Джошуа Спеноугъл
Изолатор (74)

Глава 73

— Беше много уплашена, Нат.

— Розалинда ли?

— Да. Здравата уплашена. Накара ме да се закълна, че няма да кажа никому, дето е разговаряла с мен.

— Каза ми на мен.

— Знаеш какво имам предвид. — Преди да потеглим на север трябваше да се отбием в дома на Брук, за да може тя да се преоблече и да пуснем кучетата за малко навън. Черният цвят е супер за погребение, но никак не върви в болниците. Навява неприятни мисли на болните там.

— Някой я е наплашил. Затова е напуснала след смъртта на Гладис. Каза, че не била в състояние да понася напрежението.

— И кой я е наплашил така?

— Категорично отказа да го назове. Единствената причина да ми каже за Кейси и за това, че е работил в болницата е, че това е информация, която можем да получим и от друго място. Наложи се много да я пришпорвам, за да ми каже и това.

— Добре си се справила, д-р Майкълс.

— Чувствам се донякъде виновна. Ако нещо й се случи… — Остави изречението недовършено. Пъхна ключа в бравата и го превъртя. Кучетата доловиха звука на отварящата се врата и се разлаяха.

— Нищо няма да й се случи — рекох.

— Как можеш да бъдеш сигурен? — възрази тя.

Брук влезе в спалнята за да се преоблече, а аз пробвах дали нейното зарядно устройство приляга на моя мобилен телефон. Ставаше, за което изказах наум подкрепата си на правителствената политика за стандартизация на контактите в телекомуникационната индустрия.

— В Балтимор са почнали да бият отбой — викнах към Брук.

— В какъв смисъл? — провикна се тя в отговор.

— Верлах каза, че работят, та пушек се вдига, но вече на проблема не се гледа като на приоритетна задача. Освен това се е намесило и ФБР.

— Значи нещата не са толкова спешни. Това е добре.

— Не е вярно, че не са спешни. Просто на някои хора не им пука.

— Но това е добра новина, Натаниъл — каза тя, показвайки главата си през вратата. — Това значи, че ще разполагаме с повече свобода на действие.

— Свобода да направим какво?

Не ми отговори.

Изведох кучетата, докато тя се преобличаше. Те се изходиха и делово подушиха произведенията си. Прибрах ги в пластмасовата торбичка. Замислих се какво върша: светът около мен се срутва, а аз събирам кучешки лайна.

* * *

Бяхме в колата. Брук шофираше и аз реших да притесня Бен Велоу, защото все още нямах новини от него, а времето по източното крайбрежие напредваше. Позвъних на микробиолога.

— О, любимият ми служител на СЕИ — каза той. — Хей, май ще трябва да сложа чавка в календара си: кога ще приключваш с ЦКПЗ?

Може би много по-скоро, отколкото предполагаш, Бен, помислих. Но на глас казах само:

— Много забавно.

— Знам, че е забавно. Нали цял ден само с това се занимавам, с твоите анализи. Дотук тестът Съдърн даде само отрицателни резултати, така че не може да става дума за големи количества ПЕРВ.

— Което значи, че може въобще да не става дума за ПЕРВ, така ли?

— Правилно. При тези обилни кръвоизливи човек би помислил, че ще открием тялото бъкано от вируси, но не е така. Проверихме пет различни тъканни проби. — Погледнах Брук и поклатих глава. Велоу продължаваше: — Получих ПСВ данните за черния дроб, бъбреците и лимфните възли. Всички са негативни. Очаквам да видя резултата за мозъка и кръвоносните съдове.

— Благодаря, Бен.

— Благодарствените слова са за наивници. Един чисто нов драйвер^[1] — да кажем, един титанов Биг Бърта — би бил истинско доказателство за благодарността ти.

— Утре сутрин ще бъде на стъпалата пред дома ти.

— Чакам — каза с кисел глас Бен и затвори телефона.

— Значи няма ПЕРВ? — попита Брук, докато вмъкваше колата в потока на магистралата.

— Не.

— Но ти продължаваш да мислиш, че е нещо, свързано с прасетата, нали?

— Да, с прасетата. И с други свине.

 

 

Пристигнахме в болницата десетина минути след четири часа, достатъчно рано, за да намерим някой от администрацията, който да може да ни осигури достъп и достатъчно късно, че повечето от хората да са си тръгнали за уикенда. Все още не бях направил резервация за полет до Атланта. О, да върви по дяволите.

В канцеларията ни посрещна някоя си г-жа Мартъл, която имаше пълна бойна готовност да се изстреля в посока навън, към седмичната си почивка. Когато й показахме служебните си карти и обяснихме за какво сме дошли, тя въздъхна и попита колко време ще се бавим. Казах, че ще свършим за петнайсетина минути, което, разбира се, нямаше нищо общо с истината, но не исках да я притеснявам от самото начало.

Системата за контрол на достъпа не ни позволи сами да бърникаме в компютърните бази данни, затова се наложи намусената г-жа Мартъл да седне пред клавиатурата, докато ние с Брук надничахме през рамото й.

— Можете ли да търсите по малко име? — попитах.

— Да.

— Кейси. — Казах й го по букви.

Търсачката заработи. Нямаше такова име.

Явно, нещата нямаше да се ограничат до петнадесет минути.

Изпробвахме пет различни начина на изписване на името Кейси. Което само по себе си бе доста впечатляващо, но не даде резултат. Попитах Брук дали помни датата от записа. Г-жа Мартъл, внезапно заинтересувана, вдигна глава.

— Април, преди две години. — Потърсихме в списъците на целия помощен персонал — чистачи, санитари и други подобни, които са работили по това време в болницата. Получи се списък от шестстотин имена.

— Можем ли да ги разпечатаме? — попитах.

— Трябва да попитам началника си — каза г-жа Мартъл, след като демонстративно погледна часовника си. — Ще се наложи да поискам заплащане за извънреден труд.

Не ще и дума, г-жо Мартъл.

Тя изчезна нанякъде за около пет минути, след което се върна с недоволна гримаса и някакви формуляри и ни информира, че трябва да ги разпишем. Документите представляваха стандартния набор от правна формалистика — за неразгласяване на информацията, за покриване на евентуални щети и други подобни глупости. Бях направо щастлив, че не ми се налагаше да изписвам всичките тия дивотии, а само да се подпиша под тях. Подписах единия екземпляр и запазих другия за себе си. Брук направи същото.

— Ще отнеме около половин час — каза г-жа Мартъл. Натисна бутона „печат“ и нейде във вътрешното помещение принтерът започна да бълва листове с тихо ръмжене.

Г-жа Мартъл бе преценила точно времето, така че след половин час двамата с Брук напуснахме кабинета й. Почудих се колко ли извънреден труд ще си напише госпожата.

Може би най-правилно щеше да бъде да се насочим директно към болничната кафетерия и да започнем да претърсваме получените списъци — ако намерехме нещо, можехме веднага да отидем долу, където лежаха пациентите на Трансгеника и да изцедим още информация от болногледача. Но не бях в състояние да прекарам нито минута повече на това място, нито в този, нито през кой да е друг ден. Обстановката наоколо ми навяваше ужас.

Освен това, на територията на болницата бе забранено ползването на мобилни телефони, а аз трябваше да се обадя и да резервирам място в самолета, така че се спряхме на един малък ресторант близо до кампуса.

Още в колата позвъних на самолетната компания. Разбира се, имаха нощен полет до Атланта същата вечер. Затворих, без да направя резервация.

— Няма ли да заминеш? — попита Брук.

— Тази вечер — не. Ще се обадя на Тим и ще му обясня, че след като съм размислил, съм решил да не пристигам в Атланта в състояние на кома. Американският данъкоплатец няма да получи един бодър и свеж служител на общественото здравеопазване, което едва ли ще му се понрави. Затова американският данъкоплатец ще бъде благодарен на Тим за отложения ми полет, а той ще бъде благодарен на мен.

— Постъпваш правилно, Нат.

— Не забравяй да отбележиш това в личното ми досие — измърморих аз.