Джошуа Спеноугъл
Изолатор (100)

Глава 99

Стоеше там, с нашарено от пришки и мехури лице и стичащи се по бузите му сълзи. Кожата му бе жълта от киселината, която бе прогорила малки дупки по ризата и сакото му. Заглушителят, удължаващ цевта на пистолета му, стърчеше отпред като черна ролка ментови бонбони.

Лошо.

Премигна няколко пъти, погледна към мен, после към разпилените из цялата стая папки и кутията върху бюрото.

— Май и на двама ни е хрумнала една и съща идея. — Не отговорих и той поясни: — И двамата се опитваме да почистим.

Приех поканата му да навлезем във висините на етичния диалог и пуснах една лека, благородна лъжа:

— Нищо не разчиствам.

Палецът му зачекна петлето на пистолета. Ясно, бях избрал неудачно начало. Почесвайки наум темето си, потърсих нещо, което би ми дало малко време да се ориентирам в положението.

— Как се измъкна от магистралата?

— Лесно. — Ъглите на устата му се разтеглиха в усмивка. Този човек очевидно се гордееше с работата си. — Трябваха ми само три минути, за да стигна до колата и да почистя очите си. Полицията не може да реагира за толкова кратко време.

— Уау!

Усмивката му се сгърчи. И тук със сигурност не можах да отбележа точка.

— Искат да те натопят. Вероятно си се досетил. Теб, Ейлийн Чен и Хариет Тоубъл.

— Зная.

— Опитват се да те свържат с д-р Тоубъл…

— Зная. — Навярно лицето ми бе издало смущението ми и той се впусна в обяснения. — Именно затова съм тук, д-р Маккормик. Да почистя къщата. След това ще се разплатя, като направя визита на вашите приятели. Нямам намерение да бъда нечия изкупителна жертва.

Много добре за теб, казах си. Във всеки случай, щом имаше намерение да посети моите приятели, със сигурност знаеше къде може да ги намери. Съзрях в това някаква възможност, макар че още не знаех как мога да се възползвам от нея. Наистина. Перфектните ми дедуктивни способности ми пошепнаха, че съм, образно казано, преебан.

— Те къде са?

Пренебрегна въпроса ми.

— Тия докторчета си въобразяват, че контролират всичко. Но не е така. Никой не може да контролира всичко. Не можеш да контролираш вирус, нито можеш да контролираш човек, д-р Маккормик.

Помислих си, че това е твърде философски мироглед за един убиец. Може би човекът пред мен бе имал множество възможности да размишлява над основните въпроси на живота: власт, влияние, смърт.

Премигна още веднъж и избърса сълзите си. Картината бе съвсем нелепа — плачещ убиец, насочил оръжието си към гърдите ми. Започнах да подозирам, че има някакви проблеми със зъркелите. Бавно повдигнах дясната си ръка, като придържах лакътя до тялото и внимавах да не подрънквам с белезниците.

— Не е необходимо да правиш това. Кажи ми къде е Ейлийн и ще забравя, че въобще някога съм те виждал. Ще забравя, че зная името ти.

— Вие знаете името ми?

Опа-а.

Ръката ми вече бе на нивото на гърдите и продължаваше да се издига.

— Стори ми се, че сте различен, д-р Маккормик. Помислих си, че можете да видите нещата от различен ъгъл.

Започваше да звучи много в стил Реймънд Чандлър с всичките тези приказки за „почистване на къщата“ и „различни ъгли“. Канех се да му кажа, че ще мушна всичко в „дългото чекмедже“ и че той ще може „да си покрие задника“, но преди дългия ми език да ме вкара в нови проблеми, той кимна с глава към моята издигаща се ръка:

— Смъкни я долу — просъска той.

Подчиних се, но бях успял да получа нужната ми информация. Човекът беше полусляп. И той като мен, не можеше да гледа нещата от различни ъгли. Предположих, че го знае и се опитва да намали броя на ъглите с един.

— Много съжалявам — каза. Думите прозвучаха твърде финално и усетих как коленете ми омекват.

— Аз също.

Реагирах в мига, в който Хирурга вдигна пистолета. Сграбчих най-горната папка от кутията и я запратих към него, като същевременно се хвърлих странично на пода. Пред очите му се разтвори ветрило от листа, които след секунда паднаха от другата страна на бюрото. Тази секунда се оказа достатъчна. Пищовът му избълва два глухи трясъка и над мен се разнесе звук от строшени стъкла.

Запълзях към вратата. Беше доста рискован ход, защото мъжът стоеше между мен и нея. Минавайки покрай него го блъснах с рамо, изкарвайки го от равновесие. Оръжието избумтя пак и една ръка сграбчи ризата ми.

Претърколих се в лабораторията. Втурнах се към ключа на осветлението и усетих как нещо блъсва лявата ми ръка. Въобще не бях чул звука на изстрела. Изкрещях. Слава богу, бе уцелил лявата, която и без това бе почти безполезна. Като втора спукана гума на кола, раната беше по-скоро козметична. Е, козметична и болезнена.

Пръстите ми удариха стената и заораха надолу. Лабораторията потъна в мрак, нарушаван единствено от отблясъците, идващи от кабинета на д-р Тоубъл и светлините на коридора, просмукващи се през прозорчето на входната врата. Насочих се към светлия квадрат на вратата и затичах.

Още един трясък и нещо, откъртило се от стената — дървени или пластмасови трески — одраска лицето ми. Майната й на вратата. Насочих се към противоположния край на помещението и се търколих зад една лабораторна банка.

Гасенето на светлините свърши работа. Можех да видя Хирурга, който се движеше в полумрака, опипвайки с една ръка стената, а с другата насочил пистолета към мястото, където би трябвало да бъда. Намирахме се в нелепа ситуация, която би могла да бъде много забавна, ако животът ми не висеше на косъм. „Едноръкия срещу слепеца“. Веднага се усещаше холивудския потенциал.

Кръвта от лявото ми рамо се стичаше надолу по ръката. Опипах раната, която бе много болезнена и констатирах, че е по-скоро драскотина. Междувременно Хирурга се движеше слепешком към ключа на осветлението.

На банката пред мен имаше стара центрофуга. Нагласих я на тринадесет хиляди оборота и я включих. Хирурга стреля в посока на звука; нещо тупна на няколко инча над мен. Включих и вакуумния шланг, надявайки се шумът му да заглуши звуците от придвижването ми.

Движех се на четири крака покрай лабораторната банка, отчаяно търсещ нещо, което да ми свърши работа. Най-доброто беше хемостат — форцепс за спиране на кръвотечения, странен хибрид между ножица и щипци. Не беше любимото ми оръжие, но по-добре това, отколкото нищо. Сграбчих го.

Хирурга бе стигнал до вратата и ръката му опипваше стената до нея. Осветлението блесна с пълна мощ и аз се втурнах към него.

Лявото ми рамо се заби в бедрата му. Болката, пронизваща прясната рана, изтръгна вик от гърлото ми, но инерцията на удара го прилепи към стената и пистолетът отхвръкна от ръката му. Преди да успея да се освободя от импровизираното си оръжие ида хвана дръжката на вратата, върху главата ми се стовариха здравите му пестници. Коляното му се заби в челюстта ми.

Твърде късно осъзнах, че близкият контакт анулираше всичките предимства, които ми даваше слепотата му. Да не говорим, че последният път, когато се бях пробвал на канадска борба, беше с една X-бокс^[1] в дома на приятел от Аталанта, и бях загубил всички схватки с компютъра. Би трябвало да съм си извлякъл поука.

Паднах тежко на задника си и главата ми отхвръкна назад. Някак си бях успял да не изпусна форцепса, но битката лице в лице не беше моя стихия. Хирурга сграбчи лявата ми ръка и изви китката, като че ли запалваше двигателя на мотоциклет. Изпищях. Хемостатът изпадна от здравата ми ръка.

Нахвърли се върху ми. Ръцете му, опипващи тялото ми, се движеха удивително бързо в посока на гърлото. Започна да ме души. Закашлях се, по-скоро изцвърчах, защото ме беше стиснал много здраво. Само след няколко секунди трахеята ми щеше да бъде пречупена и щях да си бъбря с д-р Тоубъл пред райските порти.

Френетично заопипвах пода наоколо. Пръстите ми докоснаха неръждаемата стомана на форцепса; сграбчих дръжката му, стиснах я здраво в шепата си и я забих с всичка сила в гърба на Хирурга.

Потъна.

Не бях уцелил ребро, защото заостреният връх потъна поне на три инча в плътта. Хирургът изгрухтя, после изви ръка зад гърба си. Пръстите му намериха хемостата и той го изтръгна от тялото си. След миг — той беше удивително бърз — инструментът се озова в далечния край на стаята, а ръцете му — обратно на шията ми. Едвам успях да вдигна дясната си ръка и да я промуша между неговите ръце и гърлото си.

Продължи да натиска. Пръстите се свиваха и разпускаха; аз дърпах, кашлях и кряках. Но постепенно хватката му започна да отслабва. Накрая ръцете му се отпуснаха дотолкова, че можах да разкъсам задушаващата ме прегръдка. Бутах, ритах и отблъснах човека от себе си. Пистолетът беше на няколко ярда от мен. Допълзях до него, неловко го наместих в ръка, обърнах се и седнах. Хирурга лежеше на една страна. Раните ми пулсираха.

Изправих се несигурно на нозе, превих се над вакуумния маркуч и центрофугата и ги изключих. Настъпилата тишина се нарушаваше само от хриптящото дишане на Хирурга. Свалих сакото си и огледах обляното си в кръв ляво рамо. Наистина не беше много зле. Разтворих ризата си, като откъснах няколко копчета. Съобразих, че една-две опаковки от предпочитаните ми салфетки, с които винаги почиствах предметните стъкла и лещите на микроскопа, ще свършат добра работа. Отворих един пакет и ги притиснах към разкъсаната си плът.

Сега, след като нивото на адреналина бе спаднало, всичко започна да ме боли — ръката, старата огнестрелна рана в десния ми делтовиден мускул, новата рана на лявото рамо — всичко истински заболя.

Дишането на Хирурга ставаше все по-мъчително, досущ като в саундтрака на филм на ужасите.

— Трябва да отидеш в болница — казах.

— Ти си лекар.

Отидох до телефона, мушнах пистолета под лявата си мишница и вдигнах слушалката.

— Не прави това — каза Хирурга.

— Трябва да постъпиш в болница.

— Не докосвай телефона.

Подържах слушалката още миг и после я сложих обратно на вилката. Пристъпих към него. Дишането му бе много затруднено. Седеше наведен напред, над кръстосаните си крака, сякаш току-що бе пробягал стометрова дистанция с максимална скорост.

— Свали си сакото. — Той вдигна глава и ме погледна. Много пъти хора са ме гледали по начин, подсказващ ми, че изпитват желание да ме убият — пациенти, на които вземам кръв за четвърти път от сутринта, Брук Майкълс в повечето случаи — но никога с толкова откровена увереност, че наистина ще го направят, ако им се удаде. Беше зловещо.

Бавно свали спортното си сако и го пусна на пода. На гърба на ризата му, малко под платката, аленееше голямо кърваво петно. Отворът на раната от хемостата бе малък и междуребрените мускули бяха затворили тясната дупка. Макар това да изглеждаше добре — тази самозатворила се гръдна рана — тя бе най-лошото, което можеше да се случи на Хирурга.

Той се изправи — първо на колене, а после, дишайки тежко, в пълен ръст.

— Спри. — Вдигнах оръжието и дръпнах петлето.

Той се насочи към вратата.

— Спри.

Продължи да се движи. Копелето беше сигурно, че няма да стрелям, затова прибягнах до друго средство. Оставих пистолета и отново вдигнах слушалката. Той ме чу и най-после се спря.

— Къде са? — попитах.

— Трябва да ми помогнеш — слабо каза той.

— Кажи ми къде са те.

Не каза нищо, само се облегна на лабораторната банка. Дишането му ставаше все по-накъсано и затруднено. След три години специализация не ми беше никак трудно да позная, че човекът имаше нещо, което се нарича „пневмоторакс“. Иначе казано — въздух в гръдния кош. Сигурно хемостатът беше проникнал в белия дроб. При всяко вдишване въздухът изпълваше дроба, а при всяко издишване Хирурга изпомпваше част от този въздух през дупката в пространството между дроба и стената на гръдния кош. И понеже отворът на гърба му се бе затворил, въздухът не можеше да излезе навън. Единият бял дроб бе колабирал от пробива и с всяко вдишване увеличаваше налягането върху другия. Въздушното налягане притискаше и сърцето му, като не позволяваше на кръвта да го изпълни в моменти на свиване. Твърде много въздух на погрешно място.

— Ще се задушиш — казах. Това не бе никак приятен начин да умреш. На човека пред мен му оставаха само няколко минути живот. — Кажи ми къде са.

Хирурга не отговори. Опря се с двете си ръце на банката и запремигва яростно с изпълнените си със сълзи очи. Лицето му бе маска от влажна, жълта изприщена кожа.

— Помогни ми.

— Добре — съгласих се аз.

— Първо ти.

Замислих се за миг. Обмислях сделката, която бяхме сключили с едносрични изречения. И понеже винаги съм бил добрия чичо доктор, избрах единствения възможен отговор.

— Съгласен.

Имах нужда от нещо, което да отвори раната между ребрата му — химикалка или парче тънък маркуч. Обиколих лабораторията, надникнах в чекмеджетата, тършувах из кутии, но не намерих нищо полезно. Пластмасовите пипети бяха прекалено меки. Пипетите на Пастьор — прекалено тънки. И никъде не видях поне една шибана химикалка. Дишането му ставаше все по-забързано и повърхностно.

В дъното на лабораторията имаше неголямо отделение за отглеждане на биологични култури. Погледнах Хирурга, който се беше превил над лабораторната банка и отпадаше с всеки изминал миг и се насочих към мястото, където лабораторните тролове на д-р Тоубъл отглеждаха своите клетъчни култури. Вътре най-после намерих това, което търсех: кутия, пълна със стъклени пипети с подходящ размер. Десетинчови тръби, които нямаше да се строшат като пипетите на Пастьор. Чудесно. Стиснах пистолета под лявата си мишница, освободих дясната си ръка, взех една и се върнах до Хирурга.

— Не мърдай — казах.

Той бе твърде отслабнал, за да може да отговори.

Издърпах нагоре през главата окървавената му риза и се стъписах. Този човек беше източник на безкрайни изненади. От лявата страна на гърба му, точно под дванадесетото ребро, имаше десетинчов хоризонтален белег от операция. Единственото нещо, което можеше да остави подобен белег, беше нефректомия. По всяка вероятност Хирурга, г-н Ричард Кроу, убиец на кучета и хора, инквизитор на добрите момчета, бе дарил единия си бъбрек.

Строших края на пипетата върху масата, за да я отворя и от двата края. Той подскочи.

— Какво правиш?

— Трябва да изкарам въздуха от гърдите ти.

— Не. — Той започна да се надига.

— Ще се задушиш.

Явно не му пукаше. Прекарах следващите деветдесет секунди гледайки как умира един човек.

Беше жестока гледка. Действието се развиваше в оня мъчителен ритъм на предаванията за природата, където слонът, антилопата гну или друго някое животно умира в кръв, борейки се за живота си в течение на безкрайни минути, точещи се като часове. Не си падам по тия неща, така че просто седях настрана и гледах. Отстъпих назад, оставих пистолета на банката до себе си и наблюдавах ужасяващото представление.

Хирурга се изправи, облегнат на лабораторната банка и успя да направи крачка напред, преди да спре за почивка. Сигурно искаше да отиде до вратата, но би трябвало да съзнава, че никога не ще успее. Пристъпи още една крачка напред, после още една, но това бе всичко, за което му стигнаха силите. Налягането в гръдния кош се усилваше, изблъскваше въздуха от здравия бял дроб и изстискваше кръвта от сърцето му. Опря се с две ръце на банката. Задържа се за миг в тази поза и рухна на пода.

Стиснал в ръка пипетата с отчупен връх, се затичах към него. Дишането му бе твърде плитко и забързано. Имаше хипоксия и може би вече бе загубил съзнание, не можех да кажа с точност. Дръпнах ризата нагоре. Дупката от хемостата бе под лопатката, успоредно на нея. На това място мускулната маса не е толкова голяма и щеше да ми бъде по-лесно да достигна до гръдната кухина.

Вдигнах ръка със стъклената тръба, прицелих се в кървавата точка и я забих. Стъклото прониза плътта, Хирурга потрепна конвулсивно и до слуха ми достигна приятният звук на излизащия на свобода въздух.

Много яко, докторе!

Въздухът продължи да изригва от широкия отвор на тръбата още няколко секунди. Налягането в гръдния кош на Хирурга спадна и след миг той успя да поеме въздух в здравия си дроб. Почти веднага започна да се гърчи. Оставих пипетата на мястото й и се отдръпнах назад, близо до пистолета.

— Не мърдай, ще счупиш стъклото.

Не ме послуша. Бавно се изправи до седнала позиция. Ризата му закачи стъклото и по лицето му мина болезнена гримаса. Пресегна се към гърба си.

— Не го махай — казах.

Отдръпна ръка като някое морско животно, прибиращо пипалата си.

Замълчахме. Аз — с пистолет в ръка, а той със своята стъклена белодробна протеза.

— Виждам, че си дарил бъбрека си — наруших мълчанието аз.

Той кимна.

— Ото Фалк ли ти направи операцията?

— Не. — Въздъхна. — Но заради това приех тази поръчка. И заради парите.

— Кой е получателят?

— Какво ви засяга, д-р Маккормик? — вдигна поглед към мен Хирурга.

Не знаех. Може би просто любопитство. Любопитство към загадъчния мъж, който седеше пред мен.

— Брат ми — рече с несигурен глас. — Който въпреки това почина. И сега останах без брат и с един бъбрек. — Замълча, поемайки още въздух. — За нас е много късно, но би било чудесно, ако тази работа с прасетата се получи.

— Къде са? — попитах.

— Ще ви кажа, а после всеки поема пътя си.

— Добре.

— В офисите — каза той, след като си пое дълбоко въздух.

— Фирмените? На Трансгеника? Ейлийн там ли е?

— Така ми казаха. Искаха да отида там тази вечер.

За да я убиеш.

Е, вече знаех каквото ми трябваше. Договорът ни беше изпълнен. Беше мой ред да изчезвам от това помещение, а той можеше сам да потърси помощ в някоя болница или, ако предпочиташе, при някой древен, нелегален нацистки доктор, помагащ на убийците да закърпят раните си. Но не помръднах. Не знаех какво да правя.

— Трябва да вървиш — подкани ме Хирурга. — Приятелчетата ти няма да чакат много и сами ще свършат работата. Те са много уплашени и са склонни да вземат погрешни решения.

Е, не исках да бъда в един кюп с тях, затова взех правилното решение. Кофти за Хирурга, разбира се. Но майната му. Вдигнах телефона.

— Какво правиш? — попита той.

Набрах 911 и дадох на диспечера основните детайли — че съм намерил и обезвредил човека, който уби двама полицаи в Гилрой — както и името и местонахождението си.

— Не… — каза Хирурга. Изправи се на нозе.

— Сядай долу — изкрещях.

Диспечерката ме питаше какво става. Хирурга закуцука към мен.

— Ти, лъжец…

Изпуснах слушалката и грабнах пистолета. И тогава направих нещо, което се надявах никога да не ми се налага да правя, което не можех да си представя, че някога ще извърша.

Стрелях два пъти.

Единият изстрел уцели коляното му. Той изкрещя, когато куршумът разби крака му и го повали на земята. Запълзя с ръмжене към мен.

— Спри!

Продължаваше да се приближава към мен, а обхванатата ми от белезниците ръка, с която държах пистолета, трепереше като рибя опашка. Дланта ми бе лепкава от пот. Извиках му още веднъж да спре и стрелях в пода пред нозете му.

Най-после спря.

Диспечерката от другия край на линията крещеше „Сър? Сър?“ — долиташе отново и отново от слушалката. Креснах й да изпрати незабавно някого насам.

Хирурга лежеше проснат на пода между две банки, задъхан, с кървящо коляно и с бликащи от очите му сълзи. Бързо го заобиколих. Видях ролка марля, взех я и му я хвърлих.

— Използвай това.

Той лежеше неподвижен, кървящ и стенещ.

— Сложи това на раната.

— Сключихме сделка — каза.

— Трябваше да прочетеш биографията ми. Аз съм известен лъжец и измамник. Никой ли не ти е казал?

Явно не.

Пресегна се, взе марлята и когато започна да бинтова коляното си, дочух сирените на полицейска кола. Нищо не може да задейства системата 911 така добре, както малко стрелба и диалог на висок глас. Взех друг топ марля, за да бинтовам ръката си.

— Ще те убия, д-р Маккормик.

Изпищяха гуми.

— Чакам с нетърпение. — Още една лъжа, но нали цял живот бях лъгал? Беше ми много лесно да го направя точно в този момент.

Имах по-важни неща да върша, вместо да отговарям на въпросите на полицията и охраната на кампуса, затова си тръгнах, а заплахите на Хирурга — „ще те убия, д-р Маккормик, ще те убия“ — ме преследваха като заклинание, докато се отдалечавах по коридора.