Джошуа Спеноугъл
Изолатор (52)

Глава 51

Забелязал съм, че често успяваме да синтезираме всичко, което знаем за някой човек, в един-единствен спомен, в спомен, който се превръща в есенция на всичко онова, което чувстваме към него. Понякога това е последният път, когато си видял чезнещия образ през задния прозорец на колата си. Друг път може да е един съвместен риболов или пък някакъв жест. Например, когато мисля за баща ми, винаги пред очите ми изниква зачервеното пияно лице, на което е изписана смесица от гняв и притеснение, че току-що е ударил сина си през лицето с кожения си колан. Оттам нататък всичко се разплува — и доброто, и лошото.

Странно, но най-яркият ми спомен за Хариет Тоубъл не е мой собствен. Дори не е нещо, което съм научил от нея. Стигна до мен благодарение на традиционните, неписани предания, ширещи се из медицинския колеж, митовете и легендите за институцията, за преподавателите, за славните и безславни студенти. Казано по-просто, научих за това от клюкарската мелница на колежа.

Още през първата седмица в колежа всички научихме, че д-р Тоубъл е недъгавата професорка, която куцука на патериците си от лабораторията до аудиториите и кабинета на декана. Никога не можах да разбера защо предпочита патериците пред инвалидната количка, освен поради очевидната причина че можеше самостоятелно да се придвижи от точка А до точка Б. И въпреки че бе мой наставник и се срещах с нея стотици пъти още през първия ми семестър в колежа, никога не се осмелих да я попитам.

Но не това е въпросният спомен, споменът, който не е мой. Историята е следната — разказа ми я един дългуч от четвърти курс, още през първата седмица: Хариет Тоубъл на игрището за голф, подпряна на патериците си. Куцука до точката за начален удар, където някой й подава стик. Само с един мощен замах вдига стика, захвърля патериците, удря топката и пада на тревата. Прави това последователно за девет дупки, а според слуха — за цели осемнадесет. Замах, удар, падане. Замах, удар, падане. Тази история е символ на един живот, подобно на легендата за Вашингтон и черешовото дръвче или за Теди Рузвелт и атаката на хълма Сан Хуан.

Тя лежеше там, жената, която бе опознала всичките лошотии, които бях способен да й поднеса, която бе рискувала част от значителната си репутация, за да се застъпи за мен и да ми помогне, първо в Калифорния, а след това и в Балтимор. Беше видяла всичките тумори, циреи, брадавици и гнойни язви на характера на Натаниъл Маккормик и не беше го зарязала. Не като Ейлийн. Нито дори като Брук Майкълс. Нейната подкрепа бе за мен също така фундаментална, както бяха за нея патериците.

Сега бях останал сам, седнал на пода в спалнята, втренчил поглед през отворената врата на банята, а кръвта бавно се процеждаше през хартиената салфетка на ръката ми. Опасявах се, че няма да мога отново да стъпя на краката си.

 

 

Когато най-после преодолях шока, се изправих, издухах си носа, изтрих очите си и си наложих да открехна завесите на емоциите, които все още бушуваха в съзнанието ми. Прекрачих в реалността. Опитах се да бъда лекарят, епидемиологът, медицинският следовател и всичко онова, което обикновено се опитвах да съм. Опитах се да бъда онова, което д-р Тоубъл вярваше, че бих могъл да бъда.

На нощното шкафче имаше телефон. Вдигнах слушалката и набрах номера за справки, от който поисках телефона на офиса на медицинския следовател. Още преди операторът да ми го каже, размислих и затворих телефона. Трябваше да помисля.

„Натаниъл, обади ми се, когато получиш това съобщение.“ Последните й думи не излизаха от главата ми: „Брегът на слоновата кост“.

А сега тя лежеше мъртва на две крачки от мен.

Не беше правилно.

Върнах се обратно в банята и се опитах да възстановя какво се е случило. Вратичката на шкафчето за лекарства бе отворена, шишенцата с хапчета се бяха изсипали в мивката. Поставката за сапун бе откъртена и паднала на пода, вероятно д-р Тоубъл се бе опитала да се хване за нещо, което да спре падането й.

Взех салфетка и повдигнах с нея малкото кафяво шишенце, което лежеше отворено и празно на пода: нитроглицерин, което съответстваше на малките хапчета, разсипани навсякъде из помещението. Изглежда моята наставница бе починала от сърдечен удар, инфаркт на миокарда, казано на медицински език.

Погледах в шкафчето за лекарства. Горният рафт бе пълен с бели и кафяви шишенца с предписани от лекаря й медикаменти — дигоксин, ласикс, рамприл, лосатран, липитор — и случаен набор от отпускани без рецепта лаксативи и хапчета за стомах. Наборът лекарства съответстваше напълно на хронично сърдечно заболяване.

Затова предположих, че е направила инфаркт.

Отново и отново проигравах наум сцената: тя лежи в леглото си, в очакване на моето обаждане, когато се появяват болките зад гръдната кост. Първоначално е предположила, че е пристъп на гръдна жаба, но после се е притеснила, защото гръдната жаба не боли, когато човек е в покой. Или направо е разбрала, че е нещо сериозно. Като лекар е била добре запозната със симптомите — изпотяване, тежест в гърдите, болката, отекваща в челюстта или потичаща по ръцете. Става и отива да намери нитроглицерина, за да сложи две хапчета под езика си и да облекчи болката. Но вече знае.

Успява само да отвори капачката на стъкленицата, преди лишеното от кислород сърце да изпадне в аритмия. После сърцето спира. И тя умира.

Умира точно преди да ми каже нещо „много важно“.

Брегът на слоновата кост.

Отново вдигнах телефона и поисках номера на медицински следовател. Оттам ми казаха, че след като смъртта не е насилствена, ще се обадят на полицията да изпрати някой да огледа мястото и да ме поразпита.

Добре, помислих. После седнах на пода пред банята, загледах се в д-р Тоубъл и се опитах да помисля.

 

 

Не чух колата, преди да спре. Бързо се изправих и отидох до прозореца, който гледаше към градината. Нищо. Колата сигурно беше скрита от широкия жив плет, отделящ градината от улицата. Двигателят се включи с тихо ръмжене, което не нарушаваше спокойствието навън. Очаквах да чуя хлопването на врата и някой да се появи, но не се случи нищо подобно. След цяла минута, изминала в очакване, реших да сляза на долния етаж и да видя кой е дошъл. Ако беше полицията — а кой друг можеше да бъде — исках да приключа с тях колкото е възможно по-бързо. Тази смърт ужасно ме потискаше и исках тялото по-скоро да бъде аутопсирано.

Когато излязох през предната врата, все още можех да чуя звука на мотора на колата. Докато заобикалях живия плет някой превключи на скорост, двигателят изръмжа и колата потегли. Можах да видя само първата буква от номера — Р и това, че колата беше тъмносин или черен седан, в който имаше само един човек, шофьорът.

Колата бързо се отдалечи, пренебрегвайки знака „стоп“ на близката пресечка.

— Мамка му! — казах.

* * *

Полицаите, две от най-добрите атертънски ченгета, не бяха никак щастливи да са на това място. И двамата бяха отегчени, което ме накара да се зачудя какво ли е обичайното занимание за атертънските ченгета в сряда вечер. В крайна сметка, това тук не беше Оукланд или Сан Хосе.

Бяхме седнали тримата около масата в трапезарията, докато хората на медицинския следовател подготвяха тялото на д-р Тоубъл за транспортиране. Кучетата се мотаеха в краката ни.

Женската половина на полицейския отбор, полицай Бийн, ме погледна през масата и попита:

— И защо мислите, че тук може да има нещо нередно?

— Просто не мисля, че е била толкова болна.

— Не искам да споря с вас, все пак сте доктор. — Бийн погледна партньора си. — Но нали затова наричат сърдечния удар „тихия убиец“?

— Така наричат високото кръвно налягане — поправих я аз, без да се замислям.

— Каквото и да е.

— Защо не се е обадила по телефона? — попитах. — Сърдечните пристъпи почти никога не убиват веднага.

— Не я е убил веднага — възрази Бийн. — Нали виждате хапчетата? Опитала се е да сложи няколко под езика си.

— Може някой друг да ги е разпилял.

Бийн завъртя очи.

— И коя беше тази кола отпред? — продължих аз. — Защо тръгна така внезапно, когато излязох навън?

— Д-р Маккормик, вече говорихме за това. Знаем само, че колата е била тъмен седан и имаме първата буква от регистрационния й номер. Можете ли да си представите колко автомобили отговарят на това описание? Освен това, не е престъпление да паркираш за малко колата си на това място…

— Знаете ли дали някой е таил лоши чувства към д-р Тоубъл? — Този път беше полицай Маки, партньорът на Бийн.

— Не — отвърнах.

— Дали е имала любовник?

— Не.

— Беше ли пристрастена към хазарта, д-р Маккормик?

— Това е несериозно.

— Бих казал същото и на вас, докторе. Виждате, че не става дума за случай, налагащ намеса на полицията. Приятелката ви е починала от сърдечен удар.

Разнесе се шум от стъпки и чух как един от санитарите изруга на висок глас. Кучетата също го чуха, разлаяха се и се втурнаха към антрето.

— Вкарайте ги в клетката — каза Маки. — Ще изпохапят хората на стълбите.

Отвърнах му с пренебрежителна гримаса, станах и отидох в кухнята да потърся някакво угощение за кучетата. Видях в антрето носилка, облегната на стената близо до входната врата. Санитарите внимателно сваляха по стълбите напъханото в черен пластмасов чувал тяло.

— Хубави кучета — каза единият от тях и кимна с глава към двата дакела, които чинно бяха застанали под носилката, сякаш търсеха подслон.

Не можех да откъсна погледа си от черния, затворен с цип чувал.

— Хайде, момчета — казах на кучетата, които ме последваха в трапезарията веднага, след като надушиха храната. Вкарах ги в клетката им и заключих вратата й.

— Имам няколко въпроса към вас — каза полицай Бийн, когато седнах отново до масата. — Какво се е случило с ръката ви?

Бях забравил раната. Посочих френския прозорец и обясних, че съм се порязал, счупвайки стъклото.

— А защо сте счупили стъклото?

Виждах санитарите, които положиха тялото на носилката в антрето. Обърнах глава настрани.

— Защото никой не отговори на позвъняванията ми и се притесних.

— Ако сте бил притеснен, защо не се обадихте в полицията?

— Защото съм лекар. Бих могъл да й помогна, ако имаше нужда.

— Затова счупихте стъклото и влязохте?

— Да.

— А каква бе причината да дойдете тук?

— Имахме уговорка.

— Толкова късно?

— Да. Всъщност, не. Нямахме уговорка. Трябваше да й се обадя по телефона. Но когато не го вдигна, се притесних и реших да дойда да я видя на място. — Носилката с тялото на д-р Тоубъл излезе през входната врата. Единият от санитарите тихичко си подсвиркваше мелодия от бродуейски мюзикъл, която винаги бях мразил. — Слушайте, това е просто пилеене на време. Не е ли редно да огледате мястото и да вземете отпечатъци от пръсти?

— И освен нейните и вашите отпечатъци, чии още очаквате да намерим? — попита с иронична усмивка полицай Бийн.

— Не зная чии. Нали затова проверявате, в крайна сметка? Вие сте полицаите.

— Може би наистина трябва да поръсим всичко с прах за отпечатъци, Джек — каза Бийн на партньора си. — И да извикаме екип от службата по съдебна медицина, който да прекара всичко през гребенче, за да намери косми и влакна. А може би това е прекалено сложно за нас. Май ще се наложи да се обадим на ФБР. Можем да блокираме и претърсим целия квартал. — Двете ченгета се разкикотиха. Бийн продължи: — Да, ние сме полицаите и моето професионално мнение е, че тук няма нищо необичайно. Можем да ви закараме в участъка и да ви разпитаме подробно, ако от това ще се почувствате по-добре.

Нямаше да се почувствам по-добре, но не й го казах. Вместо това казах:

— Знаете ли, че сте чифт истински задници, вие двамата? — Това най-после ги впечатли.

— Слушай, ти, арогантен… — започна Бийн, но Маки я прекъсна с предупреждаващ поглед.

— Вижте какво, докторе, разбираме, че сте разстроен и възбуден, но тук наистина няма нищо необичайно или подозрително. А ние имаме и друга работа да вършим. — Той извади от джоба си визитна картичка. — Тялото пътува към залата за аутопсии. Това би трябвало да ви удовлетворява.

— Напълно.

— Но ще ви кажа, че споделям мнението на полицай Бийн. Това е просто една възрастна дама, която е починала от естествена смърт. Ако, все пак, откриете нещо, обадете ни се.

Изправи се и ми подаде визитката си. След това двамата си тръгнаха. Не мога да кажа, че това много ме разочарова. Когато шумът от отдалечаващата се кола затихна, бях обгърнат от плаща на самотата. Върнах се обратно в трапезарията, отворих клетката на кучетата и седнах на пода, докато те прескачаха скута ми, опитвайки се по техния, кучешки начин, да ме накарат да се усмихна. Не можех.