Алфред ван Вогт
Слен (11)

Глава 12

Джоми търсеше и в същото време не спираше да работи. В тихото спокойствие на лабораторията му във фермата на Бабчето всички планове и проекти на баща му, които бяха отпечатани в ума му още от ранно детство, сега намираха своята реализация. Той се научи да контролира по стотици начини безграничната мощ, която държеше в ръцете си, чувствайки се отговорен както пред сленовете, така и пред хората.

Джоми установи, че ефективността на изобретението на баща му се дължи на два основни фактора. Източник на енергия можеха да бъдат само няколко зрънца материя; и съвсем не беше задължително при използването му да се излъчва топлина.

Енергията можеше да се превърне в движение, във вибрация, в радиация или направо в електричество.

Той започна да трупа свой арсенал. Превърна планината недалеч от ранчото в крепост, макар да си даваше сметка, че тя не би издържала на масирана атака. И все пак това беше повече от нищо. С нарастващата увереност на човек, зад чийто гръб стои науката, той се впусна в целенасочени издирвания.

Джоми Крос пътуваше по шосета, чиито линии се губеха отвъд хоризонта, из странни градове с безкрайни тълпи от хора. Слънцето изгряваше и залязваше, отново изгряваше и отново залязваше, имаше мрачни дни, когато от сутрин до вечер ръмеше ситен дъжд, а нощите се нижеха в безкрайна върволица. Той беше винаги сам, но самотата не го измъчваше — жадната му за впечатления душа поглъщаше без насита потресаващия спектакъл, който се разиграваше ден след ден пред погледа му. Накъдето и да се обърнеше, неизменно се натъкваше на пипалата, които организацията на сленовете без антени беше пуснала навсякъде, и с всяка изминала седмица се озадачаваше все повече. Къде бяха истинските сленове?

Недоумението не го напускаше — всичко това му се струваше някакъв лудешки пъзел, който не може да разреши. И тази загадка неотлъчно го преследваше, докато крачеше бавно по улицата на стотния — а може би хилядния? — град.

Нощта се спускаше над града, сияещ с ярките си витрини и с милионите си лампи. Джоми се приближи към будката за вестници и купи няколко местни издания, после се върна при колата си — този съвсем невзрачен, но необикновен боен кораб на колела, който никога не изпускаше от поглед. Застана до дългата ниска машина. Хладният нощен вятър дърпаше вестника от ръцете му, докато Джоми обръщаше страница след страница и бегло преглеждаше заглавията.

Вятърът стана по-студен и донесе влажен мирис на дъжд. Един силен порив се опита да изтръгне хартията от пръстите му, заблъска я диво и внезапно я раздра, после се втурна с победен писък по улицата, подмятайки бясно парчето вестник пред себе си. Джоми решително сгъна онова, което беше останало, напук на шумните протести на вятъра, и се качи в колата. Час по-късно той изхвърли седемте ежедневника в едно кошче за боклук на тротоара. Дълбоко замислен влезе в автомобила и седна зад волана.

Все същата история. Два от вестниците бяха на сленовете без антени. За него не беше никак трудно да забележи едва доловимата разлика, по-особеното звучене на статиите, подбора на аргументите и фактите, които отличаваха вестниците на сленовете от човешките. Два от всичките седем. Тези двата обаче имаха най-голям тираж. Така беше кажи-речи навсякъде.

И отново това беше всичко. Хора и сленове без антени. Нямаше трета група, нямаше я онази разлика, която би му подсказала, че тук действат истински сленове — ако теорията му изобщо беше вярна. Не му оставаше нищо друго, освен да си купи и седмичните издания и да прекара вечерта по същия начин като деня — да обикаля с колата по улиците и да опипва мислено всяка сграда, всяко изпречило му се съзнание. Накрая, когато отново пое на изток, зараждащата се буря го връхлетя като див звяр в мрака.

Зад гърба му нощта и бурята погълнаха поредния град, поредния му провал.

 

 

Когато на третата година Джоми се върна при речния тунел, намери кораба обгърнат от черна и неподвижна вода. Той обикаляше около него в тинята, насочил цялата невъобразима мощ на атомните си устройства към осакатения му корпус.

Завари с легирана стомана отвора на носа, издълбан от неговия дезинтегратор в деня, когато бе успял да се измъкне от бойните кораби на сленовете. И денонощно в продължение на цяла безкрайна седмица на напасване металната пиявица пъплеше сантиметър след сантиметър по повърхността на кораба, запоявайки я със страховитата си енергия и променяйки самата атомна структура, докато дебелите стени на дългата гладка машина не бяха закалени от край до край до десет точки.

Трябваха му няколко седмици да проникне в същността на антигравитационните устройства с техните електрически колебания и да изработи копия, които по горчива ирония на съдбата трябваше да остави в тунела, тъй като детекторите на противника разпознаваха именно тях. Нека да си мислят, че машината им още е там!

След три месеца къртовски труд, през една студена октомврийска нощ, корабът измина на заден ход шестте мили до изхода на тунела върху въздушна възглавница с помощта на същата тази мощна атомна енергия и изплува на повърхността, в пелената на ситния леденостуден дъждец.

Дъждът постепенно премина в сняг, после Джоми внезапно се озова отвъд облаците, далеч от невзрачните стихии на Земята. Над него огромният небесен балдахин искреше, обсипан с безброй звезди, и мамеше неподражаемия му кораб. Там беше Сириус, най-яркият камък в скъпоценната диадема, там беше и червеният Марс. Но днес целта му не беше Марс. Това беше кратко предварително разузнаване, пробен полет до Луната, който трябваше да му осигури жизненоважния опит, необходим за подготовката на предстоящото дълго и опасно пътуване. С всеки следващ месец, изгубен в безплодно дирене, това пътешествие му се струваше все по-неизбежно. Един ден трябваше да отиде на Марс.

Под него обгърнатото от нощта неясно кълбо бързо се смаляваше. По периферията на неизброимото звездно множество плъзна светлина, с всяка изминала минута все по-ярка. Докато съзерцаваше унесен великолепието на наближаващия изгрев, тишината се раздра от настойчивия звън на алармата. Върху екрана някъде далеч напред запримигва сигнален лъч. Джоми включи уредите на забавяне, наблюдавайки промяната в местоположението на лъча. Светлината внезапно угасна и някъде на самата граница на зрителното му поле се появи кораб.

Бойният кораб не се движеше право срещу него. Той ставаше все по-голям и накрая можеше да се види ясно в ярките слънчеви лъчи почти на самата граница на земната сянка. Огромната тристаметрова конструкция от гладък тъмен метал премина на по-малко от сто мили край него, потопи се в сянката и тутакси се скри от погледа му. След половин час алармата спря да звъни.

Само десет минути по-късно отново се разнесе същият звън. Вторият кораб беше по-далеч и се движеше перпендикулярно на маршрута на първия. Беше доста по-малък, с размерите на миноносец, и не следваше определен маршрут, а шареше насам-натам.

Когато и той се отдалечи, Джоми предпазливо насочи своя кораб по предварително определения маршрут, но го измъчваха съмнения, които пораждаха страх. Първо линеен кораб, после миноносец! Защо ли? Това му приличаше на патрул. Само че срещу кого? Със сигурност не срещу хората. Та те дори не подозираха за съществуването на сленовете без антени и на техните кораби!

Джоми изключи двигателите и не след дълго корабът спря. Още не беше готов да отправи предизвикателство към добре въоръжените бойни кораби, като профучи през техния строй. Вече завиваше внимателно обратно, когато забеляза някакво тъмно тяло, наподобяващо метеорит, устремено към него.

Джоми мълниеносно смени посоката. Тъмното тяло кривна подир него като някакво оживяло космическо чудовище. След миг черната метална топка се мярна на видеоекрана. Джоми трескаво маневрираше, опитвайки се да отстрани кораба си от пътя й, но преди да извърти, се разнесе оглушителен, смазващ трясък.

Експлозията го отхвърли на пода; зашеметен и парализиран от сътресението, той остана да лежи там полужив, осъзнавайки, че яките стени бяха издържали на съкрушителния удар. Корабът се тресеше от стремителното ускорение. Замаян, Джоми успя да се привдигне и да се добере до стола пред пулта за управление. Беше попаднал на мина. Плаваща в пространството мина! Какви предпазни мерки бяха предприели само — и срещу какво?

Потънал в размисъл, той насочи своя очукан, почти изваден от строя кораб към тунела, минаващ под коритото на реката, която течеше през ранчото на Бабчето. Той се виеше и криволичеше в самите недра на планината, но беше сух — реката шумеше и се пенеше далеч по-надолу. Джоми дори не смееше да си помисли колко дълго корабът ще остане скрит там. Външните му стени бяха силно радиоактивни и само това беше достатъчно, за да го направи неизползваем за неопределено време. И още едно беше сигурно — той самият още не беше готов да се опълчи срещу сленовете без антени, нито пък да ги надхитри.

Два дни по-късно Джоми Крос стоеше на прага на разнебитената, разпадаща се фермерска къща и наблюдаваше госпожа Линан, най-близката им съседка, която вървеше със стиснати устни по пътеката между двете овощни градини. Тя беше руса дебеланка, зад чието топчесто бебешко лице се криеха неутолимо любопитство и злонамереност. Сините й очички недоверчиво се спряха върху високия тъмнокос и тъмноок внук на Бабчето.

Джоми развеселен й отвори вратата и я последва в гостната. В ума й царуваше невежеството, отличаващо всички жители на затънтените селски райони в един свят, в който от образоваността беше останала само бледа сянка — размито отражение на цинизма на официалните власти. Тя дори не знаеше какво точно представляват сленовете, но беше убедена, че Джоми е един от тях, и беше дошла, за да се увери лично в това. Сега беше моментът младият мъж да изпробва на практика метода си на хипноза с помощта на кристали. Беше му твърде забавно да я наблюдава, как поглежда с едно око малкия кристал, поставен на масата близо до нея. Следеше начина, по който тя разговаряше, напълно в присъщия си стил, без и през ум да й мине, че е престанала да бъде шпионин по своя воля и се е превърнала в негова робиня.

Най-сетне жената си тръгна, огряна от лъчите на есенното слънце и външно непроменена. Ала целта, която я беше довела в старата фермерска къща, беше напълно забравена — сега мозъкът й беше настроен съвсем иначе спрямо сленовете. Нямаше омраза — това щеше да й е от полза в бъдещето, което Джоми предвкусваше, но нямаше и симпатия — подобно нещо щеше да я предпазва в един свят, населен със сленомразци.

На другия ден Джоми се срещна със съпруга й, чернобрад великан, в полето далеч от къщата. Един спокоен разговор, малко по-различно настроен кристал — и мъжът също беше в негова власт.

През месеците, когато си отпочиваше в компанията на хипнотично облагородената старица — някогашното Бабче — той установи контрол над съзнанието на стотиците фермери в околността, обитаващи това райско кътче в зеленото подножие на планината. Отначало го правеше с помощта на кристалите, но с нарастването на знанията му за човешкия мозък откри, че макар и по-бавно, прекрасно може да се справи и без помощта на атомно неустойчивите стъкълца.

Пресмятанията му показаха, че дори и да хипнотизира по две хиляди души годишно, изключвайки от сметката новите поколения, щяха да му потрябват два милиона години, за да се справи с четирите милиарда души на планетата. Два милиона сленове обаче биха могли да го постигнат само за една година, при положение че владеят тайната на неговите кристали.

Два милиона — а той не можеше да открие и един-единствен! Все някъде трябваше да има поне един истински слен. И през всички предстоящи години, които щяха да минат, докато намереше разрешение на неимоверно сложния ребус — как да се добере до организацията на истинските сленове — той трябваше да търси неуморно този първи представител на своята раса.