Джошуа Спеноугъл
Изолатор (54)

Глава 53

Не можех да видя вратата от мястото, където бях застанал, но чувах нечии стъпки, които изкачваха външните стъпала. Ръката ми все още стискаше абаносовата маска. Беше неудобна за хващане, но иначе бе тежка и можеше да бъде ефикасно оръжие. Мушнах пръсти в отворите за очите и направих няколко пробни замахвания.

На вратата силно се потропа и кучетата, които бяха на стълбището, се втурнаха надолу, нахлуха с бесен лай в антрето и започнаха да се въртят в кръг на килима зад входната врата. Наведох се над парапета, за да видя кой е отвън пред нея. Отново се почука.

Стегнах се, стиснах по-здраво маската и заслизах по стълбището.

Светлините на козирката над вратата бяха угасени и фигурата под нея тънеше в мрак. Можах да видя само, че е облечена в нещо, подобно на суичър, с нахлузена на главата качулка. Държеше нещо в ръката си. Премести тежестта на тялото си на един крак и сгъна коляното на другия.

Познавах много добре този маниер на стоене на един крак с повдигнато коляно, така че пристъпих към портата и я отключих.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Не трябва да оставаш сам сега — каза Брук.

В един нелеп миг не знаех дали да я прегърна, или да се отместя настрана, за да я пусна да влезе в къщата. Така и стоях там с притеснената гримаса, замръзнала на лицето ми. Междувременно кучетата се боричкаха и се катереха по краката й. Тя протегна ръка към мен и ми подаде пътнически термос.

— Чай. — После клекна и започна да гали кучетата. — Как се казват?

— Никога не съм знаел.

 

 

— Това нещо много прилича на ключ от банков сейф — каза Брук.

— И аз така мисля.

— И Банка Марина, Калифорния, е име на банка.

— Точно така.

— Номер дванадесет е вероятно номер на клон.

— Аха.

Двамата с Брук седяхме до масата в трапезарията пред чаши с чай, абаносовата маска и ключа, които лежаха помежду ни.

— Много е странно, Нат. Сякаш е знаела, че може да й се случи нещо лошо и ти се е обадила да вземеш това… — Гласът й затихна.

— Зная.

— Тогава какво ще правим?

Точно там беше въпросът — какво ще правим? Ще се свържем с ченгетата? Не. Да се обадим на ФБР или на Тим Ланкастър? В никакъв случай.

— Ами — погледнах часовника си. — Само след пет часа ще намерим къде в Калифорния е дванадесети клон на Банка Марина и…

— Нат, не съм сигурна дали трябва да…

— Тя е оставила това за мен. Не за полицията. Нито за децата си.

— Всъщност си прав — каза Брук, след като помълча малко. Поседяхме още малко в мълчание, отпивайки от чашите си с чай. — А сега какво ще правим?

— Трябва да поспиш — казах.

— Докато ти правиш какво, Нат?

Отпих още една глътка чай и я погледнах право в очите:

— Когато утре тук дойдат синовете й, вече няма да имаме достъп до тази къща.

— И?

— Мисля, че трябва да открием всичко, което успеем, за да разберем с какво се е занимавала д-р Тоубъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че се налага да претърсим документацията й. Да открием какво…

— Боже Господи, Натаниъл. Това е абсолютно невъзможно. Това е нещо като да разбиеш вратата и да нахлуеш в чужд дом.

Искаше ми се да й кажа, че вашият покорен слуга малко по-рано беше извършил и едното, и другото, но вместо това казах:

— Виж какво, д-р Тоубъл означаваше много за мен. И сега, когато умря по такъв съмнителен начин, се чувствам длъжен да разбера какво, по дяволите, се е случило.

— Имаш ключа.

— Не е достатъчно. Ти, ако искаш, си върви у дома. Или пък иди се обади в полицията. — Изправих се и се отдръпнах от масата. — Но аз се качвам горе.

Излизайки от стаята чух зад себе си тихото „Исусе Христе, Натаниъл“; после чух стъпките на Брук, следваща ме нагоре по стълбите. Двете кучета се катереха подире й.

 

 

За добър или лош късмет, претърсването на архивите на Хариет Тоубъл в кабинета й не ни отне много време.

— Тук няма нищо — казах.

Бях застанал пред голям дървен бюфет, който заемаше едната стена на стаята под прозорците. Не бе трудно да намерим ключовете за него — бяха в глиненото канче за кафе на бюрото. Затършувах из полупразното най-горно чекмедже и много скоро отново стигнах до същото заключение — тук нямаше нищо.

Не съвсем нищо, разбира се, но нищо, което да ме заинтересува в момента. Макар и да не знаех какво точно търся, бях сигурен, че това не са копия от публикациите на д-р Тоубъл в научни списания, колкото и реномирани да бяха те — Science, Nature, Biochemistry и други от този род.

Затворих горното чекмедже и погледнах в най-долното. Отново документация от изследванията й, този път от най-скорошните. Това бе по-любопитно, но след като прелистих няколко от тежките зелени папки разбрах, че тук бяха не най-последните й разработки, а само резултатите от изследванията й върху СПИН. Кофти. Ръководила е цяла лаборатория, посветена на задачите на Трансгеника, а нямаше никаква следа от работата й над тях. От друга страна, като си помислих колко параноични биха могли да бъдат компаниите, занимаващи се с биотехнологични проучвания, може би липсата на документация в дома й за работата над техните задачи не би трябвало да ме учудва. Вероятно не е било достатъчно сигурно място. Но все пак…

— И тук няма нищо — каза Брук, която човъркаше компютъра.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид нищо. Нищо. Дори не мога да заредя операционната система. Твърдият диск е преформатиран.

— Шегуваш се. — Наистина, екранът бе съвсем тъмен, с изключение на мигаща бяла черта. — Да опитаме пак.

Брук натисна и задържа бутона за рестартиране и машината забръмча. След около половин минута отново стигнахме до мигащата бяла линия. Отворих чекмеджето под стойката на компютъра и намерих в него самозареждащ се диск на Windows. Поставих го в компактдисковото устройство и след малко стигнахме до познатия екран на Windows. Но наистина в компютъра нямаше никакви папки и файлове. Абсолютно нищо.

Брук беше права: компютърът беше преформатиран.

Прегледах дисковете и видях, че имаше само системен и приложен софтуер — комплектът Microsoft Office, няколко системи за анализ на данни, инсталационния софтуер за нейния джобен компютър, но никакви файлове с данни. Прегледахме наоколо, търсейки джобния компютър или някакви компактдискове или дори дискети с данни, но не открихме нищо.

За всеки случай загасих компютъра и го включих отново. И пак стигнах само до добрия стар екран на Windows. Нямаше нищо интересно.

Брук се прозя.

— Заспиваш, май? — казах.

— Вече е почти пет — каза тя, протягайки се. — Това ми напомня за годините на специализацията.

Доближих библиотеката и заразглеждах кориците на наредените по рафтовете й книги, като че ли нейде между тях можеше да има скрити няколко сандвича.

— Натаниъл, изглежда имаш право. В тази история има нещо гнило.

— Знам, че има.

— Хайде, тогава, да помислим…

Започнах да вадя книгите от полиците и да ги хвърлям на пода. Кучетата, които дремеха в ъгъла на стаята, подскочиха стреснато.

— Това няма да ти помогне — каза Брук.

— Уморен съм и съм вкиснат.

— Както казах, това няма да ти помогне. — Тя отново се прозина. — А дали Хариет Тоубъл е имала кабинет и във фирмата или само в университета?

— Не знам.

— Значи не знаем. Да видим тогава какво знаем: ти й казваш за Кейси и за ситуацията в Балтимор; според теб, тя е много притеснена и не иска да разговаря на тази тема. Но по-късно ти се обажда и настойчиво иска да говорите. Ти не успяваш да се свържеш с нея, идваш в дома й, но тя вече е мъртва.

— Да. Мъртва е.

— Значи, може би е искала да ти даде ключа и е искала да я намериш, нали разбираш, горе.

— За бога, Брук, Хариет Тоубъл не се е самоубила.

— Само се опитвам да анализирам ситуацията — каза замислено Брук. — Може би е била замесена по някакъв начин в историята с въпросния Кейси. Не знаем как точно. Може би е искала да се отърве от всичко, свързано с нея и това е причината за липсващите папки и документи и за преформатирания компютър. От друга страна, запазила е ключа. Но може би напрежението е било непосилно за нея…

— Ти не ме ли чуваш? Тя-Не-Се-Е-Самоубила. — Брук ме погледна стреснато. Смекчих малко тона си. — Виж сега, познавам добре Хариет Тоубъл. Тя не се е самоубила. Случаят е приключен. — Започнах да подреждам книгите обратно по полиците на библиотеката. — Нека обмислим друг сценарий. Например че тя е искала да ми каже нещо, свързано със случая „Кейси“, но някой е дошъл в дома й и я е убил. Същият човек е прочистил документацията й и е преформатирал компютъра.

— Мисля, че сме много преуморени — каза Брук и седна. — Тя беше възрастна жена, Натаниъл. Казваш, че има цяла аптечка, пълна с лекарства за сърце. Най-вероятно е получила инфаркт на миокарда. Може би сама е преформатирала диска на компютъра си, а може би просто му е правила профилактика и е прехвърлила файловете си…

— Тогава къде са дисковете? Къде е резервното копие? Къде са хартиените документи?

— Не знам. — Брук протегна ръце напред, отпусна ги върху плота на бюрото и склони глава над тях. — Пет часа сутринта е и аз нищо не знам.

 

 

Няма почивка за уморените.

Не успяхме да намерим джобния компютър, не намерихме проклетия й телефонен бележник, нито пък някакъв списък с имена и адреси на колеги, приятели, деца. Странно, много странно.

Отидох в спалнята с надеждата да открия нещичко и в следващия миг непохватно се събудих от дълбок сън. Мъчителното събуждане ми напомни за времената на специализацията, за откраднатите часове сън в дежурната стая, за пейджъра, който не ме оставяше да заспя. Този път, слава богу, не беше пейджърът, а Брук Майкълс, която внимателно разтърсваше рамото ми, седнала до мен.

— Хей, събуди се.

— Ти си хей — отвърнах. Бях завит с одеяло. — Заспал съм.

Тя кимна. Опитах се да прогоня съня от очите си и да се изправя, макар че това бе последното нещо, което исках да сторя. Повече от всичко исках да я прегърна и да притисна до себе си тялото й, да почувствам топлината му. Да забравя всичко, което се бе случило.

— Колко време съм спал?

— Половин час.

— Чувствам се ужасно. — Изправих се отпуснато на дивана.

Брук ми се усмихна.

— Как си, Натаниъл? Добре ли си?

— Супер — отвърнах. — Не. Не съм добре.

Тя се пресегна и леко разроши косите ми.

— Тя бе винаги някъде наблизо. Винаги, винаги беше край мен. Можеше да не сме говорили цяла година, но знаех, че трябва само да й се обадя или да й пиша… — Затворих очи и се отпуснах под ласката на пръстите, които нежно се движеха по скалпа ми. — Например, преди време, когато бяхме в Атланта, й изпратих писмо по електронната поща. Казах й, че съм срещнал едно фантастично момиче, което е сгодено и не знам какво да правя.

— Уау! Кого си срещнал?

— Познай. Тя ми отговори: „Натаниъл, може би трябва да се бориш за това момиче. На Господ му омръзна цели пет години да се взираш в миналото и да се упрекваш. Последното нещо, от което имаш нужда в живота, е съжалението“. — Брук мълчеше. Отворих очи и видях, че не ме гледа. — И аз, какъвто съм глупак, я послушах.

— Нат…

— Какво?

Тя само поклати глава.

— Изненадан съм колко бързо можеш да се увлечеш по някой, Брук. Нали разбираш, когато се отдадеш на волята на събитията и започнеш да приемаш желаното за истина. — Едва ли бих казал тези думи, ако не бях буквално пиян от мъка и желание за сън. А може би щях да ги кажа. Кой знае?

— Бях ужасно объркана…

— И какво значение има това?

— Казах ти, че бях объркана.

— А пък аз ти казах, че се влюбвам в теб.

— Ами защо мислиш, че постъпих така тогава?

Зачудих се как стана така, че само преди три дена бях сам и относително щастлив от това в Балтимор, а сега бях в Северна Калифорния, забъркан с трите жени, които бяха имали най-голямо значение в живота ми? Може би щеше да е по-добре да облека отново бронята на самотата и да се върна към ония по-безопасни времена?

— Знаеш ли какво още ме учудва? — казах. — Колко бързо можеш да убиеш нещо, стига само да поискаш. Как, ако пожелаеш, можеш с лекота да го унищожиш до основи.

В погледа на Брук, насочен към мен, се четеше смесица от изненада и обида. Тя се изправи и излезе от стаята, оставяйки ме сам да размишлявам над най-големите лъжи, които бях изрекъл в живота си.

 

 

Пет минути по-късно ми подаде слушалката на телефона.

— Лари и Дон — каза.

— Кой?

— Децата. — Подаде ми лист хартия с надраскани на нея телефонни номера.

— Как успя?

— Номерата бяха програмирани в апарата, който е в кухнята. Първите два, които се появиха, когато прелистих екрана, бяха Лари и Дон.

— Защо си сигурна, че това са децата й?

— Защото съм. Кои биха могли да бъдат първите два номера в телефона й? Също като в апарата на майка ми. И на майката на Джеф… — Тя замлъкна.

— Джеф?

— Бившият ми годеник, Нат. Но нямам никакво желание да говоря нито за него, нито за миналото лято, нито за каквото и да било, свързано с това, става ли? Сега се ровим в нещата на твоята приятелка, която току-що е починала… Можеш да ми повярваш. Имам предвид, за телефонните номера. Време е да им се обадиш. — Тя посочи слушалката в скута ми.

— Благодаря ти. Съвсем сериозно. — Погледнах часовника на отсрещната стена: беше почти шест. — Брук, не исках да бъда груб. Просто съм много уморен и малко тъжен, това е всичко. И трябва да си призная, че бях доста вкиснат от начина, по който приключиха нещата тогава…

— Всичко е окей. Наистина — прекъсна ме тя. — Нека се съсредоточим в нещата, които трябва да направим сега. Аз ще отида да си налея чаша чай.

Телефонната слушалка в ръката ми беше страшно тежка. Подържах я малко, после избрах първото име от паметта — Лари.