Джошуа Спеноугъл
Изолатор (28)

Глава 27

— Намерихме го.

— Какво? — запитах.

— Намерихме Дъглас Бюканън. — Майърс вероятно полагаше усилия, за да говори със спокоен глас.

— Къде?

— В горите на Каръл Каунти, близо до Уестминстър.

— Какво, по дяволите, търси там?

— Мъртъв е.

Шумът на пресконференцията изпълваше коридора, където бях застанал. Притиснах по-здраво телефона до дясното си ухо и запуших с пръст лявото.

— Какво се е случило?

— Не знаем. Но е абсолютно сигурно, че не се е самоубил и не е нещастен случай.

— Дъглас… тялото му при вас ли е?

— Не.

— Защо сте сигурни, че не е нещастен случай?

— Повярвайте ми. Вашият човек се намира на двайсетина минути път на север. Случаят сега е под контрола на шерифа на Каръл и мерилендската щатска полиция. Правомощията им се препокриват, но ще работим заедно с тях. Искате ли да доведете някого в тамошния участък?

Погледнах през коридора към залата, изпълнена с шума на яростно изкрещявани въпроси и блясък на прожектори. Верлах, Тим и другите бяха прекалено ангажирани и реших да не ги безпокоя. Поне така щях да им кажа по-късно.

— В момента всички други са много заети. — Тръгнах през коридора към стълбището. — Идвам след пет минути.

 

 

Двамата с Джон Майърс бяхме в колата, движейки се бързо на север по I-795 сред фермерския пейзаж на Мериленд.

— Как са идентифицирали тялото? — попитах.

— Вчера, когато уведомихме всички полицейски участъци, им изпратихме негова снимка по факса и им обяснихме колко важен и спешен е случаят.

— Изпреварили сте ни с една крачка.

— Такава ни е професията, докторе. И така, от Каръл ни се обадиха преди около половин час. Някакъв фермер извел кучето си на разходка сутринта и се натъкнал на гроба.

— Как е умрял?

— Ще трябва да почакаме, докато разберем точно как. Изглежда доста е страдал.

— Защо?

— Тялото е много осакатено.

— Как, тогава, са успели да го идентифицират?

— Предполагам, че лицето се е запазило, докторе.

Слязохме от магистралата и продължихме по междуселски път, лъкатушещ между фермите. При всякакъв друг повод бих казал, че пътуването е било много приятно. От обилните пролетни и летни дъждове нивята бяха избуяли на височината на гърдите и бяха наситенозелени. Слънцето прогонваше остатъците от утринната мъгла, надвиснала над полята. Бяхме насред живописна природна сцена, нарушавана единствено от мигащите червени и сини светлини, проблясващи от покрива на колата ни.

И от жегата. „Иисусе“ промърмори Майърс, след като отвори вратата и влажният въздух нахлу вътре.

Слязохме край пътя и продължихме да трамбоваме покрай нивата в посока на струпаните хора. Микробусът на коронера^[1] беше паркиран със задната си част към края на горичката, поваляйки широк полукръг в близките жита. Имаше още три коли — камионетка на щатската служба за разследване на местопрестъпления и две коли от офиса на шерифа на Каръл Каунти, които бяха паркирани в тясната ивица трева, отделяща нивата от дърветата. Долових синьо-бялата светлина на светкавица. Растителността поглъщаше гласовете и бе странно тихо.

Пресрещна ни униформен полицейски служител. Майърс му показа значката си и той ни насочи към дебел мъж, приклекнал двайсетина фута по-нататък сред дърветата. Човекът разглеждаше нещо в краката си. Беше по риза, с големи мокри кръгове под мишниците. Под лявото му рамо висеше кобур на пистолет.

— О’Лиъри — провикна се Майърс преди да навлезе в гората.

Дебелакът се изправи и тръгна към нас, отърсвайки листата на дърветата, полепили се по коленете му. Лицето му, както и на всички останали, бе закрито от хирургическа маска. Но в допълнение към нея той носеше и авиаторски очила.

— Де-тек-тив Майърс — провлачи той, докато се освобождаваше от маската. — Как върви борбата с отпадъците на обществото?

— Не бих говорил така за своя началник.

О’Лиъри се засмя с пълно гърло.

— Е, и без това никога не ме е харесвал.

— По-рано О’Лиъри работеше за балтиморското полицейско управление — каза ми Майърс. — Но го подкупиха и премина към крайградските служби.

— Махнах се, защото не можех повече да се завирам в купищата лайна, с които трябваше да се разправям там. Макар че човек никога не може да се откачи докрай, нали?

— Това е философски въпрос, О.

— Ново попълнение? — попита О’Лиъри, гледайки към мен.

— Натаниъл Маккормик, от Центровете за контрол на заболяванията — представих се.

О’Лиъри беше с ръкавици, така че прескочихме ръкостисканията.

— Доктор Маккормик — допълни Майърс.

— Пит О’Лиъри, детектив Пит О’Лиъри. — Той се усмихна притеснено и бързо върна сериозното си изражение. — Джон ми каза, че вие сте човекът, който ни е заплашил с Божието проклятие, докторе. Ако не намерим вашия приятел, всички ще ни тръшне чумата, така каза Джон. — О’Лиъри вдигна ръка, за да почеше лицето си, но я спря на два инча от него. Свали латексовата си ръкавица, хвърли я на земята и се почеса с наслаждение.

— Детектив Майърс ми каза, че сте го намерили.

— Каквото е останало от него. Иисусе Христе, много е гадно. Да си призная, за малко да повърна. А аз никога не повръщам. — Той развъртя главата си и шийните му прешлени пропукаха. — Потрошеният човек. Така го нарекоха момчетата.

— Потрошеният човек ли? — попитах.

— Аха. Хъмпти-Дъмпти, яйцеглавият, кухият човек. Аз харесах Потрошения човек, защото ми звучи по-така… нали разбирате? — Не разбирах и О’Лиъри го усети. Усети, изглежда, че не си падам по обеснически шегички, затова каза: — Както и да е, защо не се размърдате малко, момчета? Да хвърлим поглед на вашия приятел.

Тръгнахме към микробуса на коронера, откъдето Майърс и аз взехме ръкавици и маски с предпазни екрани, но не ги сложихме, а последвахме О’Лиъри в гората.

— Опитайте се да вървите близо до мен — помоли той. — Хората от щатската служба по местопрестъпленията работиха тук цялата сутрин, взеха разни влакна и направиха отливки на няколко отпечатъка от стъпки, но може да искат да направят и други.

След като навлязохме в гората, настроението ни постепенно се понижи. Нямаше повече шегички, замлъкнахме. Около дърветата бе обвита полицейска лента, ограждаща квадратен участък двадесет на двадесет фута. Жълтите ленти се протягаха и обграждаха и някои от съседните дървета. Насред оградения участък имаше голяма дупка, от която се показваха раменете и главите на двама души. Виждах само маски и ръкавици.

— Вътре ли е тялото? — попитах.

— Аха — отвърна О’Лиъри, който гледаше някъде настрани.

— А те вътре в дупката при тялото ли са?

— Гробът се оказа много дълбок — стрелна ме с поглед О’Лиъри. — Изровихме наоколо, за да не се налага да стъпваме върху него.

Приближихме се още няколко крачки и тогава миризмата ме удари в носа.

Беше неуместна. Не беше органичната миризма на гнили листа, нито дори на гниеща плът. Бе остра миризма на химикали. Веднага я познах.

— Белина — казах.

— Аха — потвърди О’Лиъри. — Много странно.

Земята бе разкопана в широк полукръг с радиус около десет фута. От края на изкопа дупката се спускаше полегато надолу. Експертите по местопрестъпленията бяха стъпили на една по-ниска площадка, гледайки дъното на кратера. Макар че бях само на пет фута от тях, все още не можех да зърна тялото. Покрай рова бяха подредени множество големи, пластмасови чували.

— Какво има в чувалите? — полюбопитствах.

— Бързо стягащ бетон. Твоят човек е бил засипан с него.

— Това пък защо?

— Откъде да знам. Да прикрие миризмата или да ни попречи да стигнем до него. А може би са искали да го превърнат в гигантска тежест за документи. — О’Лиъри се изкикоти, но аз не му отвърнах. — Изглежда просто са изсипали няколко чувала суха смес в дупката и след това са го залели с вода. Тялото е покрито само с няколко инча бетон, но на нашите момчета им отне три часа да изровят дупката и да освободят тялото.

Доближих края на изкопа. Дори и от тази позиция не можех да видя много, но и малкото, което виждах, бе достатъчно тревожно. Хората в дупката носеха само маски и ръкавици и се мотаеха около окървавеното тяло, като че ли си имаха работа с обикновен смъртен случай. Ръката на единия лъщеше от някаква течност.

— Спрете, спрете — извиках рязко. — Излизайте оттам. Отдръпнете се от тялото.

Работниците погледнаха нагоре.

— Хей — каза О’Лиъри, — какво, по дяволите…

— Излизайте оттам — изкрещях.

Работниците ме гледаха с любопитни погледи, все едно че бях застанал накрая на рова и кудкудякайки бях размахал ръце. Бавно повторих:

— Веднага излезте от изкопа.

— Кой, по дяволите, е тоя? — попита един от екипа по местопрестъпленията.

— Момчета — опитах се да се овладея, осъзнавайки, че е трябвало да реагирам малко по-дипломатично. Но как можех да бъда дипломатичен, след като зърнах нещастните копелета в дупката. Работещи практически без предпазни средства, омазани с кръв и други телесни течности, като нищо щяха да прихванат вируса и после да го предадат на жените или гаджетата си. — Това тяло е опасно. Разбирате ли, този труп може би гъмжи от опасни вируси. Ако се заразите, може да умрете.

— Имаме маски. О’Лиъри…

— Махайте се оттам, приятели.

— Защо никой не ни е казал? За бога, О’Лиъри, казаха, че тоя тип може да е бил болен, но чак пък толкова…

Докато работниците се измъкваха от изкопа се огледах и видях, че всички погледи са събрани върху ми. Майърс ме гледаше, като че ли току-що бях измъкнал пищов от джоба си. О’Лиъри имаше вид на човек, който ей сега ще извади пищова си. И ще го насочи към мен.

— Слушайте всички, аз съм доктор Натаниъл Маккормик от Центъра за контрол на заболяванията. Знаете ли защо съм тук? — Никой не направи догадка. — Тук съм, защото този тип — посочих изкопа — ако, разбира се, това е точно човекът, който предполагаме, че е… — Хората ме гледаха неразбиращо. Много добре, Маккормик, помислих си. Изправяш всички на нокти още преди да си сигурен, че в дупката е именно Дъглас Бюканън. Зацепих нататък. — Човекът, чието тяло е в дупката, вероятно е бил болен. От много опасна, заразна болест. Затова искам да ви попитам две неща, за да знаем дали трябва да се притесняваме. Първо, дали някой от вас е успял да оцапа кожата си с кръв или секрети? И дали е имал контакт с телесни течности? — Няколко промърморени „не“-та. — Много добре. Направо чудесно. Второ, знае ли някой какви са универсалните предпазни мерки? — Този път мърморенето бе положително. — Супер. Направете го тогава. Вземете универсалните предпазни мерки. От този момент нататък всеки, който ще докосне тялото, трябва да носи освен ръкавиците и маската, очила и престилка. Налага се да бъдем максимално предпазливи.

Момчетата от екипа по местопрестъпленията се изнизаха бавно покрай мен.

— Ей — обърнах се към тях, — ако спазвате предпазните мерки, ще сте в безопасност. Исках само да ви постресна.

— Успяхте, докторе — промърмори единият.

— Ще бъдете наред — успокоих го. После се обърнах към О’Лиъри: — Имате ли списък на всички, които са били в контакт с тялото?

— Разбира се, докторе. Всичко, каквото пожелаете — поклати глава той. — Всичко, каквото пожелаете.

— Искам само да съм сигурен, че всички са в безопасност.

О’Лиъри продължаваше да ме гледа гневно. На практика бях му откъснал топките и му ги бях заврял във физиономията пред очите на подчинените му. И бях сигурен, че детективът се притеснява за възможните съдебни искове, които биха му били отправени, ако някой, не дай боже, се разболее. Майната им, помислих. Тия момчета заслужават нещо по-добро.

След като бях изпълнил задълженията си на служител на общественото здравеопазване, навлякох маската и ръкавиците и пристъпих към края на изкопа. Предпазливо се заспусках надолу, плъзгайки се по склона. Миризмата на белина се усили и се почувствах като кашик на западния фронт, затънал в окоп след газова атака с хлор. Майърс се спускаше след мен. Спрях на дъното. Детективът зад мен се закашля и тихо изпсува.

 

 

Това наистина беше Дъглас Бюканън. Тялото, поставено в пластмасов чувал с разтворен цип, лежеше по гръб до шестфутовата стена на ямата срещу мен. Дебелата черна пластмаса бе заобиколена с парчета от разтрошената бетонна заливка. Гробът, ако можеше да бъде наречен така, бе с неравна основа и бедрата на Дъглас бяха хлътнали по-ниско от другите части на тялото. Около тях имаше локва течност, вероятно белина. Ризата му бе свалена, а панталоните — смъкнати до глезените.

— Трябва да си поема дъх — каза Джон Майърс, обърна се и се заизкачва обратно по калния скат. Аз се обърнах обратно към тялото.

Гърдите му бяха разрязани във форма на голяма буква „Y“ от раменете към гръдната кост и надолу през корема. Разрезът беше досущ като онези, които правят патоанатомите по време на аутопсия. Лявата част на гръдния му кош бе отместена и лежеше от едната страна на чувала като отворена врата, разкриваща гръдния кош и коремната кухина. Гледката ми напомни работите на великия ренесансов анатом Везалий^[2]. Телата в неговите рисунки често са изобразени на фона на пасторални пейзажи, мирно полегнали с разтворени гръдни кошове, показващи на зрителя вътрешностите си. Те наистина са произведения на изкуството. За разлика от гледката пред очите ми.

Имаше и още една разлика между графиките на анатома и Дъглас Бюканън: телата на рисунките на Везалий имаха всичките си органи.

Без да размествам тялото можех да видя, че белите дробове и сърцето на трупа липсват. Нямаше ги и панкреасът, черният дроб и жлъчният мехур, както и далакът. Вратът беше одран и липсваше тироидната жлеза. Потрошеният човек? Прякорът, измислен от О’Лиъри, бе прекалено литературен. Тялото не беше натрошено, то бе ограбено.

— Виждали ли сте подобно нещо, докторе? — запита О’Лиъри.

Игнорирах въпроса му.

— Мога ли да открия другата страна на тялото — попитах.

— Разбира се — разпери ръце детективът. — Защо питате? След като се потрудихте да наплашите всички до смърт, сега можете да правите каквото поискате. Вие сте шефът.

— По-полека, О — намеси се Майърс.

Изкатерих се обратно по склона на ямата, отидох до буса на коронера, откъдето се снабдих с нещо, подобно на очила, два чифта ръкавици и престилка и се върнах при тялото на Дъглас Бюканън. Майърс и О’Лиъри стояха мълчаливи. Всъщност, всички мълчаха и тишината правеше ситуацията още по-ужасяваща.

Клекнал до тялото се пресегнах към дясната страна на Дъглас и разтворих с ръце стените на гръдния му кош и коремната кухина. Ребрата бяха счупени при предишното по-жестоко разтваряне и затова се поддадоха с лекота на усилията ми. Бъбреците също липсваха. Нямаше го и стомахът, заедно с част от тънките черва. Забелязах, че няма никакви насекоми. Нищо не можеше да оцелее тук.

Върнах на мястото им капаците от ребра, плът и кожа.

Забелязах, че пенисът и скротумът са издърпани нагоре и лежаха над прибраните бедра на мъртвеца. Кожата на скротума бе разрязана и тестисите също липсваха.

— Боже Господи — промълвих.

Главата беше облегната на малка възглавничка от пръст и изглеждаше, като че ли Дъглас се взира в мъртвото си тяло. Горната част на черепа бе отрязана и отделена от останалата част. Мозъкът бе изваден.

Изправих се, изкатерих калния склон, смъкнах маската и ръкавиците и поех дълбоко въздух. Успях да овладея вълната, надигаща се в гърлото ми. Да пукна, ако дам възможност на тия момчета да ме видят как повръщам.

— Кой ще поеме случая? Медицинският следовател на Каръл? — попитах О’Лиъри.

Той погледна детектив Майърс и отново се обърна към мен.

— Така предполагаме.

— Много добре — казах. — Ще му предложа да разпореди пренасянето на тялото в болницата „Св. Рафаел“ в Балтимор. Там сме поставили под карантина всички, които вече са се заразили с този вирус. Вашите съдебни лекари ще могат да работят там, ако желаят.

О’Лиъри отново погледна Майърс, след което кимна с глава.

— Ще има ли някакви правни проблеми? — попитах.

— Не вярвам. Ще се обадя където трябва.

— Джон — обърнах се към Майърс, — има ли някакви проблеми с градските власти на Балтимор?

— Не би трябвало да има.

— Все пак, това остава наше разследване… — вметна О’Лиъри.

— Разбира се — уверих го аз.

— Тялото е намерено на наша територия. Изглежда, че е бил убит тук.

— Защо мислите, че са го убили тук?

— Не това тук, а онова тук. — О’Лиъри посочи към друга заградена с полицейска лента зона на десетина ярда^[3] от мястото, където стояхме. — Открихме омачкани листа и кръвният тест даде положителен резултат.

— Намерихте кръв?

— Само следи от кръв.

— Следи… — Огледах се наоколо. — Как, по дяволите, е успял фермерът да намери гроба? Не съм специалист по кучетата, ама, все пак — тялото е затрупано с бетон, а чувалът е пълен с белина.

— Имали сме късмет — сви рамене О’Лиъри. — Човекът, който го е намерил, има тренирани хрътки. Открихме слаба следа от кръв, водеща от онова място към изкопа. Кучетата вероятно са надушили кръвта и са започнали да рият земята. — Той се огледа наоколо. — Наистина имаме късмет. Още ден-два, някой по-обилен дъжд и следите щяха да бъдат загубени.

Последвах го към другото заградено място. Полицейските ленти образуваха нещо като тясна уличка между двете заградени зони.

— Открихме следите на трима души, водещи към това място. Оттук към гроба водят две следи и от гроба навън — също две следи. Още не сме приключили напълно с огледа — каза О’Лиъри, като повдигна полицейската лента и влезе в зоната, където коленичил мъж разравяше влажната шума. — Това, което можем да предположим, е, че който и да е убиецът, той е разрязал вашия човек тук, след което е пренесъл тялото в предварително изкопания гроб.

— Защо мислите така? — запитах глуповато.

— Щото не можеш да разчлениш човек в шестфутова дупка. Освен това, имаме следите от кръв. Може би са продупчили чувала, докато са го изкормвали.

Поех дълбоко въздух и усетих как главата ми най-после започва да се прочиства.

— Били са много внимателни.

— Аха. — Той загледа с невиждащ поглед човека, движещ се между листата и повтори: — Имахме дяволски късмет.