Джошуа Спеноугъл
Изолатор (53)

Глава 52

— Моля те, ела при мен.

— Не мога, Брук.

— Защо да не можеш?

— Трябва да се обадя на децата й.

— Можеш да им се обадиш утре.

— Не мога да постъпя така.

— Трябва да поспиш — каза Брук. — Искаш ли да дойда да те взема, а утре сутрин пак ще те докарам дотам. Можеш да…

— Благодаря ти. — Беше два след полунощ. Обадих се на Брук, за да освободя изпълващото ме напрежение, но след като я събудих, не знаех какво да й кажа. Всички думи, които ми идваха наум — празни, лишени от съдържание, тъжни и отчаяни — щяха да прозвучат твърде банално, твърде незначително. — По-добре върви да си легнеш. Аз ще дойда по някое време.

— Натаниъл…

— Лека нощ, Брук, благодаря ти.

Натиснах бутона за край на мобилния си телефон. След тридесет секунди той зазвъня.

— Брук…

— Сигурно си много самотен.

— С кучетата съм.

— Натаниъл.

— Оценявам загрижеността ти, но наистина трябва да затварям. Лека нощ. — Затворих телефона. След малко той звънна отново, но аз изключих звуковия сигнал.

 

 

Д-р Тоубъл имаше две деца, момчета. Странно, но не знаех почти нищо за тях. Въпреки че снимките им седяха в рамки на бюрото в спалнята й, тя никога не ми бе разказвала за тях.

След като огледах кухнята и не намерих там телефонните им номера, се качих на горния етаж. Кучетата подтичваха след мен. Влязохме в кабинета и те легнаха едно до друго на пода, а аз седнах на износения кожен стол зад дъбовото бюро и включих зелената, банкерска настолна лампа. Стаята имаше вид на нещо, изтръгнато от средата на миналото столетие: по средата на старото бюро се мъдреше очукана от употреба кожена папка за писма; рафтовете по стените бяха отрупани със стари справочници, тетрадки и книги. По стените имаше картини, нито една по-нова от 1970-а. На едната стена имаше камина, над която се простираше дълга полица. На нея бе скупчена пъстроцветна колекция от сувенири: древни щипки за лед, маска, която аз й бях изпратил от Африка, грънчарски изделия на инките и маите. Общото впечатление, което стаята оставяше, беше на музейна камера.

Освен в технологично отношение. Компютърът, монтиран на поставка до бюрото, явно бе купен съвсем наскоро. Мониторът с плосък екран изглеждаше съвсем нов. Имаше и скенер, факс апарат, DSL хъб^[1] и порт за включване на джобен компютър. Въпреки че естетическите предпочитания на д-р Тоубъл бяха формирани преди десетилетия, отношението й към съвременните технологии бе напълно модерно.

Защо бях дошъл тук? За да намеря телефонните номера на децата й. На двете момчета.

Моля те, обади ми се, когато получиш това съобщение. Много е важно.

Брегът на слоновата кост.

Прегледах чекмеджетата на древното бюро, надявайки се да намеря бележник с адреси. Пликове, листа хартия, кламери и други канцеларски принадлежности. Личните й финансови записи. Прелистих ги и открих, че заплатата на д-р Тоубъл от университета надвишаваше съвсем малко стоте хиляди. Няколко непостоянни, консултантски договора добавяха към това още петдесетина хиляди през последната година. Любопитно, но дали имаше някакво значение?

Брегът на слоновата кост.

Забрави децата, помислих си. Отидох до отрупаните с книги рафтове и започнах да търся атласи, книги за Африка, каквото и да е. Намерих няколко, свалих ги от рафта и ги прелистих. Нищо. За петнадесет минути бях прегледал всички книги, които успях да намеря и вече щях да тръгна да оглеждам долния етаж, когато погледът ми се спря на полицата над камината, на маските, които й бях изпратил от Африка.

След като ме приеха в мерилендския университет, изпратих на д-р Тоубъл две дървени маски, издялани от абаносово дърво, в знак на благодарност за помощта й. Бяха скъпа изработка, дори и за американските стандарти. Струваха ми една месечна заплата от Корпуса на мира. Но бяха прекрасни. Едната представляваше лъвска глава, от устата на която излизаха пламъци и се разливаха по бузите, а другата изобразяваше козел със свиреп вид.

Съчетанието на лъв и козел не бе съвсем случайно. Беше нещо като шега. Химерите от гръцката митология са двуглави — познайте с какви глави — чудовища от женски пол със змийски опашки. Съвременната биология нарича „химера“ смесването на различни биологични компоненти в един жив организъм. Пример за това е всеки, на когото са трансплантирали орган. Д-р Тоубъл беше работила над проблеми на химеричните клетки, а аз бях участвал в експерименти, провеждани в нейната лаборатория, докато бях там. Помагах при трансфекцията, т.е. при пренасянето на генетична информация от едни клетки на други. Без да бъда особено метафоричен, понякога си мислех за Хариет Тоубъл като за химера. Не защото тероризираше градовете на древните гърци, а защото беше дива и свирепа по един свой, особен начин. Тя успяваше да постигне целите си, да победи и да се наложи въпреки недъгавото си тяло, въпреки че бе жена, бореща се на фронт, доминиран изцяло от мъже, въпреки че бе наставник на проблемен студент като мен.

Много забавна шегичка, нали?

Бях забравил колко тежки са дърворезбите. Помислих се, че са наистина великолепни — тежки, тъмни, плашещи. Взех в ръце маската на козела и я завъртях, за да я поставя на главата си. И тогава видях думите, надраскани с молив от вътрешната й страна. Те сивееха на фона на черното дърво: Банка Марина, КА №12.

— Какво, по дяволите, значи това? — пошепнах.

Въртях маската в ръцете си, търсейки още нещо, някакъв допълнителен къс информация. Нещо проблесна дълбоко навътре в носа й — ключ, залепен с малко късче лента.

Брегът на слоновата кост.

Стаята избухна от кучешки лай. Дакелите се втурнаха навън, откъдето се донесе звука на захлопната врата на кола.