Джошуа Спеноугъл
Изолатор (85)

Глава 84

Най-после видях светлина в края на тунела. Първо, изнасилването. В резултат на тази сексуална гавра над нея, жертвата, Джанет Маргулис, забременява и бива „терминирана“. Кинкейд изчезва. Появява се отново като Дъглас Бюканън. Бюканън умира и всичките му органи са извадени от тялото му. И въпреки че следя жълтата преса, както подобава на всеки добър американец, не мисля, че това е било дело на воини на дявола или на психопати, пристрастени към човешка карантия. Нито пък допусках, че убийството му е следствие на бременността сама по себе си. Бях убеден, че са го изкормили и са отнесли всичките му органи, за да потърсят в тях онова, което бях търсил и аз — онова, което уби Дебора Филмор, Бетъни Реджиналд и Брайън Тайнингс.

Но това означаваше, че са предполагали, че Кинкейд, известен и като Дъглас Бюканън, е бил болен. И най-вероятната последователност на заразата е била: от прасето Антония — към Джанет, намираща се в състояние на кома — оттам към лошия Кинкейд. Липсваха доста много връзки. На първо място, Джанет Маргулис е била убита, защото е била бременна, а не защото е била болна. Или пък е била? Ако е така, защо няма нищо за това в документите? Ако е било така, ако са се опасявали, че Кинкейд е прихванал нещо, когато е насилил бедната жена, защо са го пуснали да замине на изток?

Защото не са знаели, че Джанет е болна и, следователно, не са подозирали, че Кинкейд е бил заразен.

Но, от друга страна, знаели са, че Кинкейд е болен, защото са прибрали всичките му карантии. И така, да приемем тази хипотеза за вярна, да приемем, че всичко е въпрос на време: някъде след изнасилването и преди убийството, някой е започнал да се притеснява, че Кинкейд е носител на вирус. Ако това е така, възниква една голяма въпросителна — щом като не е било ПЕРВ, щом не е бил нито един от множеството вируси, за които са следили постоянно, какво, по дяволите, е било това? И дали е било същото мистериозно „нещо“, което покоси бедната Деби Филмор?

Проклятие, сигурно пропусках нещо. Дори може би не само едно, а доста повече неща. И се оплитах в логически несъответствия. Но, независимо от обстоятелствата, в момента бях в състояние да считам, че чашата е наполовина пълна.

Най-после имах нещо конкретно, с което да заинтересувам правоохранителните институции. Макар и слабо, това беше първото ми доказателство, което щеше да означаваше, че на месери^[1] Фалк и Карингтън ще им се наложи да дават много обяснения. Но ми трябваха още факти, нещо приемливо и наистина закопаващо. Например, една нова видеокасета би свършила добра работа. Запис, на който се виждат Карингтън и Фалк, които обсъждат колко необходимо е за тях да убият Джанет Маргулис и Кинкейд Фалк или Гладис Томас, за да може доброто дело на докторите да се изсипе върху страдащите от целия свят. И всичко това, смъркайки кокаин от голите гърди на десетгодишно девойче. Много добре би било.

Хубаво, да привършим с фантазиите. Да си призная, бях притеснен и дисбалансиран. Не е нужно да си защитил докторат по медицина, за да разбираш, че когато на карта е поставено толкова много, убийството на един чиновник от ЦКПЗ е съвсем приемлива, дори ниска цена. Тези хора вече бяха показали на какво са способни и ако им паднех някъде насаме…

Не бях сам.

Чух шумове. Първоначално слаби — щракване на врата, тихи гласове. После видях през прозорчето на вратата на моята малка хладилна зала как съседното помещение се облива от светлина. Изругах се, че запалвайки лампите все едно съм включил маяк за всеки, който надникне в лабораторията.

Мушнах папките обратно в кашона, затворих го и сложих кутията на Аби отгоре му. Вляво от вратата стоеше голям фризер, така че се шмугнах от дясната му страна, където не можеха да ме видят, надниквайки през прозореца. Ако обаче решаха да влязат вътре, работата ми беше спукана.

Гласовете. Поне един от тях беше женски. Един мъжки. Може би — два. По дяволите, нямах никаква представа колко хора има навън.

Щях да намеря края на дните си в плитък гроб нейде в покрайнините на Салинас. Бях сигурен.

Чаках приклекнал, притиснал колене към гърдите си. Запази спокойствие, Маккормик.

Електронната ключалка прещрака. Сърцето ми туптеше до пръсване и не бях в състояние да чуя нищо, освен бумтенето на кръвта в ушите си. Разтреперих се. Дотук със запазването на спокойствие.

На два фута от мен вратата се отвори и тъмните очи на Ейлийн Чен срещнаха моите. Чух как спря дъхът в гърдите й. Ейлийн Чен, чието име стоеше под записите за онези биопсии. Ейлийн Чен, която — сега разбирах защо — ме беше насочила към това място, където ми бяха отрязани всички пътища за бягство. Очаквах да я чуя как извиква ония отвън, как вдига тревога. Но тя не направи нищо подобно. Вместо това извърна глава и каза:

— Сигурно някой е забравил лампата. Тук няма никой. — Отвори вратата още по-широко и аз спрях да дишам. Някакъв мъж, чийто глас не можах да разпозная, се обади отвън:

— Но компютърът казва, че е използвал картата, за да влезе вътре.

— Може да я е използвал, но вече си е отишъл.

— Камерите не са го регистрирали да излиза.

— Той е много ловък.

— Бил е в хладилната зала, д-р Чен. — Мъжкият глас се доближи. — Така казва компютърът.

— Разбирам — каза тя. — Но вече го няма тук. — После затвори вратата. Светлините в помещението угаснаха.

И така, Ейлийн Чен наистина беше на моя страна. Нямах представа защо.