Джошуа Спеноугъл
Изолатор (43)

Глава 42

От апартамента на Брук изпратих по факса снимката на Дъглас Бюканън на детектив Уокър. После поех на север към срещата със стария ми наставник, стария университет и, може би, към един куп неприятни спомени. В интерес на истината, нямах идея как ще се почувствам там, въпреки че не веднъж и дваж си бях представял сцената на завръщането, най-често въображаеми триумфални събития, като изнасяне на слово при откриване на учебната година или удостояване с почетна степен.

Излязох от магистралата и поех по Юнивърсити авеню, което пресича сърцето на града, станал синоним на възхода на дот-ком^[1] индустрията от 90-те години. Балонът отдавна се бе спукал, но имах усещането, че новината не е достигнала дотук. Затънах в безкрайна колона автомобили, която се влачеше със скоростта на гол охлюв и бе съставена почти изключително от луксозни немски и японски коли и джипове. Някога, по времето на „Лазурно небе“, тук е живял Кен Киси^[2]. Почудих се какво ли би казал за влакчето от лъскави BMW-та, лъкатушещи между бутиците и ресторантите, хищно предлагащи салати по осемнадесет долара.

Постепенно колоната се раздвижи и скоростта ми нарасна на астрономическите петнайсетина мили в час. Шосето се промуши под железопътен надлез и след това се издигна и ме изведе пред Фермата.

Независимо от чувствата ми към университета, където бях прекарал четири изнурителни години на медицинско и научно образование, трябва да призная, че обожавам величествеността на това място. Тя не е от типа на тази по източното крайбрежие, липсва й готическата и джорджианска^[3] монументалност на Йейл или Харвард. Но въпреки това университетът е величествен. Порталът, въвеждащ в университетското землище, което, между другото, е най-голямото по площ в страната, се състои от две големи арки от пясъчник, през които се излиза на дългата половин миля алея, оградена с палмови дървета. Дърветата, дар от някакъв богат възпитаник, се извисяват като масивни колони, украсени с широки зелени коринтски капители. Носеха се слухове, че всяко дърво струва поне тридесет хиляди.

Медицинският колеж бе напълно неузнаваем. На мястото, където преди години се простираха зелени морави, се бяха появили две масивни постройки. Сградите се издигаха невъзмутимо и внушително, изградени от нещо, приличащо на масивни блокове жълт пясъчник. Гледката ми напомни думите на един известен културен историк, че, когато човек пристига в Ню Йорк през гара Гранд Сентръл, се „чувства като куче, влизащо в града“. Влязох през портала на университета, промушвайки се като плъх. Наистина, ако арките от пясъчник и алеите, обградени с палми те карат да се чувстваш като бог, гигантските сгради на медицинския колеж могат да те накарат да се почувстваш като плъх. Особено, ако преди години са те изритали оттам като плъх.

Все пак, предполагам, че имаше нещо повече от комплекса за непълноценност, внушаван от архитектурата. Присъстваше и усещането за неизменността на институциите, които остават същите, каквито са били, когато си ги напуснал. Това е особено вярно за училища и колежи. Затова е много дразнещо да откриеш, че вратата, до която си се изпикал след онзи щур купон, сега е блиндирана и пред нея стои пазач, че на мястото на храсталаците, зад които си се натискал с колежката от другия поток сега се издига студентски център. Освен това, този университет определено не ме помнеше. Поне така се надявах.

Бях пристигнал петнадесет минути преди часа на срещата с д-р Тоубъл. Давайки си сметка, че има реална възможност да срещна някой от моите демони, натъпках паркинг автомата с монети и поех към колежа.

Вътре не видях абсолютно нищо познато. Нямаше ги редиците бежови шкафчета, в които заключвахме учебници, тетрадки и стетоскопи. Беше си отишла и голямата хладилна витрина, миришеща на компост от преседяващите в нея по цели седмици сандвичи. Нямаше ги очуканите тоалетни с миризмата на амоняк.

Спрях едно момиче, което изглеждаше на тринайсет и го попитах къде е медицинският колеж.

— Ей там — посочи през стената тя. — До административните сгради.

Значи, най-после са построили отдавна обещаните нови класни стаи. Усетих пробождащото ме жило на носталгията, но бляновете ми бяха прекъснати от разнеслия се зад гърба ми писклив глас.

— Натаниъл? Натаниъл Маккормик?

Обърнах се и видях ниска, тъмнокоса жена в дълга бяла престилка, от джобовете на която стърчаха стетоскоп, писалки и бележник. О, боже, помислих, не сега. В никакъв случай.

Стомахът ми се сви, докато прехвърлях в паметта си лицата на всички бели жени, които някога бях познавал.

— Джена Натансън — каза тя и ми протегна ръка, избавяйки ме от неудобството да водя разговор, в който нито веднъж да не спомена името на събеседника си. От друга страна, ако правилно си спомнях коя е Джена Натансън, предстоеше ми неособено приятна среща. Почудих се защо, по дяволите, не бях останал в колата.

— Здрасти, Джена — казах. — Отдавна не сме се виждали.

— Наистина отдавна. С какво се занимаваш? Защо си тук?

Казах й, че работя в ЦКПЗ, че съм тук по работа и че съм дошъл да посетя старото училище.

— Чудесно. Това е чудесно. Радвам се да те видя най-после стъпил на краката си, след ония тежки времена. — Великолепен двусмислен комплимент, няма що. — Сигурно си защитил магистърска степен по обществено здравеопазване? — Очевидно не можеше да допусне, че съм получил докторска степен по медицина и предполагаше, че съм избрал друга магистратура. Ако вземем всичко предвид, предположението й бе доста добро.

— Не. Доктор съм. Доктор по медицина.

— Това е страхотно. Къде се дипломира?

— В университета на Мериленд — отговорих. Разговорът ставаше мъчителен.

— Много добър университет — бе неискрената й реакция. — Аз пък се занимавам тук с неврохирургия. Предложиха ми факултативна длъжност и сега съм младши преподавател — допълни тя, без въобще да забележи, че не съм я питал.

— Много добре.

— Аха. Мозъчната хирургия е сериозна работа.

— Е, не е като да конструираш космически кораби — усмихнах се аз.

Тя не се засмя.

— Но е мозъчна хирургия.

— Така е — съгласих се. Как успях отново да се накисна в подобен разговор?

— Работата не е лоша, но е тежко за жена…

През ума ми минаха поне десет хапливи отговора, но предпочетох по-безопасния вариант:

— Мога да си представя.

— Така или иначе, някой трябва да разбие затворения мъжки клуб — каза тя, изпращайки ми неприятното внушение, че никога не съм бил негов член, че разговаря с някой от по-ниска категория. И после ме докосна по лакътя и попита: — Как се чувстваш тук след всичко онова… нали знаеш?

Не можех повече. Погледнах часовника си и казах:

— Съжалявам, Джена, но закъснявам за среща. Поздравления за всичко, което си постигнала. Изглежда си намерила мястото си в живота. — Докато изричах това, започнах да се отдръпвам назад, за да избегна опасността от покана за кафе или друга социална клопка, в която Джена Натансън би могла да ме вкара.

Излязох навън и се отдалечих доста настрани от старата сграда, преди да се озърна и да се убедя, че Джена си е отишла. Теренът беше чист и си позволих да седна на една пейка. Едва след това погледнах пред себе си и видях, че съм се настанил точно срещу Хейлмановата сграда, където се помещаваше лабораторията на Хариет Тоубъл. Тя, за разлика от всичко останало, изглеждаше непроменена — същите обрулени от вятъра стени от пясъчник, зад които бях прекарал безкрайни часове и където се бях пречупил пред д-р Тоубъл и я бях помолил, бях я умолявал да ми помогне. Погледнах надясно и видях сивата сграда, приютила лабораторията, в която бях правил своя докторат. На третия етаж, в ъгловите помещения, там, където бях самонадеян, щастлив, амбициозен, чувстващ се господар на света, там, където се бях провалил. Провал, така го наричаха състудентите ми. Усетих, че се изпотявам.