Джошуа Спеноугъл
Изолатор (62)

Глава 61

— Бихте ли ми казали къде мога да намеря главния епидемиолог? — Бях застанал близо до главния вход на болницата и разговарях с възрастна чернокожа дама с фантастична розова шапка. Изглежда въпросът ми я притесни; горката жена вероятно се чудеше какво ли шантаво заболяване съм си измислил, че да търся помощ от епидемиолог. Премига два-три пъти, след което измъкна голяма книга изпод масата, зад която седеше. Загуби няколко минути в търсене на залата и телефонния номер, надраска ги на малко парче хартия и ми ги подаде.

— Крило „Г“ е оттук надясно. Там някъде се намира кабинетът, който търсите. Не съм ходила никога в него, така че ще ви се наложи да попитате някого на място.

Известна медицинска истина е, че човек трудно може да се оправи в болниците. Бил съм в доста от тях и съм стигнал до заключението, че всички са проектирани от един и същ побъркан архитект или поне от неговата проектантска организация. И понеже не бях карал стаж в този медицински колеж, доста се озорих, докато различа кое е хирургическото крило и кое — лечебното.

Отне ми повече от десет минути и поне толкова запитвания за правилната посока, докато най-после открих кабинета на главния епидемиолог — далеч от главния коридор, сбутан в средата на лабиринт от тесни коридори и малки офиси. За моя изненада, вратата на кабинета бе отворена и лекарката бе там. Почуках на касата на вратата и Елизабет Пери, доктор по медицина, ме покани да вляза, без да вдигне поглед от екрана на компютъра пред себе си.

Представих се. Споменаването на ЦКПЗ привлече вниманието й и тя престана да чука по клавиатурата.

— Има ли някакъв проблем?

— Не — отвърнах. — Поне аз не мисля, че има.

— С какво, тогава, мога да ви помогна? — попита д-р Пери, изправила се в стола си. Беше едра жена, с възхитителна кожа и безупречна прическа.

— Научих, че сте приютили тук, в болницата, неколцина пациенти в коматозно или вегетативно състояние… — замълчах с надеждата тя да допълни подробностите.

— Да — потвърди тя, но не се хвана на номера ми.

— Къде се помещават тези пациенти? — Тонът ми видимо я смути. Не защото й липсваше самоувереност, а по-скоро заради наивността на самия въпрос.

— Не съм сигурна, че разбирам въпроса ви, докторе. Имаме няколко пациенти в кома в интензивното отделение и в отделението за сърдечноболни. В лечебното крило…

— Имаше ли пациенти в перманентно вегетативно състояние? — ПВС, както обичайно му казват, е състояние, различно от кома. Строгата дефиниция го определя като „състояние на будност без съзнание“. Казано на прост език, това означава, че отсъстват почти всички мозъчни функции с изключение на нормалния цикъл сън-будност и някои базисни рефлекси.

— Обикновено прехвърляме пациентите с ПВС в специализирани заведения за дългосрочни грижи.

— Имате ли в момента пациенти там?

— Но за какво ви е всичко това, д-р…?

— Маккормик.

— Да, д-р Маккормик. Извинете, малко съм разсеяна. Сварихте ме по средата на малък пожар. Миналия месец имахме огнище на сератиа в кардиологичното отделение и сега се боря с документацията, нали знаете как е.

— Документацията — нали медицината е всъщност за това.

— Тъжно, но вярно. Ще ми кажете ли защо сте тук?

— Интересът ми не е официален — отвърнах, впрягайки още една лъжа. — Завършил съм тукашния медицински колеж и случайно минавам наоколо. Едно от хобитата ми в ЦКПЗ са мерките за контрол над инфекциите при пациенти с ПВС. И просто реших да проверя дали случайно не сте приютили такива пациенти тук.

Д-р Пери ме погледна със съмнение.

— Както ви казах, това са мои съвсем неофициални лични наблюдения — продължавах да дрънкам глупости аз. — Разчитам някой ден да проведа междуведомствено изследване на протоколите и процедурите — абсолютна лъжа, — но засега съм само в процес на набелязване на основните тенденции и практики. Реших, че си струва човек да погледне какво се прави в старата алма-матер.

— Сигурно си струва. — Тя се поотпусна и се облегна назад в креслото си, но все още не ме покани да седна. — Както вече ви казах, практиката ни е да прехвърляме пациенти, които са в ПВС повече от няколко седмици, към специализирани заведения за дългосрочни грижи. Все пак — тя се завъртя на стола и чукна нещо на компютъра си, — тук имаме неколцина болни, които може би ще ви заинтересуват. Ситуацията не е стандартна, но може да ви даде идея за мерките, които предприемаме за контрол над инфекции. — Тя леко потрепери. — Ако искате да се поровите в протоколите от интензивното ни отделение, където ще намерите много коматозни пациенти, мога да ви дам цялата документация.

— Чудесно — демонстрирах ентусиазъм аз.

— И, стига да имате желание, можете да се завъртите в самите помещения. Ще се обадя да ви издадат пропуск за тях.

— Това е направо страхотно — казах. — Но ме заинтригува това, което споменахте преди малко — за онези, които са в някакво нестандартно състояние.

— Е, това беше малко прибързано от моя страна. Там има доста затегнат контрол на достъпа. Един от членовете на факултета ръководи изследване с участието на няколко пациенти в ПВС. Достъпът до тях е разрешен само на близките им и на участниците в екипа на изследването.

— Каква е целта на изследването?

— О, това изследване… — Тя поклати глава. — Не искам да се забърквам, д-р Маккормик. Стига ми, че то се провежда в моята болница и аз отговарям за инфекциозния контрол. Но трябва да ви кажа, че не одобрявам това, което се прави там. Използват се методи, които са най-малкото спорни от етична гледна точка.

— Тогава защо продължават с това изследване?

— Много просто, за пари и за слава. Но на мен никак не ми харесва. — Погледна ме с присвити очи. — Друга причина да съм притеснена са опасенията ми, че съм седнала върху бомба със закъснител. Мога ли да видя документите ви от ЦКПЗ, ако обичате?

Неочакваният въпрос ме стресна. Успях все пак да намеря служебното си удостоверение и й го подадох. Тя го разгледа внимателно, взря се в снимката, а после — в лицето ми и ми го върна с думите:

— Някога, преди много луни, бях служител на СЕИ.

— Къде?

— Остин, Тексас и околността. А вие къде сте?

— Аз съм в Атланта. В отдела по специални патогени, така че ми се налага да обикалям цялата страна.

— По работа ли сте тук?

— Да, донякъде, но както ви казах, в момента задоволявам собственото си любопитство. — Продължавах да се опитвам да я забаламосам, но по погледа й усещах, че не се хваща на номерата ми.

— Много жалко тогава. Защото ако бяхте тук официално, щях да съм длъжна да ви покажа всичко, което бихте искали да видите. Но щом е само личен интерес…

Спогледахме се.

— Ако беше официално — рекох, — може би щеше да постави нащрек някои хора, които, поне засега не бих искал да научават.

— Чудя се, дали не бихме могли, в случай на нужда, да придадем на интереса ви официален характер?

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, д-р Маккормик, да мога да покрия себе си и болницата ако по някакъв начин нещата се осерат. Извинете ме за прямотата ми.

— Да си призная, имам невероятната способност да оставям след себе си осрани територии — отвърнах. — Извинете образния ми език.

Елизабет Пери се разсмя.

— Добре тогава, докторе, мисля, че се разбрахме. Искам да знаете, че не вярвам тук да става нещо нередно. Ако подозирах, щях отдавна да съм надала вой до бога. Но също така никак не ми допада тайнствеността, с която е обградена тази история. Медицината трябва да е отворена книга и аз вярвам, че колкото повече хора знаят, толкова по-добре.

Тя вдигна телефона и набра някакъв номер.

— Обажда се д-р Пери. Кой е насреща? Том? Добре, Том. Изпращам ти един човек, д-р Маккормик. Той идва да хвърли един поглед наоколо. — Замълча. — Не знам дали някой друг го е проверявал, но аз съм му разрешила достъп, ясно ли е? Д-р Маккормик е епидемиолог, който ще разгледа нашата забележителна система за контрол над инфекциите. — Заслуша се още малко в гласа отсреща. — Благодаря. А, още нещо, Том — не искам да се занимавам с проклетата бумащина и затова много те моля да не споменаваш на никого от компанията или от лабораториите на Тоубъл и Фалк, че доктор Маккормик е идвал тук. — Още една пауза. — Благодаря. — След което затвори телефона.

— Лабораториите на Тоубъл и Фалк? — попитах.

— Да, чували ли сте за тях?

— В известен смисъл.

Тя написа нещо на лист хартия и ми го подаде.

— Това са номерата на залите. Намират се в сутерена, до моргата. Подходящо място, нали?

Не знаех доколко е подходящо или не, но някои неща започваха да ми се изясняват. И въпреки че бях сигурен, че знам отговора, попитах:

— А какво е притеснителното от етична гледна точка с тези изследвания? Така и не ми казахте.

Д-р Пери разтвори ръце, подигравателно имитирайки жеста, с който човек представя нещо велико на публиката:

— Прасетата, д-р Маккормик. В ония лаборатории присаждат органи от прасета на пациенти в мозъчна смърт. В моята болница.