Джошуа Спеноугъл
Изолатор (104)

Глава 103

Половин час по-късно бях настанил Брук в колата, на предната седалка, която бе издърпана и наведена назад докрай, за да може тя да се облегне удобно на едната си страна. До нея лежеше картата и няколко кутии диетична кола. Готови бяхме. Измъкнах се от паркинга и насочих колата на запад, по магистралата, а после на север, към Юрика. Когато излязохме на 101-ва, Брук попита:

— Наистина ли мислиш да отидеш на тази церемония?

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не знам. Не искам да ходя. Не знам дали ще мога да прекарам шест часа седнала в самолета.

— Бъди по-смела.

Пресякохме моста Голдън Гейт, който винаги кара сърцето ми леко да потрепне. Преживяването е наистина ужасно зашеметяващо — ръждивокафявият мост, безбрежната шир на Тихия океан отляво и разпростиращите се отдясно равнини на Северна Америка. Бях толкова впечатлен, че спрях на един паркинг в северния край на моста. Всъщност, май имах и други планове, не само да се насладя на изгледа.

— Какво правиш? — Брук се надигна и се огледа наоколо.

— Великолепна гледка.

Надвесих се назад и потърсих новата си чанта из багажа на задната седалка.

— Хайде да вървим, че ще се стъмни, докато стигнем там, Нат.

— Няма страшно. Ей сега. — Измъкнах мобилния си телефон и го пуснах в скута си. Издърпах компютъра на Брук и също го пуснах в скута си. — Имаш ли нещо ценно в него?

Тя ме погледна недоумяващо за миг, а после отсече:

— Не си давам лаптопа, в никакъв случай!

— Хайде, хайде!

Тя се засмя, облегна се назад, за да освободи ръцете си и се вкопчи в калъфа на компютъра.

— Дай си ми компютъра! Много добре знаеш, че там няма стационарни телефони.

Беше права. Което означаваше, че Тим Ланкастър няма да може да се докопа до нас. Продължих да се дърпам още малко, после пуснах дръжката на чантата с компютъра.

— Знаех си, че няма да отидеш, задник такъв — каза. — Защо накара Тим да повярва, че приемаш поканата?

— Със задниците трябва да се държиш като задник — рекох и отворих вратата на колата. — Идваш ли?

— Не. Мисля, че постъпваш глупаво. Пък и така съм се излегнала много удобно.

Бризът ме обливаше с вълни приятен прохладен въздух. Закрачих бавно по пешеходната пътека, която водеше нагоре по моста. Слънцето залязваше на запад и наелектризираше цветовете наоколо. Разминавах се с туристи от всякакъв десен — дебели, кльощави, европейци, азиатци. Не разбирах защо някои ми се усмихваха, когато минаваха покрай мен, докато не осъзнах, че съм ухилен до уши. Ако имах намерение да се самоубия, навярно после щяха да кажат на ченгетата: „Той изглеждаше толкова щастлив, че никога не бихме си помислили…“.

Мисля, че наистина бях щастлив, поне в този момент. Но знаех, че щастието е мимолетно. Бях се променил. Независимо от цинизма и простотиите, винаги бях вярвал дълбоко вътре в себе си, че накрая всичко ще бъде наред. Така стават нещата в тази страна, нали? Краят на всичко — на новата къща, новата работа, новата диета; на медицинския колеж и на мандата в Брега на слоновата кост, на следващото разследване на огнище на зараза — краят винаги ще бъде щастлив и животът по-добър. Способността ни да постъпваме правилно се крепи на тази непоклатима увереност в собствената ни непогрешимост. Е, предполагам, че загубих тази увереност. И в някой от изминалите дни се лиших от илюзията, че съм най-добрият специалист, че съм най-почтеният и най-компетентният. Не бях сигурен кого поздравяват Тим Ланкастър и всички онези, които се изредиха да ме потупат по рамото. Със сигурност не един нов спасител, нито някоя изгряваща звезда. Подобно на Ейлийн Чен, вече не знаех кой съм.

Можех да бъда сигурен в едно: бях грохнал, грохнал и пуст като лежащия в земята Кинкейд Фалк. Не знаех дали някога ще успея да закърпя раните си.

Но в онзи миг, когато вървях по смайващо красивия мост, предвкусващ удоволствието на предстоящите четири седмици в компанията на жената, в която вероятно се влюбвах, всичко това нямаше значение. Туристите бяха прави: бях щастлив по един свой начин.

Отне ми десет минути да стигна до средата на Голдън Гейт. Застанах там, вгледан в залива на Сан Франциско и в белите криле на платноходките, порещи мастиленосинята водна повърхност. Някакъв мъж ме помоли да снимам него и семейството му и ми подаде хубав, нов цифров апарат. Отказах му и господинът изглежда се обиди, но след като му показах бинтованата си лапа, схвана картинката и тръгна да търси друг, на който да повери електронната си играчка.

Най-после сам, измъкнах мобилния телефон. Наистина желаех да мога да сторя същото и с компютъра на Брук, но и това щеше да свърши работа. Прелистих списъка имена в телефонния указател докато намерих Тим Ланкастър. Натиснах бутона за набиране.

След три позвънявания чух гласа му.

— Какво има, д-р Маккормик? — попита той, видял номера ми.

Отидох до перилото на моста. Протегнах ръка, разтворих пръстите си и оставих проклетото нещо да потъне.