Джошуа Спеноугъл
Изолатор (13)

Глава 12

Потеглих към Департамента по здравеопазване, който се намираше в центъра на града. Там вече ме чакаха двама лаборанти, приготвили опаковъчни материали и пликове на ФедЕкс, върху които се четяха етикети с адреса на лабораториите в Атланта. Дадох им събраните в „Оупън Армс“ проби и те се захванаха да надписват, етикетират, преопаковат, запечатват и подреждат в пликовете. Държавните служители също могат да бъдат много ефикасни, стига да го поискат.

А ние имахме нужда от бързи действия.

Напуснах центъра и потеглих към „Милърс Гроув“, досегашния работодател на Хелън и Бетъни, разположен в балтиморското предградие Бел Еър. Зацепих през центъра, за да хвана I-95 и оттам тръгнах на север. Обичам якия урбанистичен дух и затова отворих прозорците на колата и пуснах вътре жегата, миризмите и звуците на града.

Червената светлина на светофара ме спря на пресечка до строящ се жилищен блок, който бе, да ме прощава Хобс^[1], противен, скотски и „кратък“, издигащ се само два етажа над задръстения с отпадъци двор. Групички от облечени в развлечени суичъри млади мъже с лъщящи от жегата бръснати глави ме следяха под око. Както вече казах, прекарал съм известно време в този град — последните две години от обучението ми в медицинския колеж — и ми липсваше специфичната му атмосфера, включително и неопределената заплаха, която достигаше до мен през прозореца на колата. Вярно е, че градът има един от най-високите проценти на убийства на глава от населението в страната и преживя една крайно неприятна епидемия от сифилис преди няколко години. Доминиран е от расова политика. Летните горещини са тропически, а зимите — сиви и влажни. Трудно е да обичаш Балтимор, ако го сравниш с, да кажем, изящния, бутикоподобен Сан Франциско.

Въпреки това градът е във възход. Центърът му бе съживен и наново заселен с хора от средната класа, макар че това бе обект на известен критицизъм. По-бедните прослойки бяха изтласкани по неособено любезен начин от центъра към близките покрайнини, след като хората с пари опознаха очарованието на урбанистичния начин на живот, с хубавите ресторанти, чудесните барове и искрящия морски прибой. Преминавах през Грийктаун и Бътчърс Хил^[2], покрай редове долепени къщи от дялан камък, мраморните стълби на които, изтърквани от стъпките на обитателите им, светеха като римски статуи. Обхвана ме надежда, че това огнище на вирус или нещо подобно, ще затихне бързо и безпроблемно. Надявах се на това, защото не исках никой друг да се разболява. Никак не ми се искаше този град, започнал да възвръща просперитета си, да бъде споходен от нова прокоба.

Но всички хубави неща имат своя край и след петнайсетина минути градският пейзаж отстъпи място на неописуемата смесица от слепи складове и жилищни блокове, толкова типична за Америка на двадесет и първия век. Метастазите на предградията и сателитните градчета са превзели цялата страна и аз спокойно можех да бъда както в Балтимор, така и в Минеаполис, Бостън или нейде около Лос Анджелис.

Излязох от пресичащата Бел Еър главна магистрала и намерих отбивката за „Милърс Гроув“ между Т. Дж. Макс и Съркит Сити.

 

 

Старшият администратор на приюта за възрастни, Дан Милър^[3], бе окачил най-добрата си физиономия на играч на покер, изтъкваща чудесния му тен и облечените в металокерамика зъби. Въпреки това усещах, че вътрешно се облива в пот. Старшата медицинска сестра Джина Хатчър бе слаба, тъмнокожа жена, облечена в искрящобяла униформа, която ми напомняше с нещо за училищните времена. И двамата се стегнаха много, когато им казах за здравословните неприятности, споходили две от работничките им. Всъщност, на три, защото фамилията Милър притежаваше четири подобни приюта за възрастни в областта, включително и „Оук хилс“, местоработата на Дебора Филмор, който се оказа от другата страна на улицата.

Милър бе достатъчно схватлив, за да съобрази, че нагазва в дълбоки лайна, които тепърва щяха да стават все по-дълбоки и по-дълбоки. Достатъчно схватлив също така да не се опитва да ми пречи, независимо че събитията застрашаваха сериозно бизнеса му, ако се окажеше, че е допуснал грешка или че просто е изтеглил лошото късметче. Все пак настоя да узнае кои са упълномощилите ме институции.

— В момента действам от името на ЦКПЗ и балтиморския Департамент за обществено здравеопазване.

— А, Бен Тимънс? — Тимънс бе главният комисар по здравеопазване на Балтимор.

— Да, също така и Хърб Верлах. Д-р Верлах ръководи разследването.

— Супер. Познавам ги и двамата. Свестни хора са. Е, д-р Маккормик, успяхте да ни смъкнете гащите от страх. Какво искате да направим?

— Като начало, да отговорите на някои въпроси. — Извадих бележника си и изстрелях серията си: Имало ли е някакви необичайни заболявания? Колко са новоприетите? Има ли нови хора в персонала? Какъв е типът и обемът на контактите на персонала с пациентите? Къде е списъкът с дежурствата в пералнята? В кухнята? Отговорите на всички въпроси бяха или отрицателни, или неинформиращи.

Реших, че съм получил максимума информация от Дан Милър и Джина Хатчър и преминах към следващата стъпка.

— Бих искал да разговарям с персонала, а след това да събера бактериологични проби от двете клиники, тук и в „Оук хилс“. Г-н Милър?

— Да?

— Моля да предадете на кухненския персонал, че настоявам да не изхвърля никакви хранителни отпадъци. Кажете на хората си да съберат пощата. — Погледнах часовника си — беше три и половина. — Всички ли са тук? Имам предвид персонала.

— Почти всички — отвърна Милър. — Болногледачките работят на три смени, така че…

— Чудесно. Ако се наложи, ще се срещнем с отсъстващите по-късно. Може ли да съберете всички, които в момента са на работа?

— Сега?

— Защо не, моментът ми се струва напълно подходящ.

— А не може ли да го направим след обяда? Нали можем да поднесем обяд на нашите питомци?

Замислих се. Пряко или непряко бях отговорен за затварянето на една болница преди няколко часа и никак не ми се искаше да поема отговорността и за закъснелия обяд на стотина възрастни и болни хора.

— Добре. Само кажете на персонала да не използва никакви останали отпреди храни и подправки. Нека отворят нови опаковки от всичко.

— Веднага ще се разпоредя — каза Джина Хатчър и се изправи на крака.

Аз също станах от стола.

— Междувременно ще започна да събирам проби, ще поставя капани за гризачи и клопки за насекоми. — Тръгнах към вратата на помещението, но спрях, преди да изляза: — Искам да благодаря и на двама ви за това. Бяхте много… Искам да кажа, че направихте една трудна ситуация много по-лека.

Милър също се изправи на крака.

— Знаем с какво си имате работа. — Той гордо посочи висящата на стената диплома в рамка — Магистър по обществено здравеопазване, Дж. Хопкинс, 1978.