Джошуа Спеноугъл
Изолатор (23)

Глава 22

По-бързо.

Колкото повече се проточва едно разследване, толкова по-малка е вероятността то да приключи успешно. Както и при разследването на убийство, с течение на времето хората забравят къде са били, какво са видели и какво са правили. И са все по-склонни да премислят разказите си и да си покрият задниците.

Разказите на Меги Фелпс и Табита Кинърд бяха за нас неоспоримо доказателство за съпричастността, ако не и вината на Дъглас Бюканън. Явно съдията също ги бе приел за доказателства, защото само половин час след като си бъбрех на покрива на „Св. Рафаел“ със сестра Кинърд, разполагахме със съдебно разпореждане, осигуряващо ни безпрепятствен достъп до „Балтимор Хевън“.

Верлах вече надушваше кръвта на победата или каквото там подушват бившите армейски лекари. Всичко това бе много хубаво, но в момента се возех в колата на човек, който караше с шестдесет мили в час по улици, позволяващи не повече от половината на тази скорост. Пристегнах по-здраво предпазния колан.

Пейджърът ми завибрира и аз се опитах да разчета малкия номер, изписан с течни кристали на екрана му. Задачата не е никак лесна, ако в същото бреме слаломираш с висока скорост между дупките по асфалта. Цифрите ми бяха добре познати. Бях ги видял преди половин час, докато бях на покрива на болницата, на екрана на клетъчния си телефон и поне три пъти след това на екрана на пейджъра. Изглежда Тим Ланкастър изгаряше от желание да говори с мен. Чувството не бе взаимно, затова закачих обратно пейджъра на колана си.

Със скърцане на спирачките заковахме колата пред дома на Дъглас Бюканън. Балтиморското полицейско управление трябваше да е тук и да ни ескортира и аз вече си представях как се впускам в тази рискова акция, обграден от облечени в синьо мъже, стиснали в ръце автоматично оръжие, които раздават заповеди наляво и надясно. Но полицаите още ги нямаше. Изглежда, щурмовият отряд щеше да се състои само от мен и Верлах.

Оказа се малко по-иначе.

— Какво става, по дяволите? — изръмжа Верлах.

Към нас се приближи едър мъж, следван по петите от друг, доста по-дребен, костюмиран тип.

— Това е д-р Маккормик — каза едрият, посочвайки ме докато слизах от колата. Изглежда ми имаше зъб след малката ни размяна на любезности с участието на един плъх предния ден. Дребният излезе напред.

— Д-р Маккормик, аз съм Дру Мизурски, един от адвокатите на д-р Джеферсън.

След като ме познаваха, не счетох за нужно да се представя, макар че Мизурски явно очакваше да го направя. Накрая адвокатът каза:

— Искам да уведомя и двама ви, че сме започнали процедура по получаване на съдебно предписание срещу евентуални ваши бъдещи насилствени действия срещу д-р Джеферсън и обитателите на неговата собственост.

— Желая ви успех в това начинание — отвърнах.

— Д-р Маккормик, би трябвало да знаете, че сме попълнили необходимите документи, с които се жалваме срещу вашите насилствени действия, извършени вчера спрямо д-р Джеферсън и г-н Дъниган на това място. Всеки опит за влизане в собствеността ще бъде третиран от съдебните инстанции като ново доказателство за…

— Махай се от пътя ми — каза Верлах и се заизкачва по стълбите.

— Д-р Маккормик, трябва да знаете също така, че сме подали жалба срещу вас за извършеното вчера нападение срещу г-н Дъниган. Полицията ще бъде…

— Нападение?

— Да. Нападнали сте г-н Дъниган с един гризач…

— Хайде бе!

— Кажи им да се шибат, Нат. — Верлах вече бе натиснал звънеца на домофона до вратата на къщата.

— Майната ви. Не му прегриза кожата — казах аз.

— Не е вярно — възрази адвокатът.

Като по команда Дъниган вдигна напред бинтования си пръст.

— Сам ли си направи това? Или този плъх — посочих Мизурски — те ухапа?

— Категорично отхвърлям вашите инсинуации — каза Дъниган, но не можа да удържи усмивката си.

— Защо не погледнете тази съдебна заповед? — намеси се Верлах, който междувременно се бе отказал да натиска звънеца.

— Само след час ще бъде невалидна.

— След един час ще сме свършили работата си.

Изкачих се на площадката пред вратата и силно почуках. Никой не отговори.

— Не може да бъде — обърнах се назад към Верлах. — Хайде да влизаме.

— Нямаме ключ — каза с усмивка Дъниган.

Адвокатът до него остана сериозен.

— Намерете някакъв — казах му аз.

— Хммм — проточи горилата. — Мисля, че сме го загубили.

— Ей сега ще извикам полицията. — Верлах извади мобилния си телефон. Допря го до ухото си и насочи показалеца на другата си ръка към Мизурски. — Ей ти, лайняният адвокат, ще се наложи да обясниш на клиента си защо вратата на собствеността му е била откачена от пантите и разбита. После ще обясниш на районния съдия как и защо си попречил на разследване във връзка с възникване на опасна епидемия…

— А пък вие и общината ще бъдете отговорни за всички вреди, нанесени на имуществото и репутацията на… — Мизурски изглеждаше не по-малко възбуден от Верлах.

Двамата продължиха в същия стил, а пък аз продължих да блъскам по вратата. Помислих си, че Верлах ще приложи някоя от хватките, усвоени по време на военната му служба и ще скърши врата на адвоката. Вместо това, той се обърна с гръб към него и заговори нещо на полицейския служител, който бе отговорил на телефонното му обаждане. Продължих да тормозя вратата — бум, бум, бум.

— Това е възможно най-гадната политическа каша… — измърмори Верлах и изведнъж топката на вратата се завъртя и тя се отвори със скърцане.

— Затвори вратата! — изкрещя Дъниган и се затича към стълбището. Твърде късно, вече бях мушнал крака си в отвора и натисках навътре. Отвътре се чу женски писък. — Затвори вратата, затвори проклетата врата!

Мъж с провиснала долна челюст, облечен в клин и тениска, се запрепъва назад, отстъпвайки пред моя натиск. Рецепционистката-консултантка налетя върху ни.

— Марш обратно в дневната! — изкрещя тя към мъжа, който изглеждаше много стреснат от неочаквания екшън. Стигна до него, хвана го за тениската и се опита да го отмести от пътя си. Той се сви и започна тихо да хленчи.

— Връщай се в шибаната дневна! — продължи да крещи тя, плесна го и той побягна назад към хола. Обърна се към нас и заяви: — Не можете да влезете тук.

Погледнах към Верлах, у когото беше съдебното разпореждане. Той просто подмина жената и се заизкачва по стълбите. Аз го последвах. Когато минах покрай нея, просъсках: „Само ако го докоснеш още веднъж…“. Оставих думите да увиснат за миг в тишината, дадох й две секунди да ме гледа наперено и последвах колегата си.

 

 

Вратата на стаята на Дъглас Бюканън също беше заключена.

— Няма край, а? — промърмори Верлах и почука на вратата. — Г-н Бюканън, ние сме докторите Маккормик и Верлах. Трябва да говорим с вас.

Това не е най-добрият начин да отвориш една врата, Хърб, помислих си. Но както вече казах, той бе в акция. Дори повече го харесвах в тази роля. Караше ме да мисля, че ако той бе на моето място предния ден в мазето, щеше да реагира по същия начин и да проправи пътя си между Джеферсън и Дъниган. Идеята ми хареса.

Междувременно бях извадил своя палмтоп компютър и прелиствах адресния му указател, за да намеря координатите на приютите на Милър. Намерих телефонния номер, извадих телефона си и го набрах. Дъниган, Мизурски и рецепционистката стояха като фаланга зад нас. Двама мъже бяха излезли от стаите си и ни гледаха с неразбиращи погледи.

— Извикай полицията — нареди на рецепционистката Мизурски. — Кажи им, че тук някакви мъже се опитват да нахлуят в частна собственост. Кажи им, че заплашват да употребят сила срещу обитателите и персонала.

Не можех да повярвам, че това се случва. Искам да кажа, че започвах наистина да побеснявам. Казах на жената, която тръгна към стълбите:

— Кажи им, че след малко тук ще има един адвокат със счупена глава.

— Заплашват ме с непосредствено увреждане — викна след нея Мизурски.

Верлах отново започна да блъска по вратата. Междувременно секретарката на Милър най-после вдигна телефона. Представих се и попитах дали мога да говоря с Дан Милър. Отговори ми, че в момента имал съвещание.

— Задръж за малко — казах на Верлах. Той спря да блъска. Продължих в слушалката: — Няма значение. Искам само да ви помоля да проверите дали Дъглас Бюканън е дошъл днес на работа.

Отсреща настъпи тишина. В коридора наоколо също стана тихо. Мизурски измъкна телефона си и набра някакъв номер.

— Бил — каза той в слушалката, — получихме ли най-после това съдебно предписание?

— Още не се е появил — каза секретарката на Милър.

— А по кое време идва обикновено?

— Смяната му започва в осем — беше отговорът.

Часовникът ми показваше почти четири след обяд. Благодарих и затворих телефона.

— Не е на работа — казах и Верлах започна отново да барабани по вратата. Присъединих се към него. — Дъглас — извиках, — моля те, отвори вратата. Трябва да поговорим. Ние можем да ти помогнем.

Представих си го зад вратата, легнал в леглото, защитен от солидното резе на бравата „Йейл“, да слуша блъскането и виковете ни. Може би бе сложил на ушите си слушалките на своя портативен СД плейър, в опит да заглуши идващата отвън врява. Отчаяно опитващ се да се свре в черупката си и да забрави останалия свят.

Понякога и аз се чувствам така. По дяволите, така се чувствах и в този миг. Искаше ми се да бъда в леглото си, да се освободя от мислите…

— Да му го начукам — каза Верлах.

В далечината се дочуха полицейски сирени. Мисурски продължаваше да говори по телефона, вероятно опитвайки се да издейства проклетата съдебна заповед. Верлах си проправи път между него и другия и тръгна надолу по стълбите да посрещне полицаите. Завеяните обитатели на съседните стаи се оттеглиха в покоите си.

Да чакаме полицаите. Защо, по дяволите, трябваше да ги чакаме? Ние бяхме добрите, а тъпите копелета в коридора зад мен се опитваха да ни оплетат в съдебни заповеди, телефонни обаждания и откровено ни пречеха. Всичко изглеждаше толкова просто и ясно.

Между мен и вратата имаше осем фута празно пространство. Самата врата бе направена от евтин ламинат. И ние имахме съдебна заповед, която би могла де се окаже невалидна, след като Бен Мизурски се постарае максимално да усложни обясненията, които трябваше да дадем на наближаващите полицаи.

Майната им. И, честно казано, майната му на Хърб Верлах, щом имаше нужда от полицейска подкрепа, за да си свърши работата.

— Дъглас, отдръпни се от вратата! — И се затичах. Рамото ми удари крехкия ламинат, който се огъна и се пречупи около бравата.

— Спрете! — извика Мизурски. Май каза и нещо за насилствено нахлуване. Отдръпнах се на пет-шест крачки назад и ги погледнах. Верлах пусна една усмивка. Дъниган бързо се устреми към мен.

Отново се затичах към вратата.

Този път откъртих резето от евтиното дърво, открехвайки вратата на цял инч. Дъниган се блъсна в мен и двамата се търколихме през откъртената врата на пода на стаята.

Първото нещо, което видях, беше царящият в стаята хаос. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи и други предмети, чекмеджетата бяха извадени и изсипани, на пода бе струпано на куп съдържанието на малкия шкаф. Но нещо определено липсваше.

Никакъв Дъглас Бюканън не лежеше на леглото. Не го видях да се свива от страх в ъгъла, нито пък да ме причаква със свити юмруци. Дъглас беше изчезнал.

 

 

Двамата представители на балтиморската полиция — свалям им шапка — се държаха премерено и тактично и бяха определено на наша страна. След септември 2001 пазителите на закона и службите по здравеопазване са установили много добри, почти интимни отношения и се разбираха чудесно помежду си. Нашата обща задача е да бдим за обществената безопасност.

Така Верлах и аз се оказахме в компанията на Мизурски и двете ченгета. Дъниган ни напусна, отиде да измъчва малки котета или да се забавлява с някакво подобно негово си занимание.

Мизурски деловито записваше номерата на значките на полицаите и размахваше заплахи с дисциплинарни мерки. Единият полицай се опитваше с половин уста да го умиротвори.

— Какво стана тук? — ме попита другият, чернокож, тридесетинагодишен мъж, на значката на когото пишеше С. Блейкли, сочейки разбитата врата.

— Стори ми се, че чувам глас на човек в беда — отговорих. — Изглежда съм се заблудил.

— Разбираемо е. — Полицаят отбеляза нещо в малко тефтерче.

След като приключихме първоначалния доклад, двамата с Верлах поискахме разрешение да огледаме стаята, без да сме съвсем наясно какво очакваме да намерим в нея. Миши лайна, ползвани презервативи. Каквото и да било. Но нещата бяха минали под контрола на полицията и бяхме информирани, че трябва да изчакаме, докато пристигнат детектив и съдебен експерт. За наша радост Мизурски реши да ги изчака в офиса и ни напусна. Но пък Дъниган се появи отново.

— Искам да направя оплакване за извършено срещу мен посегателство — обърна се той към полицай Блейкли. — Д-р Маккормик ме нападна с един плъх.

— Имате предвид, че ви е тръснал на главата адвоката, който току-що ни напусна? — осведоми се полицаят.

Всички се разсмяхме с глас. Едно от хубавите неща в професията на лекаря е, че не е адвокат. Моля се на Господа шегите никога да не умрат; те постоянно потвърждават, че съм избрал по-добрата професия.

Дъниган показа доста високо за кроманьонец интелектуално равнище, схващайки намека, че услугите му не са нужни никому. Обърна се и тръгна към изхода, като почукваше с кокалчетата на пръстите си по дъските на пода. Блейкли протегна ръка след него, подавайки му визитна картичка.

— Виждате ли този адрес? Това е балтиморското градско полицейско управление. Ако се отбиете там, дежурният офицер със сигурност ще бъде щастлив да ви изслуша и приеме оплакването ви.

Случаите с изчезнали хора обикновено не са третирани като спешни в нито едно полицейско управление, но, позовавайки се на страха от Бога и заплахата от масова инфекция, успяхме да убедим полицай Блейкли да бъде по-настойчив и да поиска съдействие на достатъчно високо ниво. След по-малко от половин час получихме нашия детектив заедно с експерта.

И така, четиримата — ние с Верлах и двамата от полицейското управление — нахлузихме латексовите ръкавици. След като разгледа всяко нещо, достойно за нейното внимание, експертката трябваше да ни повика, за да вземем нужните проби. В първите двадесетина минути тя ни викаше за всяко косъмче и влакънце, докато Верлах не й обясни, че се интересуваме само от кръв, семенна течност и слуз. И нещата потръгнаха.

През това време аз стоях в коридора и отговарях на въпросите на детектив Джон Майърс, който се оказа детектив от старата школа, в смисъл че стилът му явно не се беше променил от края на седемдесетте, когато, според мен, бе постъпил на работа в полицията. Беше облечен в сако от изкуствен велур и носеше тясна вратовръзка. Горната му устна бе украсена от рядък прошарен мустак. Висок метър и шейсет и пет и с тегло около седемдесет кила, приличаше на жизнерадостен чихуахуа.

— Казвате, че при последната ви среща е бил много възбуден? — попита той, като погледна вътрешността на стаята и после обратно към мен.

— Точно така.

— Знаете ли защо?

— Да. Причината бях аз, по-точно въпросите, които му задавах.

— За какво се отнасяха въпросите?

— За сексуалните му навици.

— Мислите ли, че е имал причини да избяга?

Огледах коридора. Една от бедните души, обитаващи това място, ни наблюдаваше. Майърс проследи погледа ми. Попитах го:

— Питате дали е имал други причини, освен очевидните? — Разказах му какво бях научил. — Имам определени подозрения, че Дъглас е бил своего рода сексуален хищник.

— Това би могло да бъде за него сериозен мотив да избяга.

— Не съм сигурен дали той знаеше, че ние знаем. Като събера всичко на едно място, не съм сигурен дори дали е съзнавал, че в това, което е правил, има нещо нередно.

— Кой ви каза за, хм, склонностите на г-н Бюканън?

— Табита Кинърд. Тя е медицинската сестра, грижеща се за другите приюти.

Майърс отново хвърли поглед през строшената врата към вътрешността на стаята, забеляза плакатите на 49-те и Гигантите и измърмори:

— За него няма ли достатъчно добри отбори в нашия град? За бога, спечелихме шибаната суперкупа. Той от Сан Франциско ли е?

— Каза, че никога не е бил там. Допускам, че ме е излъгал.

— Бил съм във Фриско преди — каза той с досадна интонация. — Хубав град. Имат готини типове. Дали пък това не го е привличало? Бил ли е хищник и за мъже? Хищничествал ли е задници?

Вероятно не, помислих. Нито пък е създавал неправилни глаголи от съществителни.

— Не зная. Каза, че никога не е правил секс с мъже.

— Окей. — Майърс затвори бележника си. — Като че ли свършихме засега. Ще поговоря с другите момчета тук… Ще се опитам да поговоря, ако въобще са в състояние да източат нещо смислено през лигите си. — Изглежда, Майърс доста му отпускаше края в опитите си да се шегува. Отвърнах му с най-доброто си безучастно опулване. — Имате ли още нещо, което бихте искали да ми кажете, докторе? Нещо за Бюканън, което ви притеснява?

Почудих се откъде да започна.

— Ами, тази стая е много по-добра от стаите на останалите.

— И?

— Не знам. Вие сте детективът. Попитайте д-р Джеферсън защо Дъглас Бюканън се е радвал на специално отношение.

— Аз съм детективът и ще питам това, което счета за уместно.

Което счете за уместно? Изглежда, започвах да ходя по нервите и на детектив Майърс. Никак не ми беше нужно.

— Извинете, детектив, днес имах тежък ден.

— Дните винаги са тежки, докторе. Още нещо?

— Да. Дъглас имаше мобилен телефон.

— И какво от това?

— На обитателите на приюта не е разрешено да имат телефони.

— Добре. Имате ли номера му?

— Не.

— Ще се свържем с телефонната компания и ще вземе номерата, на които е звънял и от които са му се обаждали.

— Може ли да ме уведомите, когато го направите? Интересувам се с кого е разговарял. Ще бъде по-бързо и по-лесно, ако се обадите направо на мен, да избегнем задръстените бюрократични канали. — Подадох му визитка и му оставих малко време да сдъвче предложението ми. Той кимна. — Искаме да разговаряме с всички, с които е бил в контакт. Може да са изложени на опасност.

— От какво?

— Точно това бихме искали да разберем, детектив.