Джошуа Спеноугъл
Изолатор (92)

Глава 91

Завих в посока на кладата.

— Какво правиш? — попита Брук. — Натаниъл? Какво правиш, по дяволите?!

Не й обърнах внимание. Видях Хирурга да се затичва към нас. Беше до далечния ъгъл на сградата, на около стотина метра от нас и се движеше бързо.

— Той идва. Идва! Да се махаме оттук! Какво правиш, мамка ти?! — Добре че ръцете й бяха оковани с белезници зад гърба й, иначе сигурно щеше да ме цапардоса.

След няколко секунди докарах камионетката до бялата кутия, като насочих каросерията й между нас и Хирурга. Кутията бе наполовина пълна. Отворих вратата на колата.

Брук продължаваше да ми крещи.

Дланта ми изглеждаше и се чувстваше като парче месо, прикрепено в края на ръката — отпуснато, мъртво, тежко и прогизнало в кръв — и всяко действие ми отнемаше двойно повече време, отколкото обикновено: отварянето на вратата, вземането на кутията, пренасянето й в кабината, където я изтърсих в скута на Брук, лежаща на задната седалка и сипеща проклятия. Съдържанието на кутията се разсипа по пода и страниците се нашариха с кръвта на ръката ми.

Отново проехтяха изстрели и чух куршумите да се забиват отзад и отстрани на камионетката. Скочих в кабината без да се бавя да затварям вратата. Брук изписка; звук, различен от сквернословията, изригващи до този момент от устата й. Превключих на скорост и натиснах докрай педала на газта.

— Какво стана? Какво стана? — изкрещях. В огледалото видях Хирурга да се обръща и да се насочва към чакаща го наблизо кола.

— Простреляха ме.

— Къде? — Тя не отговори. — Брук, за бога, къде те уцелиха?

— Не знам — изпъшка. — Май в задника.

— Куршумът засегнал ли е някоя артерия?

— Не знам.

— А кост?

— По дяволите, Нат, не зная!

Млъкнах.

След пет минути стигнахме до портала на фермата на Трансгеника. Бях изминал няколкото мили почвен път с максималната скорост, на която бях способен. Брук се беше поуспокоила и сега само тракаше със зъби и от време на време издаваше тихи стонове, когато колата подскачаше по бабуните на пътя. Не чаках портата да се отвори и насочих камионетката направо през бавно отместващата се рамка. Стъмваше се. Забелязах, че съм успял да строша единия фар.

Бяхме изминали разстоянието от фермата до шосето доста бързо. Попитах Брук каква е колата на Хирурга. Тя каза, че е нещо обикновено, кола под наем, което ме успокои, че имаме на разположение няколко минути преднина с по-високопроходимия пикап.

— Къде е най-близката болница?

— Не знам — отговори Брук.

Погледнах лицето й, докато минавахме под самотна, крайпътна лампа. Беше се сгушила в почти ембрионална поза — легнала на седалката с подвити крака и лице, обърнато назад. На вратата откъм нейната страна зееха няколко нащърбени дупки. Вътрешната й страна бе опръскана с кръв.

— Има една в Гилрой, съвсем близо до Сто и първа.

— Отиваме там.

— Там ще ни намери — каза тя. — Това е най-очевидното място.

— Нямаме друг избор.

— Добре съм.

— Може би, но кървиш много силно. Има много кръв, Брук.

— Добре — въздъхна тя. — Ще видиш болницата още от магистралата. — Замлъкна за малко. — Боли.

— Не си взела лидокаин, така че ще те боли, естествено.

Вятърът от счупения прозорец разбъркваше пръснатите по пода листове.

Брук се размърда.

Колкото до мен, предполагах, че ако не получа много скоро някакво сериозно обезболяващо, нещо с по-продължително действие от лидокаина и адреналина, едва ли ще съм в състояние да понасям болките с хладнокръвието, проявявано от Брук Майкълс.

След двайсетина минути максимално бързо шофиране стигнах до магистрала 101, качих се на нея и натиснах педала до ламарината.

 

 

Видях мигащите светлини преди да чуя сирената — те осветяваха счупения заден прозорец в бяло, синьо и червено.

— Мамка му! — рекох.