Джошуа Спеноугъл
Изолатор (6)

Глава 5

Тръгнах бързо към заседателната зала на М-2, лавирайки между носилките, някои празни, други — не, които задръстваха коридорите на болницата. Предположих, че Верлах вече е разговарял с Мадисон и Хамил за прекратяването на достъпа до етажа и се надявах разговорът да е протекъл гладко и без затруднения. И, също така, да е приключил бързо.

Във всеки случай бях доволен, че пациентите не са подложени на никакъв риск да влязат в контакт с нашата малка, гадна зараза.

Петнайсетина глави се обърнаха и ме изгледаха, когато отворих вратата на заседателната зала. Освен тази на Верлах. Той седеше наведен над купчина досиета, почесващ отнесено плешивото си теме. Джин Мадисън демонстративно ме изгледа, след което погледна часовника си. Усмихнах й се и огледах стаята, за да видя кой е тук. Присъстваха всички специализанти, повечето външни консултант-специалисти, две медицински сестри и двама непознати, излъчващи официозния стил на администратори.

Съвещанието се водеше от главната специализантка по вътрешни болести, изправена пред бяла дъска, отрупана с медицински схеми и графики. Тя замълча, докато се настанявах на свободния стол до Верлах.

Джин Мадисън, чиято къса прошарена коса бе придобила якостта на кевлар от количеството гел, с което бе покрита, махна с ръка към мен и ме представи на аудиторията:

— За тези, които не го познават, това е д-р Маккормик от ЦКПЗ.

Обикновено, когато ме представят някъде, давам сбита справка за себе си, съпроводена с най-очарователната ми усмивка. С оглед на обстоятелствата, сега се ограничих само с едно кратко „здравейте“.

— Очевидно в Атланта не обучават персонала да се съобразява с часовника…

— Джин… — Гари Хамил я прекъсна, докосвайки лакътя й.

— Моля, продължете, д-р Сингх — с язвителна интонация произнесе Мадисън.

Главната специализантка продължи изложението си, описващо случая на Хелън Джоунс. Медицинската история на заболяването бе много подобна на това, което вече бях чул от Верлах по-рано сутринта — грипоподобният продром^[1] и кръвоизливите на следващия ден. Биографията на пациентката, обаче, беше доста изненадваща. Оказва се, че Хелън Джоунс не е пътувала никъде и не е напускала Балтимор през всичките тридесет и една години на живота си. Това беше неочаквано усложнение. Двамата с Верлах щяхме да бъдем много щастливи да научим, че г-ца Джоунс наскоро се е завърнала от пътешествие до Конго или Колумбия. Това би ни позволило чувствително да стесним кръга на потенциалните гадости.

Но както вече казах, Хелън Джоунс никога не се бе отдалечавала от това, което някога е било наречено, кой знае защо, „четящият град“^[2]. И, както се оказа, Хелън Джоунс не е била една от онези, допринесли за това име.

— Тя живее в общежитие — приют за умствено изостанали граждани, наречено „Оупън Армс“^[3] — каза д-р Сингх.

Значи Хелън Джоунс е бавноразвиваща се, помислих. Интересно.

Д-р Сингх продължи с описание на привичките на Хелън Джоунс, която не е била пристрастена към алкохол, цигари и наркотици. Разказът на д-р Сингх напредваше и се обогатяваше с детайли, позволяващи ни да сглобим история, достойна за перото на Конан Дойл, но въпреки своята изчерпателност, тя не ми вършеше никаква работа, поне за момента.

— Извинете, че ви прекъсвам — намесих се аз, — но къде е живяла Дебора Филмор?

— Подготвила съм презентация на случая Дебора Филмор, която планирам да изложа, след като приключа с този случай — премигна специализантката.

Усетих насочените към мен погледи. Представянето на пациента следва едни доста стриктно спазвани правила, които бях престъпил, пренасяйки темата от Хелън Джоунс към Дебора Филмор. Но беше много по-важно да се разбере къде са живели двете жени, отколкото цялата аудитория да загуби двайсет минути в изслушване на презентацията.

— Д-р Сингх — настоях, — можете ли да ни кажете къде са живели Дебора Филмор и Бетъни Реджиналд?

Верлах нервно подръпваше мустаците си.

— Д-р Маккормик — обърна се към мен Джин Мадисън, — д-р Сингх ще приключи представянето на своя случай…

— С цялото ми уважение, д-р Мадисън, но ние тук се опитваме да съберем късчета информация за източника на заразата. Средата, в която са живели трите жени…

— … може да почака, д-р Маккормик.

— Не, не може. — Обърнах се към д-р Сингх, която на свой ред погледна д-р Мадисън, после мен. Помълча малко и накрая каза:

— Бетъни Реджиналд е живяла в една стая с Хелън Джоунс в „Оупън Армс“. Дебора Филмор е живяла в друг подобен приют, наречен „Балтимор Хевън“^[4].

— Много ви благодаря.

Беше важно да продължа в тази насока и да определя по-детайлно местоположението на източника на заразата, но не можех да рискувам да бъда линчуван от група възмутени доктори. Затова започнах да си драскам в малкия бележник, който винаги нося със себе си. Д-р Сингх приключи представянето на случая на Хелън Джоунс и към нея бяха отправени въпроси за кръвни тестове, посевки и други подобни. Правилни въпроси, които отнемаха много време и ме влудяваха.

Обърнах се към Верлах:

— Знаеш ли дали и къде са пътували другите две жени?

— Не са пътували — отговори ми той, без да отмества насочения си право напред поглед.

— Ходи ли в общежитията?

— Не съм, Нат. — Усещах, че и той започва да се дразни от бавния ход на нещата.

— Трябва да задвижим нещата. Да поговорим с останалите момичета в тези общежития и да огледаме обстановката там.

— Д-р Маккормик — разнесе се нечий остър глас. Обърнах се към залата и видях втренчения поглед на Гари Хамил. Кога ли бях успял да вляза и в неговия черен списък? — Дали сте в състояние да ни представите вашата диференциална диагноза на г-ца Джоунс?

— Разбира се.

— Чудесно. Заповядайте, просветете ни с мъдростта си.

Хвърлих поглед към Верлах, който изглеждаше невероятно напрегнат. Не знам кое го притесняваше повече — моето поведение или целият този мач по докторско надпикаване, който се разиграваше пред очите му.

— Д-р Хамил, убеден съм, че оползотворявам времето си по-ефикасно от всеки друг наоколо, като се опитвам да предотвратя по-нататъшното разпространение на заболяването. Имаме много добра изходна точка, географското положение на трите пациентки и бихме могли да започнем оттам разследването…

— Д-р Маккормик…

— Вашият екип тук е на достатъчно високо ниво и аз не бих могъл да направя нищо повече, в смисъл на грижа за тези жени.

— Д-р Маккормик. — Червенината, плъзнала от врата на Джин Мадисън заливаше лицето й. — Вие сте тук по покана на тази болница. Поведението ви излага на сериозен риск добрите отношения между болницата и вашите работодатели в Атланта. Провокирате ни да поискаме оттеглянето ви…

— По-точно е да се каже, че д-р Маккормик е тук по покана на Департамента по обществено здравеопазване. Сега той има нова роля — спокойно се намеси Верлах. — Д-р Маккормик, защо не ни изложите своята диагноза за г-ца Джоунс? След като предполагаме, че трите случая са свързани, не виждам необходимост да се задълбаваме в диагнозите на другите две пациентки.

— В интерес на прецизността, Хърб, бих предпочела да третираме тези случаи поотделно — подсмръкна Джин Мадисън.

— Не можем да си позволим такава загуба на време — възрази Верлах. — Ти се безпокоиш за жените, но Департаментът по обществено здравеопазване се безпокои за здравето на цялото общество. Д-р Маккормик, заповядайте.

Станах и се упътих към дъската. Д-р Сингх седна на мястото си.

Диференциалната диагноза е висшият пилотаж на медицинската практика, така както хирургията е висшият пилотаж на медицината. Най-често това е списък с най-добрите догадки на лекаря. Ако, например, някой дойде в кабинета ви със стомашно-чревно разстройство, диагнозата е в много широки граници — от амебна инфекция до болестта на Крон. Предписвате някои изследвания и постепенно стеснявате диапазона. Накрая може и да стигнете до точната диагноза. Предполага се, че това е начинът, по който най-често се стига до истината.

— И така — казах и взех в ръка червения маркер, — ще започна с най-лошото, защото от това, което съм успял да видя дотук, то е и най-вероятното. — С големи червени букви изписах „ВХТ“ и им го произнесох — „вирусна хеморагична треска“. Започнах бързо да пиша и в същото време да обяснявам. Опитвах се да вкарам в главите на насядалите пред мен хора, които познаваха ебола само от филми и книги, ужасяващото множество вируси, които причиняват кръвоизливи: марбург, ебола, джунин, ласса, конгоанско-кримската хеморагична треска и т.н. и т.н.

 

 

— Мразя това — каза Верлах.

Двамата с него вървяхме бързо към изолатора. И двамата бяхме напуснали съвещанието, след като приключих изложението си.

— Мразя това политическо интригантство — продължи той.

— Благодаря за навременната намеса — казах аз.

Влязохме във вестибюла и започнахме да се обличаме в предпазните костюми.

— Никак не облекчаваш нещата с поведението си.

— Зная, Хърб. Но, да ти кажа истината — хич не ми пука.

Ръцете на Верлах, закопчаващи стерилната му престилка, замръзнаха и за миг помислих, че ще ме наругае. Вместо това той се засмя.

— Ама и ти си един чешит, д-р Маккормик. Много си чепат. Чудя се дали си толкова печен, или си просто безпросветно тъп.

— Печен съм — уверих го.

— Хубаво, скоро ще видим каква е работата, нали? — И той си сложи респираторната маска, продължавайки да се смее.