Джошуа Спеноугъл
Изолатор (5)

Глава 4

Когато бях малък, мечтаех да стана професионален боксьор — як тип, съкрушаващ противниците си. Това поставя словесния ми двубой с Джин Мадисън в една малко нелепа светлина, ако се замисли човек. Или пък го прави много смислен. Във всеки случай, амбициите, които имах на дванадесет години, бяха до голяма степен зачеркнати от закъснелия пубертет и от тупаника, който отнесох в седми клас от един многообещаващ социопат на име Чад Пършинг. Лицевите опори и набиранията на лоста за простиране не ми помогнаха да надвия Чад, този каприз на хормоните, започнал да се бръсне на десет години. Без да навлизам в повече подробности, стигнах до логичния извод, че съдбата на Натаниъл Маккормик няма да следва стъпките на Джо Фрейзър^[1], а по-скоро тези на Алберт Швайцер^[2]. Ако не за друго, поне заради твърдата ми вяра, че нито един член на Академията на науките няма да е в състояние да ме нарита по задника толкова обстоятелствено, колкото Чад.

След няколко неособено вълнуващи, но общо взето, продуктивни години, прекарани в гимназията, постъпих в Пенсилванския щатски университет. Там защитих степен по биохимия и се завъртях около неколцина наистина големи имена в науката, занимаващи се с някои доста отегчителни изследвания, така че, когато приключих зубренето в щатския колеж, имах възможност да избирам измежду цял куп медицински училища. Идеален начин да вървя по стъпките на Алберт Швайцер. Озовах се в Калифорния, в един университет, носещ името „Фермата“^[3], разположен в сърцето на Силиконовата долина, южно от Сан Франциско. След седем години щях да бъда дипломиран лекар и доктор на медицинските науки — бях избрал да правя докторат по микробиология.

Но не можах да получа нито едното, нито другото, защото някъде по средата на пътя ме изритаха навън. Приземих се в Университета на Мериленд, където довърших специализацията си и получих лекарската си диплома. Може би точно затова от ЦКПЗ ме изпратиха в Балтимор, в „Св. Рафаел“. Което пък е причината сега да стоя в неприветлива кабинка в болничната стая, където лежи изнемощялата Хелън Джоунс.

Когато влязох в стаята, жената се обърна за миг към мен, изсумтя нещо неразбираемо и отново впери поглед в тавана.

— Здравейте, г-це Джоунс, аз съм д-р Маккормик.

Болната не ми отговори. Приближих се до леглото и опитах отново.

— Здрасти! — Тя пак не реагира. Премига няколко пъти и от ъглите на очите й се стекоха бавно няколко сълзи.

Едно от първите неща, които научаваш, когато започваш да се сблъскваш с болни пациенти, е да определиш дали наистина страдат. Може да ви прозвучи неочаквано, но това не е никак лесна работа. Дали човекът, довлякъл се току-що в спешното отделение има сърдечна криза или само кофти пристъп на газове? Различията могат да се окажат изненадващо неуловими. Но след няколко години болнична практика постепенно стигаш до състояние, в което можеш безпогрешно да определиш кой от случайните ти спътници в метрото се бори с пристъп на стенокардия, емфизем или нещо подобно.

Не бе никак трудно да се определи състоянието на Хелън Джоунс и нямах нужда от специални медицински познания, за да видя, че страда много. Че изпитва силни болки. Може да ви се стори банално, но болестта е ужасно нещо. Наистина. Тя не е никаква шибана абстракция — майната им на ония, които философстват за „колелото на живота и смъртта“. Избрал съм професията си именно за да бъда прът в това колело.

Сложих ръка на рамото на Хелън и казах:

— Всичко ще се оправи. — Надявах се, че не я лъжа.

Стаята бе малка, около десет на десет фута^[4] и препълнена със стойки за венозни системи, монитори и друга апаратура. Верлах ми бе казал, че предния ден са включвали Хелън на изкуствено дишане и лекарският екип бе оставил респиратора в стаята й, в случай че се наложи да го използват отново. Задържах ръката си на рамото й, после леко го стиснах, преди да отида към долната табла на леглото, за да видя болничния й картон.

— Г-це Джоунс, аз съм сътрудник на Центъра за контрол на заболяванията. Опитваме се да разберем какво се е случило с вас. Ще положим всички усилия да се почувствате по-добре. — Изчаках да ми отговори, но тя продължи да се взира в бежовия таван. — Сега ще ви прегледам. Няма да отнеме много време.

Въпреки че оценяваха състоянието й като подобряващо се, Хелън Джоунс имаше вид на човек, който може да си отиде всеки миг. Лимфните възли на врата й бяха толкова възпалени, че дори не беше необходимо да ги палпирам. Бяха страшно подути, изглеждаше като че някой е наврял кестени под кожата й. Дали в резултат на уврежданията, нанесени от болестта на черния й дроб или просто от масивните кръвоизливи, беше развила жълтеница: кожата й имаше лош жълт цвят, а бялото на очите й бе придобило цвят на урина.

Взех фенерчето, което висеше окачено до болничния картон и я помолих да отвори устата си. Не го направи. Тогава внимателно прихванах с ръка долната й челюст, дръпнах я и осветих устната кухина.

Лигавицата на устата й бе покрита с различни по големина кафяви петна, като че ли напръскани със спрей. Венците бяха почти съвсем обезцветени. Макар че изглеждаше ужасно, картината потвърждаваше, че жената оздравява. Ако болестта се развиваше, петната щяха да бъдат яркочервени. Кафявото показваше, че кръвта се бе съсирила и че организмът е започнал да я абсорбира обратно.

— Трябва да ви погледна и ще сваля малко нощницата ви, нали може? — Сълзите продължаваха да текат, но Хелън Джоунс кимна едва забележимо, а аз допълних: — Състоянието ви е много по-добро, Хелън.

Свалих болничната й нощница надолу, почти до средата на корема. Цялата беше накичена с марлени превръзки — на гърдите, под мишниците, по корема. Повдигнах крайчето на един от бандажите близо до рамото. Тъканта под нея представляваше плътна гноясала рана, започнала постепенно да се покрива с коричка. Кожата просто бе изчезнала, оставяйки незащитена плът. Пораженията бяха засегнали доста сериозни области от тялото на жената, като, за щастие, бяха пощадили по-голямата част от лицето й. Раните, покрити сега с тънки кафяви корички съсирена кръв, очертаваха ясно огневата линия на болестта, срещу която трябваше да се преборя.

Покрих отново наранената плът. Хелън въздъхна, причинявайки си с това пристъп на спазматична кашлица с тежък, клокочещ звук. Нещо изпълни устата й и тя направи немощен опит да стигне до салфетките, лежащи на шкафчето до леглото.

— Заповядайте — казах, взех една хартиена салфетка и я поднесох до устата й.

Тя изхвърли в нея обилно количество храчки с цвят и консистенция на желе от касис. Явно имаше кръвоизлив на белите дробове. Сега, след като жизнените сили на организма й бяха започнали да надвиват инфекцията, кръвта се съсирваше и тя можеше да я отхрачва.

Отново й казах, че отива на добре. Хвърлих салфетката в коша за отпадъци и видях, че подът на помещението бе осеян с използвани салфетки, подобни на цветя с ярките червени петна в средата на снежнобялата тъкан.