Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Слен (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2021 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe(2021 г.)

Издание:

Автор: Алфред ван Вогт

Заглавие: Слен

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 1999 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „ОФИР“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Янчо Чолакова

Коректор: Мария Стоянова

ISBN: 954-8811-16-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18094

История

  1. —Добавяне

Глава 1

Ръката на майка му, която стискаше неговата ръка, беше студена.

Докато двамата крачеха задъхано по улицата, страхът й пулсираше с тихи, бързи тласъци, които преминаваха от нейния мозък в неговия. В съзнанието му се блъскаха стотици други мисли, уловени от забързаната тълпа край тях и от вътрешността на сградите, край които минаваха. Но само мислите на майка му бяха ясни и разбираеми — и изпълнени със страх.

„Те ни преследват, Джоми! — сигнализира мозъкът й. — Не са сигурни, но ни подозират. Прекалено често рискувахме, като идвахме в столицата, но този път се надявах да ти покажа отколешния път на сленовете към катакомбите, където е скрита тайната на баща ти. Джоми, ако се случи най-лошото, знаеш какво да правиш. Упражнявали сме го достатъчно. И не се плаши, момчето ми, не се поддавай на паниката. Може да си само на девет години, но си не по-малко интелигентен от което и да било петнадесетгодишно човешко същество.“

Не се плаши! Лесно е да се каже, помисли си Джоми, но скри мисълта от нея. Тази потайност, тази преграда помежду им, толкова непривична и неестествена, нямаше да й хареса. Но имаше мисли, които трябваше да се скриват. Тя не биваше да знае, че и той се бои.

Всичко беше ново и вълнуващо. Той се вълнуваше всеки път, когато идваше в сърцето на Центрополис от тихото предградие, в което живееха. Огромните паркове, необятните небостъргачи, шумът на тълпата — всичко това му се струваше толкова невероятно и удивително, че надминаваше дори картините, които въображението му рисуваше — но нима можеше да се очаква нещо по-малко грандиозно от столицата на света! Тук беше седалището на правителството. Някъде тук живееше Киър Грей, абсолютният диктатор на цялата планета. Много отдавна, преди стотици години, сленовете бяха владели Центрополис по време на краткия си период на господство над света.

„Джоми, усещаш ли тяхната враждебност? Можеш ли да доловиш мислите им от разстояние?“

Той се напрегна. Безформената вълна, прииждаща откъм тълпите, които се блъскаха наоколо, се превърна във вихър от неизречени мисли. Отнякъде долетя като едва доловим повей: „Разправят, че в този град още има сленове, въпреки всички предпазни мерки. И заповедта е да се стреля по тях без предупреждение.“

„А не е ли опасно?“ Въпросът явно беше изречен на глас, макар че Джоми долови само картината, възникнала в нечие съзнание. „Искам да кажа, че по грешка може да бъде убит невинен човек.“

„Затова рядко стрелят без предупреждение. Опитват се да ги заловят и да ги изследват. Вътрешните им органи били по-различни от нашите, а на главите им, казват…“

„Джоми, усещаш ли ги? На половин пресечка от нас, в една голяма кола? Чакат подкрепление, за да ни преградят пътя отпред. Бързо действат! Долавяш ли мислите им, Джоми?“

Не, не долавяше нищо! Колкото и да напрягаше мозъка си, не се получаваше, макар от усилието да се обливаше в пот. Ето тук нейната зряла сила превъзхождаше неговия инстинкт за самосъхранение. Тя можеше да преодолее разстоянията и да превърне отдалечените вибрации в смислени картини.

Той изпитваше желание да се обърне и да се огледа, но не посмя. Малките му, макар и дълги крака припкаха пъргаво, за да се нагодят към припряната походка на майка му. Беше ужасно да си малък и безпомощен, без никакъв опит, когато животът изискваше от тях цялата сила на зрелостта, цялата бдителност на възрастен слен.

Мисълта на майка му се вряза като нож в съзнанието му: „Някои от тях са точно пред нас, Джоми, а други пресичат улицата. Трябва да вървиш, миличък. Не забравяй какво ти казах. Ти съществуваш само заради едно — да помогнеш на сленовете да заживеят нормално. Мисля, че ще се наложи да убиеш нашия голям враг, Киър Грей, дори ако трябва да проникнеш в двореца. Запомни, не бива да губиш самообладание, макар че след малко ще настъпи суматоха и ще се вдигне много шум. Късмет, Джоми!“

Едва когато пръстите й за последен път стиснаха ръката му и се откъснаха от него, Джоми осъзна, че мислите й звучаха по-различно. Страхът беше изчезнал. От съзнанието й се излъчваше кротко спокойствие, което галеше опънатите му нерви и забавяше лудешкото биене на двете му сърца.

Джоми се шмугна зад прикритието на преминаващата в този миг двойка, но успя за част от секундата да зърне мъжете, които се устремиха към майка му — висока, съвсем обикновена наглед жена в своя панталон и розова блуза, с високо вдигната на тила и стегната с тънко шалче коса. Мъжете, облечени цивилно, тъкмо прекосяваха улицата, а лицата им бяха мрачни от мисълта за неприятното задължение, което трябваше да изпълнят. Това неудоволствие, заедно с омразата, която ги изпълваше, беше като тъмна сянка, спуснала се върху съзнанието на Джоми. То го озадачи дори в този миг, когато цялото му същество беше съсредоточено върху мисълта за бягство. Нужно ли беше той да умре? Той и тази прекрасна, чувствителна и интелигентна жена — майка му! Това беше някаква чудовищна неправда!

Край тротоара се плъзна дълъг блестящ автомобил, сияещ като скъпоценен камък под слънчевите лъчи. Дрезгав мъжки глас извика след Джоми:

— Спрете! Ето го момчето! Не оставяйте това дете да избяга! Хванете го!

Хората застиваха с широко отворени очи. Джоми долавяше удивително ленивите им мисли, без следа от враждебност. В следващия миг той вече завиваше зад ъгъла и тичаше с все сила по Главния булевард. От тротоара се отдели някаква кола. Краката на момчето го носеха с лудешка скорост. Удивително силните му пръсти се вкопчиха в задната броня. Джоми се покатери и увисна там, а колата в това време се вля в потока от автомобили и започна да набира скорост. Някъде отдалеч, зад гърба му, го догони мисълта: „Късмет, Джоми!“

През всичките девет години тя го беше подготвяла за този миг, но сякаш невидима ръка го сграбчи за гърлото, когато й отговори: „Късмет, мамо!“

Колата се движеше прекалено бързо, километрите се навъртаха стремително. Твърде много хора се спираха по улиците и се блещеха невярващо в малкото момче, увиснало нелепо на задната броня. Джоми чувстваше изненаданите им погледи, мислите, които се тълпяха в главите им и ги караха да крещят рязко и пронизително. Викове към шофьора, който не ги чуваше.

Още дълго лавината от мисли продължи да го преследва — мисли на хора, втурнали се към кабинките на телефонните автомати, за да съобщят на полицията, че някакво момче виси на задната броня на движещ се автомобил. Джоми изви глава и затърси с поглед патрулна кола, лавираща сред потока автомобили, за да ги настигне и да им сигнализира да спрат. Разтревожен, той за пръв път съсредоточи вниманието си върху пътниците в колата.

Отвътре се долавяха мисловните вибрации на двама души. Уловил съжденията им, Джоми потрепери и се приведе, готов всеки миг да скочи върху настилката. Погледна надолу и усети, че му се завива свят. Изправи се бързо в предишната си поза. Шосето беше размазана ивица, движеща се с шеметна скорост под него.

Мозъкът му неохотно потърси контакт с мъжете в колата. Мислите на шофьора бяха съсредоточени върху управлението на машината. Само веднъж мисълта му прескочи върху оръжието, което носеше в кобура, окачен на рамото му. Казваше се Сам Ендърс и беше шофьор и телохранител на мъжа, седнал до него — Джон Пети, началник на тайната полиция на всемогъщия Киър Грей.

Откритието, че това е самият полицейски шеф, разтърси Джоми като токов удар. Прословутият ловец на сленове седеше отпуснат и безразличен към плашещата скорост на автомобила, а мозъкът му пребиваваше в някакво лениво, съзерцателно състояние.

Изключителен мозък! Беше невъзможно да се прочете каквото и да било в него, освен хаоса от повърхностни пулсации. Джоми си даде сметка, че Джон Пети едва ли крие съзнателно мислите си. Ала щитът, издигнат пред тях, беше толкова непроницаем, че дори сленовете биха му завидели. И все пак прикритието беше по-различно. Долавяше се някакъв отзвук, който намекваше за безмилостен характер, за школуван, блестящ ум. Внезапно Джоми улови откъслечна мисъл, изтласкана на повърхността от силен порив, разклатил спокойствието на мъжа: „Трябва да ликвидирам онова сленско изчадие Катлийн Лейтън. Това е единственият начин да подкопая позициите на Киър Грей…“

Джоми трескаво се вкопчи в тази мисъл, но тя потъна в мрака, недосегаема за него. И все пак, беше уловил главното. Едно момиче от неговата раса, Катлийн Лейтън, трябваше да бъде ликвидирано, за да бъде застрашено могъществото на Киър Грей.

— Шефе — долетя до него репликата на Сам Ендърс, — ще натиснете ли онова копче там? Светна червената лампичка — всеобща тревога.

Джон Пети прояви пълно безразличие.

— Нека си свети! — озъби се той. — Това е работа за ония стадни овни.

— Нищо не пречи все пак да погледнем — изрече шофьорът.

Колата едва забележимо забави ход, докато той се пресягаше към далечния край на таблото; и Джоми, който се беше свил нелепо върху бронята, зачака удобния момент да скочи. Той надникна иззад стопа и единственото, което успя да зърне, беше безкрайната еднообразна линия на шосето, неосвежена от тревни ивици, унила и плашеща. Да скочи би означавало да се размаже в бетона. Той се сви на мястото си, изгубил надежда, и в този миг го връхлетя бурята, разразила се в мозъка на Ендърс при получаването на съобщението за всеобща тревога:

— … всички коли на Големия булевард и околностите му да се включат в търсенето на момчето, за което се предполага, че е слен на име Джоми Крос, син на Патриша Крос. Преди десет минути госпожа Крос беше убита на ъгъла на Големия булевард и Главната улица. Свидетели твърдят, че момчето е скочило върху бронята на преминаващ с висока скорост автомобил.

— Чувате ли, шефе! — обади се Ендърс. — Ние сме на Големия булевард. Най-добре ще е да спрем и да помогнем на диренето. Наградата за всеки заловен слен е десет хиляди долара.

Спирачките изскърцаха. Колата намали толкова рязко, че Джоми се залепи за решетката на багажника. Миг по-късно той вече се беше съвзел от тласъка и се изтърколи на шосето секунда преди колата да спре. Краката сами го понесоха. Момчето профуча край възрастна жена, която посегна да го сграбчи, а в мозъка й алчността засенчваше всички други мисли. След малко се озова на празен участък, а отвъд него се издигаха дълги редици почернели тухлени и бетонни сгради — тук започваше промишленият район и складовете на едро.

Откъм колата го догони зловеща мисъл:

„Ендърс, ние бяхме на ъгъла на Големия булевард и главната преди десет минути! Това момче… Той е! Застреляй го, глупако!“

Представата за мъжа, измъкващ пистолета си, беше толкова жива, че Джоми едва ли не усети физически в мозъка си триенето на метала в кожения кобур. Той почти видя Ендърс да се прицелва — толкова ярко беше впечатлението, въпреки разделящите ги петдесет метра.

В мига, в който оръжието глухо издумка, момчето светкавично се метна настрана. Почувства лек удар, но продължи да се катери по някакви стъпала, без му обръща внимание. Нахълта през отворената врата на площадката и се озова в огромен полутъмен склад. Отвън го догони отслабена от разстоянието мисъл:

— Не се безпокойте, шефе, ще я омаломощим тази листна въшка!

— Няма човек, който да може да се състезава по издръжливост със слен, глупако! — Мъжът излая още нещо — изглежда, даваше нареждания по радиостанцията. — Трябва да обградим района до Петдесет и седма улица. Всички полицейски коли да се насочат насам. Пратете войниците на…

Как изведнъж всичко започна да плува пред очите му! Джоми се препъваше из някакъв размазан свят и усещаше единствено, че неуморните му иначе мускули са непривично омекнали и в този миг всеки човек би могъл с лекота да го надбяга. Огромният склад беше някаква плаваща безкрайност от натрупани кашони, чиито грамади се очертаваха в полумрака, и губещи се в далечината проходи между тях. На два пъти до него долитаха безметежните мисли на мъже, пренасящи кашони някъде от лявата му страна. Но в мозъците им нямаше представи, свързани с него, нямаше и никакви признаци, че са доловили суматохата отвън. Далеч напред от дясната му страна се очертаваше светъл четириъгълник — врата! Насочи се нататък. Струваше му немалко усилие да стигне до нея, и слабостта в мускулите му още веднъж го изуми. Усещаше нещо мокро и лепкаво по хълбока си, краката му бяха вдървени. Мисълта му течеше бавно и тромаво. Той спря и се загледа навън през вратата.

Улицата пред него по нищо не приличаше на Големия булевард. Беше мръсна тясна пресечка с разбита настилка, а на отсрещната й страна се точеше дълга редица от пластмасови къщи, строени преди стотина години, ако не и повече. Изработени от практически вечен материал, в неизбледняващи цветове, все така свежи и ярки, както в деня на построяването им, те все пак не бяха подминати от времето, което беше оставило печата си върху тях. Прахът и саждите бяха полепнали неизличимо върху лъскавата им повърхност. Градинките бяха занемарени, наоколо се виждаха купища боклук.

По улицата не се мяркаше жива душа. Нечии приглушени мисли се прокрадваха през мръсните стени на сградите. Джоми беше твърде уморен, за да проследи дали идват само от къщите.

Той се прехвърли през перилата на платформата и се озова на грапавия бетон. Остра болка прониза хълбока му. Нещо не беше наред, тялото му беше изгубило гъвкавостта си, която иначе би му позволила да скочи с лекота. Ударът в бетона го разтърси и отекна болезнено в костите му.

Когато побягна по улицата, светът наоколо се беше смрачил. Той разтърси глава да проясни зрението си, но напразно. Оставаше му само да мести натежалите си като олово крака край лъскавите, но осаждени двуетажни къщи и безкрайно дългата грамада на морскосиния жилищен блок. Той не забеляза жената на балкона над него, нито я усети, докато тя не го замери с парцал. Парцалът не го улучи, защото момчето го видя тъкмо навреме, за да отскочи.

— Десет хиляди долара! — изкрещя тя зад гърба му. — По радиото казаха — десет хиляди! Мои са, чувате ли? Никой да не е посмял да го пипне! Той е мой! Аз първа го видях!

Джоми осъзна като в просъница, че жената крещи на други жени, наизскачали отвътре. Слава богу, поне мъжете бяха на работа!

Ужасът, струящ от алчните мозъци, го догонваше по петите, докато бягаше с все сила по тесния тротоар пред блока. Грозните мисли го караха да се свива от отвращение, тръпки го побиваха от този най-противен звук на света — пронизителните гласове на хора, смазани от нищетата, хукнали вкупом да гонят богатството, което не си бяха представяли и в най-смелите си мечти.

Изтръпна при мисълта, че може да бъде пребит с парцали, мотики, метли и ръжени, да размажат мозъка му, да строшат костите му, да смажат плътта му. Залитайки, той се добра до ъгъла на блока. Бръмчащата тълпа все така го следваше. Напрегнатостта й се долавяше в безформените мисли, които се излъчваха от нея. Всички бяха чували такива истории за сленовете, че за миг желанието да притежават тези десет хиляди долара бе почти разколебано. Ала стадното чувство даваше смелост на отделните индивиди. И тълпата настъпваше неотклонно.

Джоми се беше озовал в малък заден двор, наполовина задръстен с празни кашони. Купчината се издигаше над него — тъмна маса, неразличима отчетливо дори и под ярките лъчи на слънцето. В замъгления му мозък проблесна спасителна мисъл и само след миг той вече се катереше върху струпаните кашони.

Болката беше като остри зъби, които се впиваха в хълбока му. Той пристъпи напосоки сред нахвърляните кашони и не толкова се спусна, колкото падна в една дупка между тях. Пролуката стигаше до земята. В полумрака очите му различиха още по-тъмен отвор в пластмасовата стена на сградата. Той внимателно раздвижи ръцете си и опипа отверстието в иначе гладката стена.

Само след миг вече се беше вмъкнал вътре и лежеше омаломощен на влажната земя. В тялото му се впиваха остри камъни, но той беше твърде уморен, за да направи каквото и да било, освен да лежи, едва поемайки си дъх, докато тълпата отвън беснееше, заета с неистово търсене.

Мракът беше успокояващ, също като мислите на майка му преди да му каже, че трябва да я остави. Точно над него някой се качваше по някакво стълбище и това му подсказа къде се намираше — в малката шахта под задната стълба. По какъв начин беше пробита изключително твърдата пластмаса, си оставаше истинска загадка.

Докато лежеше свит, смразен от страх, Джоми си мислеше за майка си. По радиото бяха казали, че е мъртва. Мъртва! Със сигурност не е била уплашена. Той знаеше твърде добре, че тя мечтаеше за деня, когато ще може да се присъедини към мъртвия си съпруг в покоя на гроба. „Но аз трябва да ти помогна да стъпиш на крака, Джоми. Би било толкова лесно, толкова приятно да напусна живота; но аз съм длъжна да те запазя жив, докато пораснеш. Двамата с баща ти прекарахме малкото си години заедно в работа над неговото голямо изобретение и всичко ще бъде напразно, ако ти не оцелееш, за да продължиш започнатото.“

Той пропъди тази мисъл, когато гърлото му се сви. Сега умът му не беше така объркан. Сигурно кратката почивка му беше помогнала да се възстанови. Но пък и камъните под него го дразнеха по-силно. Опита се да се обърне, но пространството беше твърде тясно.

Автоматично посегна да ги опипа и тогава откри, че това не са камъни, а парчета пластмаса, нападали вътре при пробиването на дупката, в която сега се криеше. Беше много странно да разсъждава за тази дупка и да съзнава, че още някой — там, отвън — също мисли за нея. Тази смътна мисъл, идеща от нечие чуждо съзнание, го жегна като огън.

Ужасен, той се опита да я отдели от останалите и да определи източника й. Ала навред наоколо гъмжеше от други помисли, от възбудени умове. В уличката се тълпяха войници и полицаи, които внимателно претърсваха всяка къща, всеки блок, всяка постройка. Веднъж, сред цялото това гъмжило, той успя да улови ясната, хладна мисъл на Джон Пети:

— Казахте, че за последен път сте го видели тук?

— Той сви зад ъгъла — отговори му някаква жена — и после изчезна!

С треперещи пръсти Джоми започна да изтръгва парчетата пластмаса от влажната пръст. Насложи си да се успокои и започна бързо и съсредоточено да запълва пролуката, като използваше пръст за закрепване на парчетата. В същото време с болезнена яснота съзнаваше, че работата му в никакъв случай не би издържала една по-внимателна проверка.

През цялото време, докато работеше, онази лукава, неотклонна мисъл на човека отвън, проблясваше неумолимо сред вихъра от чужди съждения, които се блъскаха в мозъка му. Този някой нито за миг не отклони вниманието си от дупката. Джоми не можеше да каже дали е мъж или жена. Но човекът беше там — едно зловещо излъчване на изкривено съзнание.

Мисълта, смътна и заплашителна, продължаваше да е там и тогава, когато хората преместиха половината кашони и сандъци настрана и занадничаха между тях, после бавно се отдалечи, докато гласовете затихваха, а кошмарът от мисли се придвижваше някъде настрана. Ловците търсеха плячката си другаде. Джоми дълго време ги чуваше, но накрая всичко се успокои и той разбра, че е дошла нощта.

Вълненията на този ден по някакъв непонятен начин продължаваха да витаят във въздуха. Шепотът на мислите изпълзяваше от къщите и апартаментите — хората умуваха и обсъждаха случилото се.

Не биваше да се бави повече. Някъде там, навън, имаше някой, който знаеше, че той е в дупката, и не го беше издал. Един лош мозък, който го изпълваше с плашещи предчувствия и го тласкаше далеч от това място. Ловките му пръсти бързо отстраниха парчетата пластмаса, макар тъмнината да беше непрогледна. Цял вдървен от неудобната поза, той внимателно се измъкна навън. Силна болка прониза хълбока му, а главата му се замая, но той не се реши да се върне обратно. Бавно се изкатери на купчината кашони. Ходилата му едва бяха докоснали земята, когато се чуха нечии бързи стъпки. Този някой го беше причакал.

Една тънка ръка го сграбчи за глезена и гласът на възрастна жена изрече тържествуващо:

— Браво, слез сега при Бабчето! Бабчето ще се погрижи за тебе, честна дума. Бабчето е досетлива. Тя знаеше през цялото време, че няма къде да си, освен в тази дупка, а на онези глупаци и през ум не им мина. Да, да, Бабчето е умница. Тя се отдалечи, после се върна и понеже сленовете могат да четат мисли, чакаше кротко и си мислеше само за готвене. Успя да те заблуди, нали? Тя знаеше, че така ще стане. Бабчето ще се грижи за тебе. И тя мрази полицията.

Задъхан от ужас, Джоми позна излъчването на алчната старица, която се беше опитала да го сграбчи, докато бягаше от колата на Джон Пети. Този единствен бегъл поглед беше запечатал в съзнанието му образа на злата вещица. И сега от нея струеше такава нечовешка злоба, толкова отвратителни бяха намеренията й, че той изкрещя и я изрита.

Тежката тояга в ръката й се стовари върху главата му, преди още да бе разбрал, че тя държи такова оръжие. Ударът беше страховит. Силна конвулсия разтърси цялото му тяло и го просна на земята.

Усети как връзват ръцете му, после го повдигат и го влачат няколко крачки. Накрая бе качен в раздрънкана стара каруца и покрит с парцали, вонящи на конска пот, мазнина и кофи за боклук.

Каруцата потегли по неравната настилка на задната уличка. Сред грохота на колелетата Джоми долавяше мърморенето на старицата.

— Каква глупачка щеше да е Бабчето, ако ги беше оставила да те спипат! Десет хиляди награда — хайде бе! За Бабчето нямаше да има и пукнат цент. Бабчето познава живота. На времето тя беше знаменита актриса, а сега е вехтошарка. Те никога не биха й дали и сто долара, та камо ли сто пъти по сто — на старата дрипла, боклуджийката! Плюя им на наградата! Бабчето ще им покаже на тях какво може да се направи с един слен под ръка. Бабчето ще натрупа цяло състояние с помощта на малкия дявол…