Джошуа Спеноугъл
Изолатор (84)

Глава 83

Бях облегнал гръб на хладната метална стена на сградата и гледах към полята на фермата на Трансгеника. Минаваше седем часа, камионът на фирмата за пренасяне отдавна беше заминал, както и почти всички работници. Застанал насред вражеската територия, се опитах да си дам сметка защо съм се озовал тук. Тук имаше нещо — нещо, което можеше да ми бъде от полза — но нямах идея какво е то. Това объркване — че не зная какво търся — разцъфтяваше в истинско безпокойство. Бях повярвал на Ейлийн Чен, но сега започвах да си давам сметка колко наивно е било това от моя страна. Какви причини би имала тя да ми помогне? Ако нещата се развиеха добре за мен и кофти за добрите хора от Трансгеника, нямаше ли и тя да пострада заедно с тях? Какво би могло да я накара да окаже съдействие на старото си гадже, за което, както личеше по всичко, отдавна не й пукаше?

От всички ъгли на сградите надзъртаха видеокамери. Дадох си сметка, че застанал така, неподвижно, до стената на зданието, изглеждах много по-подозрителен, отколкото ако се разхождах между тях. Затова се раздвижих. В страничната стена на сградата, на двайсетина ярда от главния вход, забелязах по-малък вход, подобен на гаражна врата. Непосредствено до него имаше нормална врата с неизбежната черна кутия на системата за контрол на достъпа. Бързо плъзнах картата си през процепа и влязох вътре.

Озовах се в просторен вестибюл с безупречно чист бетонен под. Пред мен имаше друга шибана врата с друга шибана черна кутия на ключалката, зад която предполагах, че ще намеря операционната зала. Наместо това открих друг вестибюл с дезинфекционна мивка, нови маски, ръкавици и престилки. Помещението имаше три врати. Едната би трябвало да води до гардеробните, а другата — към операционната. Този път вратите нямаха ключалки и с облекчение предположих, че за известно време съм приключил със системата за сигурност. Отворих вратата, която се намираше право пред мен.

От другата страна на голяма стъклена преграда се простираше операционната зала. В помещението, където бях, имаше само няколко стола и една голяма видеокамера, различна от тези, които се ползваха от системата за контрол. Явно, това беше залата за наблюдения. Започнах да наблюдавам. Операционната беше чиста и обзаведена без какъвто и да било лукс, както и трябваше да се очаква с оглед на пациентите. В общи линии, изглеждаше като стара операционна в местната ви болница. Имаше вентилационна система, подноси с приспособления за зашиване и други хирургични инструменти. Свинете са големи почти колкото хората, така че операционната маса бе със стандартни размери.

Напуснах стаята през противоположната врата и тръгнах по дълъг коридор. От една врата, отдясно на коридора, излезе момиче в бяла манта. Промърмори ми някакъв поздрав, видимо без да се замисля какво диря в сърцето на Трансгеника. Мина покрай мен и се упъти към другия край на коридора.

— Извинете — обърнах се към нея.

— Да? — Тя бе нисичка, с миловидно лице и с доста наднормено тегло. Държеше поднос с лабораторни епруветки.

— Аз съм от лабораторията на д-р Тоубъл и днес помагах при пренасянето. Изглежда съм се объркал и нещо не мога да си намеря пътя. Бихте ли ме упътили?

— Тук е истински лабиринт, нали?

Съгласих се, че е така.

— Просто вървете все напред по коридора. Като стигнете до края, излезте през вратата. Мисля, че внесоха всичко в лабораторията по патология. Това е първата врата вляво, след като минете през двойните врати.

Благодарих и последвах указанията на момичето. Вратите в края на коридора даваха път към друг, по-малък вестибюл и към коридор, който вървеше напречно на този, по който бях дошъл. Имаше няколко врати, всяка от които би могла да бъде „първата врата вляво“, но предпочетох да тръгна направо. Малко по-нататък, от лявата ми страна се появи сива метална врата, отбелязана със знака за биологична опасност. Добра поличба. Притиснах ухо до вратата, но не чух нищо. Открехнах я и надникнах вътре. Всички лампи бяха угасени, освен една, която самотно светеше над някаква работна маса и придаваше на помещението студен, призрачен вид.

До стената бяха подредени пет или шест бели кутии, които бяха единствената индикация, че е имало някакво преместване. Останалата част от помещението бе изцяло оборудвана, вероятно много преди днешното преместване. Обиколих микроскопите, един относително нов видеоскоп, устройства за ПВР, газови хроматографи. Нещо в далечния край на помещението привлече погледа ми. Беше друга врата, също така отбелязана със знака за биологична опасност. Стигнах до нея и щракнах ключа на осветлението, който бе до вратата.

През малкото прозорче можах да видя осем фризера, подредени до стените на малка стая. Голям надпис предупреждаваше, че всички трябва да носят универсални средства за защита, когато влизат вътре. Друг надпис гласеше: Ограничен достъп. Само за упълномощени служители. До вратата имаше устройство за магнитни карти. Беше първото истинско устройство на системата за контрол на достъп, което срещах, откакто бях влязъл в главната сграда. Е, картата на д-р Тоубъл ме правеше упълномощен служител. Допрях я до четящото устройство и вратата се отвори. Влязох вътре, игнорирайки предупреждението за универсални предпазни средства. Заедно с мен нахлу поток въздух, вратата изхриптя и се затвори с глух шум. Включих лампите.

Въпреки вентилацията, въздухът вътре имаше типичната миризма на лекарства и ферментация, като всички лаборатории, в които бях работил. Разликата беше в размерите — помещението беше десет на десет фута, само колкото да се поместят фризерите покрай стените му. Доближих първия, на който премигваше индикация за температурата: –80 градуса по Целзий. Отворих излъсканата стоманена врата и видях множество пластмасови подноси със запечатани и надписани полиетиленови пликчета. Надписите гласяха: „Корина 3, панкреас“, „Корина 3, черен дроб“ и т.н. и т.н. Торбичките бяха пълни с органи, а не с проби от тъкани. Очевидно, Корина 3 е била жертвана в името на експеримента. Рафтовете отгоре и надолу бяха заети от органите съответно на Корина 1, 2, 4, 5 и 6. Мостри от биопсии — късчета тъкани, взети от животното приживе — от щастливите Корини, които щяха да се радват на светлината на божия свят още малко време. Поне докато дългът не ги призове.

Вторият фризер съдържаше части от Моника. Какъвто съм гениален, бързо схванах схемата и забелязах, че всеки фризер е надписан с името на едно от прасетата вътре в него; някой ги бе написал върху парче лепенка, поставено в горната част на вратите им.

За да не губя време, прегледах набързо останалите фризери. Спрях се на предпоследния. Името, отбелязано на вратата му, беше Аби и той бе заключен. Очевидно Аби не беше обект на активно наблюдение. Или пък някой държеше тъканите на Аби да бъдат съхранявани под ключ.

Забелязах нещо, мушнато отстрани на фризера на Аби: две кутии за папки. Това ме заинтригува — обикновено никой не би оставил документация в хладилното помещение на лабораторията, особено в такова, където се влиза с универсални предпазни средства. Хартията също може да бъде заразена и никой не би искал да прелиства папките с маска и ръкавици. Единствената причина, поради която някой би искал да съхрани документацията тук, беше необходимостта да бъде пазена на сигурно място.

Отворих първата кутия и започнах да прелиствам документите. Голяма част от кафявите картонени корици бяха надписани с „Антония“. Погледът ми бе привлечен от група папки, надписани „Антония-Инфекции-Мониторинг“. Надникнах вътре в тях.

Първата папка съдържаше данни за биопсии и анализи на кръвта, списък на органите и тъканите, които са били взети и съответните дати. Следващите няколко папки изброяваха патогените, за които са били проверявани тъканите: различни вируси, паразити и бактерии. Отрицателно, отрицателно, отрицателно. С изключение на едно — ПЕРВ. Изглежда Аби е била приютила четири различни варианта на ПЕРВ. С изключение на това, всичко беше чисто. Странно, помислих си. Дайсън каза, че е била болна, но едва ли ПЕРВ са били причина за заболяването. Но може би някой се е притеснил достатъчно много, за да реши да унищожи нея и поколението й.

На дъното на кутията намерих папка с надпис „Аби — терминиране“. Очаквах да открия куп документи, детайлизиращи причините, поради които свинята е била евтаназирана. Нали разбирате, нещо от рода на „Опитът с Аби е прекратен вследствие на зараза със свински ендогенен ретровирус“. Но папката беше прекалено тънка; тя съдържаше само един лист, на който бе записана датата на терминирането и толкоз. Нито причини, нито обяснения и описание на констатирана зараза.

Затворих кутията, отместих я настрана и отворих долната.

Папките бяха маркирани с „ДМ“ и пълни с подобни резултати от биопсии, тестове Съдърн, резултати от ELISA и ПВР, каквито бях намерил и в папките на Аби. Не бяха открити никакви човешки патогени. Явно и тук бяха търсили ПЕРВ, защото имаше голяма пачка листове с резултати от изследвания за този вирус. Но в ДМ не бяха открили никакъв ПЕРВ. Това не би трябвало да ме изненадва, защото ДМ не беше от семейството прасета, а принадлежеше на семейство двукраки създания, homo sapiens. ДМ, известна като Джанет Маргулис, беше човек.

В края на всяка папка имаше подпис, който ми беше много добре познат. Представляваше две преплетени букви, Е. и Ч. Ейлийн Чен.

Проклета да си, Ейлийн, казах си наум.

Последната папка в кутията беше отбелязана с „ДМ — терминиране“. Първата страница в нея беше плашещо проста: диагнозата беше нозокомиална стафилококова инфекция, точно както ми бе казал Ото Фалк. Това, което ме порази, беше бележката в долната част на страницата: „За протокола: да се прекрати третирането с антибиотици“. Датата бе отпреди близо година. Подписът беше на Ото Фалк.

Джанет Маргулис. Почти сигурно това беше пациентката от болничната стая номер три, починала, както личеше от документите, от рутинна болнична стафилококова инфекция. Но защо бяха преустановили лечението с антибиотици? И защо папката беше надписана с „терминиране“? Никой не терминира човек, страдащ от заразна болест.

В главата ми се развя огромен червен флаг. Ако ви се налага да убиете някого в болницата, най-вече, ако това е човек в състояние на мозъчна смърт, заразяването му със стафилококи би могло да бъде идеалният начин. Никой нямаше да заподозре нещо нередно, ако болен в състоянието на Джанет Маргулис прихване подобна инфекция. И смъртта й вследствие на стафилококите нямаше да предизвика у никого излишни угризения на съвестта.

Но защо Ото Фалк би искал смъртта й?

Замислих се над това, прехвърляйки наум всичко, за което можех да се сетя. Може би са искали смъртта й, ако е била болна, но резултатите от всичките й изследвания показваха, че е била чиста. Какво е могло да се измени? Разбира се, имаше я и онази история с изнасилването…

— Мамка му — изсъсках.

Бързо прелистих страниците и намерих каталога с биологичната история на Джанет Маргулис. Този път търсех резултатите от лабораторните тестове и някой, оказал се достатъчно услужлив, бе надписал една папка с „ДМ — лабораторни тестове“. В нея имаше стотици страници компютърни разпечатки, детайлизиращи електролитите, нивата на креатинина във функциите на бъбреците, ензимите на черния й дроб. Потърсих дати, близки до онази, която бях видял на записа от видеокасетата на д-р Тоубъл. Най-после намерих онова, което търсех: беше добавено ново изследване. Бета ХГ, което означава хлорионов гонадотропин. Ензимът, с който се прави тест за бременност.

Отрицателно: 16.04., 23.04., 30.04., 07.05. Отрицателно: 14.05., 21.05. Положително: 28.05.

Джанет Маргулис беше забременяла.

Проверих отново датите. Четири дена след първия положителен резултат на теста за бременност, Джанет Маргулис се заразява с нозокомиална стафилококова инфекция. „За протокола“ Ото Фалк решава да не я лекува. Джанет Маргулис умира.

Гепих те.