Джошуа Спеноугъл
Изолатор (58)

Глава 57

— Свърши ли?

— Да.

— Той я изнасили.

— Да.

Лентата продължаваше да се върти, но образът бе като в началото: жена, лежаща на леглото в стая, където нищо не помръдва. Гледката ме отвращаваше — по нищо не личеше, че жената току-що бе изнасилена.

— Това е ужасно — каза Брук. — Моля те, изключи го.

— Трябва да видя дали няма още нещо.

Брук запази мълчание. В главата ми се блъскаха хиляди въпроси. Кой беше този мъж? Коя беше жената? Защо д-р Тоубъл бе пожелала да видя този запис? Естествено, лентата беше само начало на разговора с нея, който никога нямаше да се състои.

А това — самата лента и обстоятелствата, при които тя бе стигнала до мен — пораждаха нови въпроси. Дадох малко време на мислите си да се поизбистрят и казах:

— Те са я убили.

— Кой кого е убил?

— Д-р Тоубъл. Някой я е убил. За да не може да каже нищо за това — посочих с ръка към телевизора.

— Защо си толкова сигурен?

— Не съм. Казвам само каквото мисля. Някой не е искал това да излезе наяве.

— Кой?

— Не зная. Предполагам някой, който може да пострада много, ако този сексуален акт стане известен.

— О, Нат — каза Брук, докато двамата седяхме загледани в екрана, — ако това е вярно, ще трябва да открием кой е мъжът. И коя е тази нещастна жена.

Много проницателен въпрос, Шерлок, рекох си наум. После непредпазливо го казах и на глас. Брук ме стрелна с яден поглед, но не каза нищо. Когато малко по-късно проговори, каза това, което си мислех, но в никакъв случай не исках да чуя:

— Знаеш ли, възможно е твоята д-р Тоубъл да е била замесена по някакъв начин в тази история.

Твоята д-р Тоубъл.

— Какво искаш да кажеш с това замесена?

— Лентата е у нея. Тя я е запазила и скрила.

— И това какво означава според теб?

— Означава, че едва ли се е натъкнала случайно на това. Става въпрос за изнасилване, а доколкото ми е известно, това е сериозно нарушение на закона. Трябва да има някаква причина, поради която не е показала записа на полицията.

— А може би им го е показала.

— Не мисля така. Ако го бе направила, нямаше да има причини да я съхранява по този начин, в банкова сейф касетка. Така се пази нещо тайно, Нат. И Хариет Тоубъл трябва да е имала сериозна причина да пази това в тайна.

— До неотдавна.

— Точно така. До съвсем неотдавна.

В този момент лентата свърши.

— Това беше — казах и натиснах бутона за пренавиване.

Пейджърът ми завибрира. Беше Тим.

 

 

— Все още няма нови случаи — каза хер Ланкастър.

— Това е страхотно.

— Страхотно, но не съвсем. Брайън Тайнингс почина миналата нощ. Същата смърт като при жената Филмор. Увреждане на няколко органа.

— Иисусе! Гаджето на Маги Фелпс.

— Да. Тя се оправя постепенно, но новините за смъртта на любимия й не й се отразяват никак добре. Междувременно затворихме всички общежития, където има заболели…

— Дали е разумно? — прекъснах го аз. — Имам предвид, че направо ще се побъркат, затворени вътре.

— Това е риск, който поемам съзнателно. Засега имаме само пет такива приюта. Стеснили сме инкубационния период до интервал от седем до десет дена.

— Значи сега сме в режим на изчакване.

— Затаили сме дъх, ако това имаш предвид.

Хубаво, казах си, сега е моментът да хвърля бомбата.

— Тим, отложих полета си.

Брук седеше с кръстосани крака на дивана до мен, потънала в мислите си, но стреснато изправи глава, когато ме чу да казвам „отложих полета си“.

— Защо? — попиша раздразнено Тим.

— Почина една моя приятелка…

— Моите съболезнования.

— Искам да остана за погребението.

На Тим му трябваше малко време, за да смели това.

— Това кога е?

— Днес е четвъртък. Тя е — тя беше — еврейка и по техните обичаи трябва да я погребат преди залез-слънце в петък. Заради шабата.

— Ти евреин ли си?

— С име като Натаниъл Маккормик? Не, разбира се.

— Е, може майка ти да е била. Както и да е, искам те в Атланта най-късно утре. — Това беше прекалено, дори и за Тим Ланкастър.

— Тим, нали каза, че сме в режим на изчакване?

— Не съм казвал такова нещо, ти го каза. А аз имам нужда от някой в Атланта, който е запознат със ситуацията в Балтимор. Трябва да се координира дейността на тукашните лаборатории с тези в Атланта. Искам да контролираш нещата там.

— Но това беше един от най-важните хора в моя живот…

— Нещата стават по-силни от нас. ФБР се включи в разследването.

— И ти си човекът, който ги е повикал — отбелязах. Обърнах се към Брук и само с устни й казах: Фе-Бе-Ре.

— Не, Нат, шефовете ми са ги повикали. Нещата вече се решават на най-високо ниво.

— Супер.

— Мисля, че това е за добро. Сваля от нас част от отговорностите. Но не трябва да допуснем участието ни да бъде омаловажено. За теб ще бъде добре, ако си там като човек на пост.

— След като е толкова важно за мен да бъда човекът на пост, защо не ме върнеш в Балтимор, а ти да отидеш в Атланта. Това е твоето поле на действие. А съм теренен работник, не…

— Знаеш, че не мога да го направя.

— Зная, че не искаш да го направиш. — Ледено мълчание. Отидох прекалено далече. — Поне ме остави тук да изследвам докрай историята с Гладис Томас. — Поколебах се дали да не му разкажа за видеокасетата и за странните обстоятелства около смъртта на Хариет Тоубъл, но се отказах. Действията ми дотук бяха достатъчно противоречиви от гледна точка на Тим и нямаше необходимост да го провокирам да мисли, че се увличам по конспиративни теории. Поне засега.

— Няма какво да разследваш повече, Нат. А пък дори и да има, то е от компетенцията на полицията, не е работа на служител на СЕИ. Припомни си задълженията ни.

Изкуших се да му напомня, че част от нашите задължения беше да откриваме и възпираме заплахите за здравето на обществото, но премълчах.

— Искам също така, като пристигнеш в Атланта, да се приготвиш за заминаване в Луизиана, където са констатирани няколко случая на заболяване от Западен Нил. Засега изчакваме да видим какви мащаби ще придобие епидемията там.

— Кое от двете, Тим? Отивам в Атланта да координирам работата на лабораториите или заминавам да дебна разрастването на Западен Нил в Луизиана?

— И двете. — Добрият стар Тим Ланкастър. Има отговор на всеки въпрос. Истинският отговор — че иска да ме отстрани от това разследване — никога няма да се откъсне от устните му. — Казваш, че погребението ще бъде утре, така ли? Добре, остани. Но те искам в Атланта най-късно в събота. Обади ми се, като пристигнеш.

— Окей — казах, въпреки че ми се виждаше невъзможно да се оправя с нещата в Калифорния дотогава. А ако не успеех да ги изясня, нямаше начин да замина за Атланта. Дучето щеше да има да чака това обаждане.

 

 

— Какво стана? — Брук разбъркваше с лъжица съдържанието на купа с някаква зеленчукова смес.

— Все още съм на работа. Поне до събота.

— Много добре. А какво ще се случи в събота?

— Трябва да съм в Атланта.

— Значи ни остават два дена.

— Ни остават? На нас?

— Да не мислиш, че съм прекарала първата си безсънна нощ след края на специализацията просто ей така? Това е важно.

— Кое е важно?

— Нат…

— Питам напълно сериозно. Какво правим ние тук? Кое е важно? — Тонът ми бе остър и си давах сметка, че се държа наистина безобразно с тази жена. Не ме питайте защо го правех. Може би защото бях много раздразнен и дисбалансиран от странните събития, които се развиваха около мен. Може би бях разстроен от смъртта — убийството? — на д-р Тоубъл. Бях се набъркал в нещо, което миришеше много лошо. А може би, само може би, все още й бях сърдит за това, че ме изостави миналата година и исках да я накажа.

Каквато и да беше причината, държах се като мижитурка. Много зряло, Натаниъл, много зряло.

— Защо ми се нахвърляш по този начин? Аз само искам да ти помогна.

— Не ти се нахвърлям. Само питам защо искаш да се правиш на герой.

— Какво? Аз да се правя на герой? Досега ти помагах. Помагах ти да си свършиш шибаната работа, докторе. — Очите й святкаха, изпълнени с неподправен гняв. — Знаеш ли какво, Нат? Да ти го начукам.

— Брук…

— Вземай си двете малки посрани кучета — тя посочи дакелите, които се бяха събудили и смутено наблюдаваха сцената — и се изнасяй на мотел. Заминавай да душиш из града кой е пречукал любимата ти наставница. Защото това е същинската ти цел, нали? Вече не те интересува някаква си болест, която се промъква наоколо. Нещата станаха лични, нали, Нат? — Гласът й наблегна на думата лични.

— Чудесно, Брук. Много си любезна.

— Колкото до онази история в Атланта, може би просто си имал нужда от една последна доза. Прецакваш интересите на общественото здравеопазване заради някакво недоразумение, станало преди година.

Как успя да стигне чак дотам? Аз се бях държал толкова внимателно.

— Но не! Не и ти. За теб нещата приключиха още в Джорджия. Ти си истински мъж, нали, Нат? Непоклатим като скала. Контролираш тотално чувствата си. Супер си. Знаеш ли какво? Защо не седнеш и не си поговориш с малкото момченце вътре в теб, за да си изясниш защо си се забъркал в тази история. И може би след този просветляващ разговор ще проумееш, че е по-добре да заминеш за Атланта, защото си толкова объркан, че не можеш да схванеш истинското положение на нещата тук.

— Объркан? Аз ли съм объркан? Мисля, че ти си тази, която е постоянно объркана. Може би именно ти трябва да си дадеш сметка защо искаш да се натопиш дълбоко в нещо, което дори не е част от проклетите ти служебни задължения. Които са толкова безинтересни, че се влачиш по петите ми. Все още не можеш да се оправиш от провала на годежа си и искаш да ме имаш като залъгалка до себе си? Да съм ти приятелче? Това ли е? Напъвам се до припадък да подсигуря балтиморската напаст, каквато и да е тя, да не стигне дотук, да открия каква е причината за това и да съм сигурен, че никога вече няма да се изправи на пътя ми. А може би се опитвам да разбера защо единственият човек, който някога ме е обичал, сега лежи студен в моргата. Щом искаш, разпъни ме на кръст за това. Но на мен не ми пука. Не ми пука, Брук.

Да й го начукам казах си. Да й го начукам. Да й го начукам, задето не разбира какво съм преживял, задето не разбира собствените си мотиви, каращи я да се набърка в тази история. Въпреки че се бе държала мило с мен, че се бе показала загрижена за инфекцията, за мен и за д-р Тоубъл, тя си оставаше политическо животно, не по-добра от кой да е друг. Беше близнак на Тим Ланкастър, само че с цици, разкошни бедра и нежни слова.

Втурнах се в спалнята и започнах да си събирам нещата. Метнах през рамо двете си чанти и се върнах в дневната. Брук не се бе помръднала от дивана. Стискаше зъби и не искаше да ме погледне.

— Можеш да запазиш проклетите кучета за себе си. Или да ги дадеш в кучкарник, както искаш. На мен не ми пука.

След което си тръгнах, недоумявайки колко лесно и бързо можеш да разрушиш нещо.