Джошуа Спеноугъл
Изолатор (93)

Глава 92

Брук се беше умълчала, което ме притесни. Губеше твърде много кръв, но успя да промърмори едно замаяно „Ъ?“.

— Мамка му, мамка му! Полиция.

— Добре.

— Не е добре.

Полицейският автомобил доближи задната ми броня, но аз не спрях камионетката. От високоговорителите на покрива на ленд крузъра се разнесе дрезгав глас. Шумът на вятъра, влизащ през дупките на кабината, не ми позволи да разбера думите, но не допусках полицаят да казва „продължавай да караш все така майсторски“.

Продължих да карам напред. През следващите няколко мили полицейската кола се задържа на инчове от бронята ми, докато към гонитбата се присъедини още един ленд крузър, който се долепи от лявата ми страна. Погледнах натам и видях полицая да ми маха с ръка, заповядвайки ми да спра.

— Никак не е добре, Брук — казах тихо. Тя не отвърна. — Брук!

— Ъ? — мързеливо се обади момичето.

— Остани с мен, моля те. Не се отпускай, дръж се.

Положението й се влошаваше. Все още не бях много притеснен, но ако нещата продължаваха в същата насока…

Насочих колата към банкета и спрях. Двете полицейски коли ме последваха. В огледалото за обратно виждане видях ченгетата да слизат от тях с извадени пистолети. Не съвсем типично за транспортен инцидент, бих казал.

Единият от тях бавно доближи камионетката, а другият остана отзад, насочил оръжието си към нас. Усетих нещо да издува десния ми джоб: стъкленицата с азотна киселина. Извадих я и я пуснах между краката си.

— Това определено не е на добре — казах си.

— Излезте от колата! — извика полицаят.

— Ранен съм! — викнах в отговор. — В колата има още един ранен човек.

— Не ме интересува! Излизайте от колата!

Ченгето от първата кола, редови полицай, заобиколи камионетката и се доближи до шофьорското място. Беше почти на самото платно, само на два фута от мен, насочил оръжието си към главата ми.

— Поставете ръцете си на кормилото, така че да мога да ги виждам — разпореди той.

Изпълних нареждането и той видя кървавата буца, която представляваше лявата ми китка.

— Какво се е случило? — Човекът беше по-възрастен от мен, вероятно в средата на четиридесетте. И не беше нервен, което определено бе добре, с оглед на ситуацията. Последното нещо, от което се нуждаех в момента, беше куршум от полицейски, тридесет и осем калибров пистолет в главата си.

— Закарайте ни в болница и там ще ви обясня.

— Натаниъл?

— Има ли някой с вас в колата?

— Вече ви казах, че има. Тя е ранена.

— Госпожо — викна той, — искам да се изправите, да седнете и да поставите ръцете си така, че да мога да ги виждам.

— Тя не може да се изправи и да седне.

По лицето на полицая мина сянка на смущение, която отлетя толкова бързо, колкото се бе появила. Той викна към колегата си:

— Робинс, на пасажерската седалка имаме ранена жена.

Другият полицай бавно заобиколи камионетката без да отмества прицела на оръжието си от кабината. Започвах да се тревожа все повече и повече. Не толкова заради губещата кръв Брук, нито заради собствените си рани, а за времето, което губехме. Обърнах се към ченгето:

— Вижте какво, полицай, и двамата сме ранени. Човекът, който…

— Млъквайте. — Другото ченге беше стигнало до пасажерската страна на кабината. Дочух звук отдясно и вратата до бедрата на Брук се отвори. Тя нададе жален стон.

— Иисусе! — рече полицаят. — Майк, тука има една ранена жена, окована в белезници. Изглежда, че е…

— Простреляна съм, идиот такъв! — каза Брук.

Ето това е моето момиче!

Полицаят от лявата ми страна започна да крещи:

— Излизай от колата! Дръж си ръцете така, че да ги виждам.

Не ми беше ясно как ще успея да отворя вратата и същевременно да държа ръцете си така, че да може да ги вижда непрекъснато. Той разреши проблема ми, като стрелна ръка към дръжката на вратата и я дръпна. В това време другият полицай викаше подкрепления.

— Полицай, с цялото ми уважение, но нямаме време за губене…

— Млъквай!

— Човекът, който извърши това…

— Млъквай! — Той беше заел стойка за стрелба, с пръст на спусъка, готов да ми пръсне мозъка.

— Аз съм лекар от Центъра за контрол…

— Не ми пука, дори да си от шибания Бял дом. Млъквай! Ще броя до три и ако на „три“ не си вън от колата, ще те гръмна, копеле гадно!

Брей, какъв език!

Джентълменът с пистолета го навря в лицето ми и започна да брои: „Едно“. Погледнах надясно и видях другото ченге, насочило пистолета си към мен, да мести поглед между мен и Брук. Той бе по-млад от колегата си и изглеждаше доста по-възбуден. Можех да разбера защо са толкова обезпокоени — някакъв тип в стара камионетка, нашарена с дупки от куршуми, се опитва упорито да им се измъкне, преди най-после да го притиснат; после пък в колата се оказва жена, окована в белезници и с кървяща рана. Много далеч от миролюбив пътник.

„Две“.

— Полицай — каза Брук — И двамата сме лекари, работещи по един случай. Ние…

„Три“.

Започнах да измъквам крака от кабината, надявайки се оня да не ме гръмне, след като съм започнал да се подчинявам. Стъклото с азотната киселина се търкулна настрана и точно да се зарадвам, че го бях оставил долу, когато забелязах нещо. Спрях да се движа.

— Излизай от колата или ще те…

— Мамка му — казах.

Ченгето проследи погледа ми в посока към магистралата. Тъмносиният седан, който бе спрял на банкета, бързо се приближаваше на задна към нас. Още малко и се доближи толкова, че да мога да различа табелата с номера му. Започваше с „Р“. Вече имах окончателно потвърждение на подозрението си, че именно колата на Хирурга бе онази, която бях зърнал преди два дена да се отдалечава от дома на Хариет Тоубъл.

— Веднага се махайте оттук — казах на полицая. Видях, че човекът наистина не знае какво да направи. — Махайте се оттук, това е онзи, който застреля…

— Робинс! — извика по-възрастното ченге. — Върви се оправи с онзи там. Аз ще се погрижа за двамата тук. Повика ли подкрепление?

Робинс кимна и се насочи към синята кола с тромава крачка. Държеше в ръка пистолета си.

— Вън!

— Полицай, моля ви. — Започвах да се отчайвам. — Това е човекът, който ни нападна.

Видях как вратата на колата се отвори и от нея излезе Хирурга, отпуснал ръце до тялото си.

— Ръцете горе! — извика му Робинс.

Другият полицай отстъпи крачка назад и макар пистолетът му да остана все така насочен към мен, непрекъснато поглеждаше към партньора си и Хирурга. Може би човекът бе започнал да схваща, че не съм пълен боклук. Може би подозираше, че двамата с Хирурга бяхме съучастници.

— Спри на място! — викна Робинс. И, за лош късмет на младия полицай, Хирурга го послуша. Спря се на банкета, след което, по-бързо, отколкото можах да го проследя с поглед, падна на колене, измъквайки отнякъде пистолет. Чу се гръм и Робинс падна. Половин секунда по-късно пистолетът беше насочен към полицая до мен. Още един изстрел и тилът на ченгето експлодира.

Брук запищя.

Издърпах обратно в кабината краката си, които бяха наполовина навън и започнах да отвинтвам капачката на стъкленицата с азотна киселина. Мърморех нещо неразбрано, от сорта на „да ти го начукам, да ти го…“, а Брук продължаваше да пита какво става наоколо.

Хирурга приближи до пикапа. Няколко минаващи коли забавиха движение, но нито една не спря.

— Нат? — попита Брук. — Нат?!

— Стой там долу — казах, като че ли имаше някакъв избор.

Вратата от нейната страна беше отворена напълно, а моята — само наполовина. Хирурга доближи бавно до страната на шофьора, стиснал в ръка пистолета. Знаеше, че нямаме оръжие, а пък дори и да имахме, беше уверен, че е по-бърз от нас.

— Лоша работа — промърмори той, поглеждайки мъртвия полицай на земята пред себе си. После вдигна ония уморени очи към мен. — Д-р Маккормик, ужасно усложнявате нещата.

Вече бях махнал капачката на азотната киселина и бавно — възможно най-бавното, на което бях способен — отмествах стъкленицата от чатала си.

— Не мислите ли, че и вие имате някаква отговорност? — попитах.

— Гаден минетчия — каза Брук.

Откъде ли жените научават подобни думи?

Той погледна бегло вътрешността на кабината, Брук и разпилените по пода документи и започна да вдига пистолета.

— Много добре съзнавам отговорността си, докторе. Сбогом.

Метнах ръка към прозореца и рязко я спрях. Струята азотна киселина се изви като дъга, забила единия си край в лицето на Хирурга. Хвърлих се долу, отгатвайки, че ще стреля в посока на кабината. Той го стори, но изстрелите прорязаха само въздуха над мен. С две ръце бутнах към него вратата на колата, блъснах го, отмествайки го назад. Той се мъчеше да почисти очите си, все още стискащ пистолета в едната си ръка. Шофьорът на минаваща покрай нас кола натисна клаксона и рязко изви, за да не го блъсне.

Завъртях контактния ключ. Добрият стар форд запали.

Хирурга изпразни остатъка от пълнителя си в каросерията на колата. Включих на скорост и натиснах педала на газта докрай. Докато ускорявах по банкета, успях да закача задната част на колата му и силата на удара захлопна вратата откъм Брук.

Протегнах безчувствената си ръка през прозореца и придърпах вратата. Докато я затварях, видях в огледалото Хирурга, изправен насред банкета, притиснал две ръце към лицето си.