вълнение, напрегнатост, объркване, несигурност — огромният тъмен облак на страха го обгърна и завъртя съзнанието му като смерч. Той потрепери и се отърси от видяното.

Но по време на това потапяне в усещанията на тълпата той успя да долови причината за масовия ужас. Екзекуции в двореца! Джон Пети, началникът на тайната полиция, беше разкрил заговор на десетима членове на съвета със сленовете и ги беше избил. Множеството не беше напълно убедено. Хората се бояха от Джон Пети. Не му вярваха. Слава богу, Киър Грей беше там, твърд като скала, за да защити света от сленовете — и от зловещия Джон Пети.

Вътре в магазина беше още по-зле. Хората бяха повече. Мислите им нахлуваха в мозъка му, докато си проправяше път между редиците лъскави щандове под струящата от тавана силна светлина. Заобикаляше го великолепен свят от красиви вещи и да вземе онова, което пожелае, се оказа далеч по-просто от очакванията му.

Той подмина дългата, ярко осветена зала на бижутерийния отдел и си набеляза една огърлица, на чийто етикет бяха маркирани петдесет и пет долара. Първият му порив беше да влезе вътре, но улови мисълта на продавачката. Там прочете раздразнение и подозрение — малки деца нямаха работа в бижутерийния отдел. Не им беше мястото в този свят на великолепни камъни и скъпоценни метали.

Джоми се обърна да си тръгне и почти се сблъска с висок млад мъж, който отмина, без да го погледне. Момчето направи няколко крачки и спря като заковано, вцепенено от слисване. Сякаш нож преряза мозъка му, толкова силно беше усещането. Силно, но не и неприятно. Заля го вълна на изумление, радост, възторг и го накара да се обърне и да погледне с жадно нетърпение след отминаващия мъж. Красивият висок непознат беше слен, възрастен слен! Откритието беше толкова потресаващо, че след като първоначалният шок отмина, Джоми усети как му се завива свят. Устойчивата му психика на слен не беше разколебана, не беше изпаднал и в онова размекнато състояние, което помнеше от боледуването си. Ала цялото му същество трептеше от някакъв странен, безумен копнеж, непознат досега.

Джоми бързо закрачи след мъжа. Мисълта му се насочи и заопипва съзнанието на човека, търсейки контакт. Напразно! Той се намръщи. Беше ясно, че другият е слен, но беше невъзможно да проникне под повърхността на съзнанието му. И тази повърхност не даваше ни най-малък признак, че непознатият е забелязал Джоми и си дава сметка за опита му да осъществи връзка.

Тук имаше някаква загадка. Няколко дни преди това беше също толкова невъзможно да прочете нещо под повърхността на съзнанието на Джон Пети. Само че тогава не бе предположил, че Пети може да е друго, а не обикновен човек. Той самият не можеше да си обясни разликата. Освен в случаите, когато майка му съзнателно криеше мислите си, Джоми винаги беше в състояние да я повика чрез директен мозъчен импулс.

Заключението беше потресаващо. Беше попаднал на слен, който не умее да чете чужди мисли, но успява да постави щит пред съзнанието си. Щит за кого? За другите сленове? И що за слен беше, щом не можеше да чете мисли? Двамата вече бяха на улицата, под ярката светлина на уличните лампи, и нямаше нищо по-лесно от това да хукне след непознатия слен и да го догони за няколко мига. В цялото себично, забързано множество наоколо кой щеше да забележи тичащото момче?

Ала вместо да намали дистанцията, разделяща го от другия слен, Джоми я остави да се увеличи. Самите логически корени на съществуването му бяха заплашени от поведението на непознатия. Цялото хипнотично възпитание, получено от баща му и отпечатано трайно в мозъка му, го възпираше от прибързани действия.

Две пресечки след магазина сленът сви по широка странична улица. Озадачен, Джоми го последва на безопасно разстояние. Учудваше го това, че непознатият бе тръгнал по сляпа улица. Изминаха една, две, три пресечки. И тогава му просветна.

Сленът се беше запътил не към някой жилищен район, а към Центъра за полети, чиито сгради, халета и площадка за кацане заемаха цяла квадратна миля в тази част на града. Невъзможно! Никой не можеше да се доближи до летателен апарат, без да си свали шапката, за да докаже, че няма уловители.

Сленът се запъти право към голямата светеща табела „Център за полети“ и без колебание мина през въртящата се врата под нея.

Джоми спря пред вратата. Центърът за полети, който ръководеше цялата въздухоплавателна индустрия на земното кълбо! Нима беше възможно тук да работят сленове? В самото сърце на човешкия свят, който мразеше сленовете с най-люта ненавист, да управляват сленове и на практика да контролират най-голямата система за превози на планетата?

Той бутна вратата и се озова в началото на дълъг мраморен коридор с безброй врати от двете страни. Не се виждаше жив човек, но множеството откъслечни мисли, които се процеждаха през стените, го изпълниха с изумление и възторг.

Това място гъмжеше от сленове. Сигурно бяха стотици!

Точно пред него една врата се отвори и двама млади мъже без шапки излязоха и тръгнаха към него. Те разговаряха тихо и в първия миг не го забелязаха. Джоми успя да долови мислите от повърхността на съзнанието им, спокойствието и великолепната им самоувереност, липсата на страх. Двама сленове в разцвета на силите си — и без шапки!

Без шапки. Най-сетне Джоми си даде сметка кое го е поразило толкова. Бяха гологлави и нямаха антени.

За миг си помисли, че очите са го излъгали. Той търсеше трескаво с поглед златните кичурчета на уловителите, които трябваше да са там. Сленове без „мустачки“! Значи, това било! То обясняваше защо не могат да четат мисли. Мъжете бяха само на два-три метра от него, когато го забелязаха и спряха.

— Момче — каза единият, — трябва да си вървиш. Тук не пускат деца. Хайде, бягай!

Джоми пое дълбоко дъх. Доброжелателството в упрека го окуражи, особено сега, след като тайната беше разгадана. Беше чудесно, че просто са се отървали от уловителите си, за да могат да живеят и да работят необезпокоявани в самото сърце на вражеския свят! С широк, почти мелодраматичен жест той вдигна ръка към главата си и смъкна шапката.

— Всичко е наред — започна той. — Аз съм…

Думите застинаха на устните му. Очите му се разшириха от уплаха. След един кратък миг на изненада двамата мъже се окопитиха. Щитовете, които бранеха съзнанието им, бяха още по-непроницаеми от преди. Усмивките им изразяваха доброжелателство.

— Ама че изненада! — изрече единият.

— Страхотна изненада! — повтори като ехо другият. — Добре дошъл, хлапе!

Но Джоми не слушаше. Беше оглушен от мислите на двамата мъже, избухнали в съзнанието им в онзи кратък миг, когато съзряха блестящите златни антени в косите му.

„Господи! — проблесна в ума на единия. — Змийче!“

А другият хладно и безжалостно реши:

„Гадината трябва да пукне!“