Джошуа Спеноугъл
Изолатор (16)

Глава 15

Карах бързо към „Св. Рафаел“, а в главата ми се наместваха късчетата от чутия преди малко разказ.

Секс. Трима участници, двама от които — поне до този момент — болни. Досега не бяхме имали никакво основание да смятаме, че си имаме работа със заболяване, предавано по полов път. Но идеята постепенно изплуваше на повърхността.

Съставях наум схема на възможни полови контакти, паяжина от линии и кутийки, всяка една с име. В момента тя се състоеше само от три кутийки — Хелън, Бетъни и непознатия, безименен мъж. За съжаление Майк д’Анджело не бе успял да научи името му. Дори не го бе разгледал внимателно. След като видял шведската тройка, затръшнал вратата и слязъл обратно долу в дневната. След минута дочул стъпки, слизащи по стълбите. После някой минал през антрето и напуснал къщата. Не упражнил натиск върху двете момичета, за да научи името на мъжа. Не му се струвало съществено. Въобще не обсъдил случилото се с Бетъни и Хелън, надявайки се, че шокът, който би трябвало да са получили, след като били разкрити, ще ги излекува задълго от сексуални желания. Искало му се да вярва, че тази гнусна случка не ще се повтори никога повече.

В основата на дървото на контактите сложих Бетъни, която имаше доказано силна сексуалност. Свързах я с линии с кутийките на Хелън и непознатия. Прекарах линии към петима други партньори, които Бетъни може да е имала, а може и да не е. Свързах един от тях с Дебора Филмор. Но индексният пациент, първият случай, бе Хелън, а не разгонената Бетъни. Защо ли?

Защото тези заболявания не следват никакви писани правила. Може би Бетъни е била по-устойчива в резултат на незнаен генетичен каприз. Дървото на контактите постепенно се разрасна и заприлича на сложна паяжина, в центъра на която като черна вдовица, обкръжена от жертвите й, се бе настанила Бетъни.

Паркингът на „Св. Рафаел“ бе почти празен. Евакуацията явно бе приключила. Верлах ми бе казал, че още сутринта Бен Тимънс, главният комисар на общественото здравеопазване в Балтимор, се е свързал с важните клечки от ЦКПЗ. Замислих се за малко над възможния отзвук от това обаждане. Тимънс бе извикал тежката артилерия, която със сигурност щеше да смаже врага, но имаше опасност да забърше и мен междувременно.

Е, досега са ме мачкали не един път, а все още хвърлям къчове. Тимънс е изпратил своя зов за помощ, но най-доброто, което би могъл да постигне в старанията си да внуши, че държи положението под контрол, е да му изпратят още един или двама служители от ЦКПЗ. Аз, от своя страна, бях вече достатъчно наплашен и нямах нищо против малко да поускоря нещата. Затова слязох от колата и на свой ред се обадих в ЦКПЗ, на шефа на отдела, д-р Тимъти Лиъри Ланкастър, моят шеф.

— Мисля, че имаме нужда от помощ, Тим — казах и го въведох в ситуацията.

Планът, който бяхме съставили вчера, предполагаше аз да остана в Балтимор и да помогна с каквото мога на местните сили, които да поемат всичко, освен лабораторните изследвания. Сега обаче, с оглед възможността заразата да се предава по полов път, нещата бяха променени. СПИН-ът действа като нажежен гвоздей в мозъка на всеки епидемиолог не само с почти неизбежната си смъртоносност, но и с бързото си и мълчаливо разпространение. Затова бях убеден, че последните ми разкрития ще имат сериозен отклик. Първоначалната ми идея, че болестта е твърде гореща и ще се самоизгори, можеше да се окаже пълна нелепост. Не знаехме колко дълго са боледували момичетата. Не знаехме колко още носят в себе си вируса на заразата и каква част от тях не показват симптоми на заболяване.

Изтрих с ръка струйката пот, потекла от ухото ми по телефонния апарат. Бе осем и половина сутринта и влагата в Балтимор наближаваше обичайните си сто процента. Сякаш се намирах в Уганда.

— Сериозно се притеснявам — казах на Тим.

— Аз също — чух го да поема въздух през носа. — Не мисля, че това е тероризъм, но — още едно дълбоко вдишване — но ти ми даваш невиждани досега белези и симптоми.

Даваш ми симптоми. Ха! Добро попадение, Тим.

— Освен това, ако си помислиш кои са първите засегнати… — продължи той. — Хвърлят семето на това чудо сред една сексуално безотговорна прослойка, то се разпространява като огън между тях и прескача към по-широки обществени слоеве.

— Помислихме за това — вметнах аз, опитвайки се да му внуша, че тук не сме си губили времето да лапаме мухи.

— Ще се обадя в СЕП — Службата за епидемиологично планиране — и ще видим с какво можем да помогнем. В момента съм почти на нула. Обади се в Здравния департамент, стресни ги по-яко и ми звънни пак.

— Вече са достатъчно наплашени.

— Много добре. Би трябвало да можем да ти пратим още един изследовател, може би ще дойда и аз, заедно с някой специалист по обработка на данни.

Какъвто съм си натегач, му обещах да дам най-доброто от себе си.

Но не му казах някои други неща. Например че не ми беше минало през ума, че може да се довлече тук собственолично, че съжалявах, задето му се бях обадил, че не го исках в радиус от няколкостотин мили около Балтимор, че местната служба, заедно с офицера Натаниъл Маккормик държеше всичко под контрол. И сам си провалях всичко, без ничия помощ. Какво, по дяволите, щеше да прави тук Тим Ланкастър? Да ме измести от светлината на прожекторите.

Стомахът ми изкъркори. Скапаният стар Нат Маккормик се надигаше от гроба, свидливо пазещ всяко късче слава, до което можеше да се докопа, без да му пука за общественото благо. Натиках го обратно там, където му бе мястото и, отвратен от себе си, набрах номера на Верлах.

Той ми се стори възбуден не по-малко от Тим, вероятно смес от притеснение и радост, че нещата се придвижват напред. Беше в общежитието на Дебора Филмор, където разговаряше със съквартирантите й и се опитваше да надникне по-дълбоко в сексуалните им истории. Предложи ми да не губя време и да се заема с издирването на любовника или любовниците на Бетъни Реджиналд и Хелън Джоунс.

Попитах го дали има някаква информация от лабораторията, където бяхме изпратили проби от болните жени.

— Чух се с тях. Нищо не са открили.

— Много мистериозен вирус.

— Да, нещата стават все по-интересни.

— За съжаление — потвърдих аз, докато показвах удостоверението си на пазача, застанал на пост пред входа на „Св. Рафаел“.