Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Натаниъл Маккормик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Isolation Ward, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
art54(2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми(2022 г.)

Издание:

Автор: Джошуа Спеноугъл

Заглавие: Изолатор

Преводач: Никола Костов

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Симолини

Редактор: Стефка Симеонова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-290-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18027

История

  1. —Добавяне

Глава 10

Час по-късно изнасянето на пациенти от „Св. Рафаел“ беше в разгара си. Изглежда всички знаеха на кого дължат затварянето на болницата и двамата с Верлах бяхме обект на непрестанни укоризнени погледи и смотолевени коментари. Добре че не бях там през цялото време.

Бяхме готови да продължим разследването си сред градското население. Бяхме взели леката екипировка — тампони, лепенки, набори за вземане на кръв, бележници и няколко малки мрежи за лов на дребни бозайници. Имахме намерение да претърсим околността и за възможните преносители и приемници на заразата — животни, насекоми и хора, които са могли да бъдат посредници между тях и нашите пациентки. Искахме да наловим насекоми и гризачи и да ги изпратим за изследване в лабораториите. Искахме още да погледнем хората, да вземем проби от кръвта и слюнката им. Нормалните пътища на разпространение на инфекция от рода на тази, с която се бяхме сблъскали, са от гризач към човек, от насекомо към човек и от човек към човек. Предаването на зараза от човек на човек обикновено става чрез обмен на телесни течности. От немарливост и липса на хигиенни навици.

Верлах отиде в общежитието „Балтимор Хевън“, където бе живяла Дебора Филмор. Аз потеглих към „Оупън Армс“, домът на Бетъни Реджиналд и Хелън Джоунс.

Карах бързо в следобедния зной. В този час на деня градът вече бе поел по-голямата част от горещината на жарките слънчеви лъчи и я излъчваше обратно към мен. Знамена и флагове висяха унило на пилоните си, а пушеците от коли и автобуси нямаха шанс да се разсеят бързо. Малцина се бяха решили да се изложат на уличната жега, далеч от защитата на климатика. Не беше просто гореща вълна, а продължаваща вече втора седмица постоянна тридесет и четири градусова адска пещ и неколцина злочести жители на града нямаше да доживеят края на проклятието. Бедността означава липса на климатик. А това може да убие, особено в по-напреднала възраст.

Паркирах колата до тротоара пред продълговата тухлена сграда, малко отличаваща се от всички други по протежение на улицата. Освен, може би, с по-богатата цветна леха. Изглеждаше и малко по-добре поддържана. Но това се забелязваше само, ако човек се вгледа по-внимателно. Общото впечатление бе на приятен, симпатичен квартал, в края на шикозното предградие Федерал Хил, място, където свършваше аристократизмът.

Вдясно от сиво-синята врата забелязах звънец и кутия на интерком. Звъннах. След миг дочух изкривен от системата глас да ме пита кой съм и какво искам. Отговорих и вратата пред мен се отвори.

Мери д’Анджело бе приятна жена на възраст между петдесет и шестдесет години, с тъмна, леко посребрена коса и доста излишни килограми на бедрата си. Тя ме посрещна с прегръдка като постави леко ръце на гърба ми. Сигурно тези два крайника са вдъхновили кръстника на общежитието, помислих.

— Д-р Маккормик, надявам се, че ще можем да ви помогнем.

Отвърнах й, че съм убеден в това и благодарих за общественополезния жест, който прави, като ми оказва съдействие.

— Толкова се притесняваме за Хелън. Разбира се, и за Бетъни.

— Съчувствам ви. Правим всичко възможно да облекчим страданията им и да не допуснем да се разболеят други хора. Убеден съм, че вие искате това не по-малко от нас. — Винаги е добре да си осигуриш подкрепа още в началото. — Колко човека живеят постоянно тук?

— Общо осем души.

— Тук ли са в момента?

— О, не. Всички наши обитатели са в състояние да полагат общественополезен труд, д-р Маккормик. Сега са на работа. Обикновено затваряме общежитието през деня. Аз съм дошла специално, за да се срещна с вас.

— По кое време се връщат?

— Около шест часа всички трябва да са се прибрали.

Погледнах часовника си. Имаше доста време дотогава.

— Ясно. Ще се наложи аз или някой друг да дойдем пак по-късно, за да вземем кръвни проби и да поговорим с другите обитатели. А сега бих искал да взема проби от кухнята, от баните и тоалетните, както и от стаите на Хелън и Бетъни.

— Те живеят заедно, в една стая.

Бях забравил, че са съквартирантки. Дребна, аматьорска грешка, която накара събеседничката ми да си помисли, че разполагаме с по-малко информация. Добавих, малко преигравайки:

— Чудесно, това облекчава задачата ми.

— Радвам се да ви помогна. — Усетих как вътре в себе си Мери д’Анджело се напряга, как я обзема вълна на напрежение и пасивна съпротива. Това се случва доста често, това нежелание да бъдеш проверяван и анализиран. Да не говорим за катастрофалните последици за реномето на дома, ако се разчуе, че е бил източник на зараза с опасен патоген.

— Бих искал също така да поставя капани за гризачи и насекоми в кухнята, мазето…

— Д-р Маккормик, тук нямаме нито гризачи, нито насекоми.

— Е, тогава ще ми бъде много по-леко да си отнеса капаните обратно, когато дойда да ги прибера.

Мери д’Анджело скръсти ръце.

— Ще ме разведете ли из общежитието?

— С удоволствие, д-р Маккормик — отвърна безизразно тя.

Започнахме от трапезарията, която силно навяваше усещане за домашен уют. По-голямата част от помещението бе заето от кръгла маса, в средата на която се извисяваше една „мързелива Сюзан“[1]. Стените бяха изпъстрени с образи на Иисус, библейски цитати и акварелни пейзажи. Повечето от тях бяха доста неумели любителски творби.

Мери улови погледа ми и обясни:

— Мерилендският Институт за изящни изкуства провежда всяка събота занятия за любители и някои от нашите момичета ги посещават.

— Вижда се, че полагате много добри грижи за тях.

— Надяваме се да е така.

След това преминахме в кухнята. Не съм изследвал много кухни на общежития, но имам доста богат опит с ресторантски такива. Кухнята, в която ме въведоха, беше чиста като в най-добрите ресторанти. Грижливо измити, блестящи тенджери и тигани висяха окачени на куки над централния работен плот. Отверстието на канала блестеше от чистота. Плочките на пода нямаха нито едно петънце. Чиниите бяха грижливо подредени на полици над мивката. Колкото до миризмите, в кухнята на „Оупън Армс“ нямаше и следа от специфичните миризми на обществена кухня.

Мери д’Анджело ми показа кухнята, като разтвори широко необятните си ръце, без да каже нищо.

Минахме обратно през трапезарията в дневната с пианото, около което, според думите на Мери, обитателите се събирали да пеят преди вечеря. После се качихме на горния етаж да видим стаите.

Имаше общо четири спални и две бани. Въпреки че всички легла бяха оправени и бельото бе прибрано в големи плетени кошове, вторият етаж носеше някакви следи от безпорядък: незатворени чекмеджета на дрешник, опаковки от храна, оставени на масите. Мивките в баните имаха следи от сапунена пяна и паста за зъби. Някой бе забравил да пусне водата в тоалетната и Мери го направи.

— Стараем се — каза тя.

После ме поведе към стая в края на покрития с килим коридор.

— Тук живеят Хелън и Бетъни.

 

 

Стаята не се различаваше от другите, освен че беше малко по-светла, вероятно заради двата големи прозореца. Грубият шаячен килим бе стар, но чист. Едната стена на стаята бе украсена с рисунки и графики с религиозна тематика — някои от съботните упражнения по рисуване в мерилендския институт, други бяха изрязани от списания и календари. На другата стена също имаше религиозни картини, но повечето бяха снимки на природни пейзажи, животни и нещо, което можех да отгатна предварително — снимка на голия до кръста Брад Пит.

Мери отиде до снимката на филмовата знаменитост, внимателно измъкна кабарчето, с което бе закачена, сгъна я и я прибра в джоба на дрехата си.

— Ще останете ли още, г-це Д’Анджело? Бих искал да взема пробите и да ви задам няколко въпроса.

— Разбира се, д-р Маккормик. И през ум не ми минава да ви зарежа сам тук.

След това окуражаващо начало слязохме обратно на долния етаж, където извадих набора за вземане на проби и започнах от кухнята.

Хладилникът, мивката, подът на помещението, каналът на пода. Потърквах всяко от тези места с тампон, който след това заемаше мястото си в надписан пластмасов контейнер. Пробите от храната отидоха в предназначените за тях стъкленици, последвани от стърготини от сапуна за миене на съдове и шампоана за ръце. Проверих под мивката, зад хладилника и в шкафовете за миши изпражнения. Нямаше никакви.

Взех проби от всички шишенца с подправки върху „мързеливата Сюзан“ в трапезарията. Минах през всички бани на двата етажа и откъснах парченца от мокрите сапуни. Мушнах тампони и във влажните изходи на крановете.

Претършувах личните вещи на Хелън и Бетъни. Крем срещу слънчев загар, вазелин, хидратантен крем, всичко това даде своя принос в нарастващия набор проби. На дъното на чекмеджето на Бетъни — това със сигурност бе нейното чекмедже — намерих стар брой на списание Cheri. Хард порно. Беше скрито под хартията, покриваща дъното на чекмеджето и нямаше начин да бъде намерено, освен при много внимателно претърсване. Момичето се беше постарало. Покрих го отново с чорапите.

Претърсих стаите на другите обитателки в малко по-стегнат ритъм. Претършувах мазето, задния двор, дневната, тавана. Поставих девет капана за гризачи и двадесет за насекоми.

С разрешение на г-ца Д’Анджело прегледах цялата поща за последните две седмици. Не очаквах да намеря антракс, но пощата можеше да бъде много съществен източник при подозрение за биотероризъм. Имало е случаи, когато обработваме не по-малко писма от пощенските служби.

Два часа по-късно чантата ми бе доста натежала от запечатаните и етикетирани контейнери и пликчета. Почти бях свършил. Мери д’Анджело седеше в дневната, обкръжена от религиозни джаджи и прелистваше някакво списание.

— Свършихте ли? — попита, без да ме поглежда.

— Почти. Остава само да прегледам менюто за последния месец.

— Разбира се. — Тя затвори списанието, което се оказа стар брой на „Добрата домакиня“.

— Кой приготвя ястията?

— Аз.

— Сигурен съм, че са много вкусни. — Тя ме погледна със замръзнала, неизразителна усмивка. Комплиментът въобще не бе стигнал до нея. Продължих: — А кой приготвя закуските и обедите?

— Всеки сам си приготвя закуската и храната, която си носи за обяд. Аз оставам тук, докато заминат на работа.

— Това по кое време става?

— Различно. Някои от момичетата работят в кухните на старопиталища и трябва да тръгват рано. Другите, които работят в пералните, тръгват един час след тях.

— Хелън каза, че работи в старчески дом.

— Така е. Всички момичета работят на такива места. Имаме договор с компания, която управлява няколко подобни заведения в региона.

— Хелън и Бетъни, и двете ли работеха в кухня?

— Бетъни работи в кухня, а Хелън — в пералня.

— Имат ли приятели в работата?

— Приятели?

— Трябва да ви задам няколко въпроса, свързани с поведението на обитателите на дома, г-це Д’Анджело. Може би те няма да ви харесат, но се налага да ви попитам. — Усмивката й остана замръзнала. — Ще карам направо, тогава. Известно ли ви е някое от момичетата да има интимен приятел? Имам предвид, в сексуално отношение.

— Д-р Маккормик, това е едно общежитие, следващо религиозни принципи. Всички жени тук са неомъжени. Това е едно от най-добре поддържаните женски общежития в града.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Не се допуска мъже да посещават момичетата по стаите им. Всъщност, единственият мъж, който посещава редовно дома, е моят съпруг.

— Г-це Д’Анджело…

— Госпожа. Аз съм омъжена.

— Г-жо Д’Анджело, моля да ми помогнете.

— Именно това правя, д-р Маккормик. — Тя стана от стола. — Сега ще ви донеса менюто, което поискахте.

Бележки

[1] Мързелива Сюзан е популярно в САЩ название на въртяща се поставка с набор подправки. — Бел.прев.