Джошуа Спеноугъл
Изолатор (68)

Глава 67

Въоръжен с две пластмасови торби, две скимтящи кучета и мобилния си телефон излязох навън и се гмурнах в още един непосилно слънчев ден. Кучетата щастливо опъваха каишките си.

Предстоеше ми един задължителен неприятен разговор и още дузина не по-малко неприятни, но не чак дотам задължителни. В момента бях настроен на вълната на ефективността и реших да заеба дузината.

Жената от офиса на съдебния лекар прехвърли обаждането ми към Луис Гонзалес, специализанта по патология, който бе направил аутопсията на Гладис Томас. Според Брук той бе направил по нейна молба и аутопсията на Хариет Тоубъл, което бе причина да му се обаждам.

— Д-р Маккормик, ще бъда съвсем кратък — каза Гонзалес, когато вдигна телефона. Звучеше наистина притеснено. — На главата ми виси едно двойно убийство.

Прииска ми се да възразя, че пациентите му няма да имат нищо против, ако закъснее с пет минути за аутопсиите им — нямаше да се противят и на двегодишно закъснение — но вместо това попитах:

— Вие ли правихте аутопсия на Хариет Тоубъл?

— Да. Брук ми каза, че е ваша близка.

— И какво констатирахте?

— Инфаркт на миокарда — каза Луис Гонзалес, съдебен експерт по патология. — Никакво съмнение. Лявата предна входяща артерия беше запушена над седемдесет процента. Левият и десният коронарен съд са над петдесет процента запушени.

— Но това едва ли би я убило — казах.

— Не, само по себе си не би причинило смъртта. Но обяснява нитроглицерина, който сте видели на леглото и който намерихме в устата й. Дамата е имала тежки пристъпи на ангина пекторис.

— Но не е умряла от ангината. Открихте ли запушване?

— Не. Предполагаме, че е получила спазъм на съдовете. Сърцето й става леко исхемично, после изведнъж получава спазъм и инфарктът е готов. Голяма част от предната стена на сърцето й е некротизирана.

— Има ли някакви травми?

— Никакви. Починала е от сърдечен удар — добави любезно Гонзалес.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Брук ви е казала, че имам известни подозрения за причината на смъртта, нали?

— Аха. Отделих й доста време, докторе. Всичко е съвсем очевидно — масивен инфаркт на лявата камера.

Изпълваха ме противоречиви чувства. От една страна усещах облекчение, а от друга — безпокойство. Облекчение, защото изглежда наистина беше починала от естествена смърт; безпокойство, защото не можех да повярвам напълно.

— Изпратихте ли проби за проверка на токсини?

— Да. Ще получа резултатите след няколко дена.

— И никакви следи от травма?

— Никакви. Вижте, д-р Маккормик, направихме всичко…

— За което съм ви много благодарен. Проверихте ли за малки травми, за следи от инжекции?

— Проверихме всичко.

— Какво имаше в стомаха й?

— Д-р Маккормик… — Чух го да въздиша, след това до мен се чу шумът от прелистване на хартия. — Ще ви прочета доклада от аутопсията. Имаше полусмляно пиле, зелен фасул…

— Окей, окей. — Напънах се да задам още някой въпрос, но изглежда хората бяха проверили всичко необходимо, а пък и аз не бях патолог. — Благодаря ви за положените усилия.

— Няма проблеми.

Натиснах бутона за край на разговора. И така, казах си, смъртта на Хариет Тоубъл, смъртта, дошла точно когато тя искаше да ми съобщи нещо важно, смъртта, дошла толкова подозрително бързо, след като бе решила да ми даде видеокасетата, не се оказа убийство. Така поне казаха експертите.

Защо, тогава, не можех да им повярвам?