Джошуа Спеноугъл
Изолатор (10)

Глава 9

Бях в началото на втората година от двугодишния ми договор със СЕИ, когато ме изпратиха в Балтимор, за да помогна на „Св. Рафаел“ и на някои други болници в Мериленд. Което би трябвало да означава, че съм достатъчно опитен и улегнал в работата си. Само че в никакъв случай не бях.

Разбира се, аз самият не бях наясно с това, когато започнах да прозвънявам списъка на болниците в района, да разговарям със специалистите по заразни болести, да ги разпитвам дали имат случаи с подобна симптоматика, да ги информирам за случаите в „Св. Рафаел“ и да ги предупреждавам да държат очите си отворени на четири. За щастие, всички жертви бяха при нас. За щастие, докторите взеха нещата много сериозно. Бдителността е едно от най-важните неща, които трябва да си осигурите в началото на избухване на потенциална епидемия.

След като прекарах около два часа в занимания по телефония, отново облякох защитния костюм и влязох в изолираните помещения, за да интервюирам Бетъни Реджиналд. Трябваше да говоря с нея преди състоянието й да се влоши дотолкова, че да не успея да измъкна нищо полезно. По-късно щях да сравня бележките си с тези на Верлах, който засега бе единственият лекар освен мен, занимаващ се със случаите. Според него, жената от щатската управа била обещала да получим подкрепа по-късно през деня или най-късно утре сутринта.

Вгледах се в притворените очи на неудобно лежащата на леглото леко пълна Бетъни Реджиналд. Макар че беше изтеглила лош генетичен късмет с допълнителната хромозома 21, причиняваща синдрома на Даун, нещата не бяха толкова зле, колкото биха могли да бъдат. Когато имаш Даун, розата не е роза не е роза^[1] и Бетъни бе относително щастлива. Можеше да разговаря смислено и бе избегнала често срещаните сърдечни проблеми и усложнения на стомашно-чревния тракт, съпровождащи синдрома. В този ден, независимо от вируса или бактерията, завладели тялото й, тя изглеждаше в сравнително добро здраве. Затишие пред буря. Само една венозна система, дело на снайпера на „Св. Рафаел“, бе здраво прикрепена с лейкопласт към ръката й, за да не може да я извади.

Бях сериозно притеснен за нея, защото синдромът на Даун нанася тежки увреждания на имунната система. Двадесет и петте години на Бетъни бяха една доста голяма продължителност на живота за човек в нейното състояние.

Взех малката й длан в своята и я поздравих. Тя отвърна с едно кратко „здрасти“ и стисна облечената ми в предпазна ръкавица ръка, като я задържа малко по-дълго.

— Как се чувстваш, Бетъни?

— Чувствам се зле.

— По-зле ли ти е от вчера?

— Да. Чувствам се зле — повтори тя, след като помисли малко.

— Къде живееш, Бетъни?

— Харесваш ми — бе нейният отговор.

Така започнахме.

 

 

Минахме през същите въпроси, които се опитах да изясня с Хелън Джоунс. За късмет Бетъни беше в добро настроение и имаше желание да разговаря. За нещастие, не беше в състояние да си спомни повечето подробности за живота си.

— Бетъни, какво ти дадоха снощи за вечеря?

— Хм. Не знам.

— Можеш ли да си спомниш нещо, което си яла вчера?

— Много си готин.

Лъжеше, разбира се. С този мой костюм.

Опитах още няколко минути да науча нещо за храната, но без успех. Не беше много важно, защото щях да науча менюто от общежитието. Преминах на темата за животните, където имахме по-добри постижения. Бе виждала плъхове в дома, също така кучета и котки наоколо. Имало и някакви мъртви птици. Но не беше в състояние да ми каже кога ги е видяла. Смених темата от животните към нещо, което се оказа едно от най-любимите на Бетъни — сексът.

— Сексът — каза замечтано тя. — Обожавам да правя секс.

Разговорихме се на тази тема. Попитах я за партньорите й. Каза, че не помни всички. Джери, Дъглас, Том и т.н. Не помнеше фамилиите им. Попитах я дали е правила секс с жени и тя отговори утвърдително. Поинтересувах се за анален и орален секс и всякакви други действия, включващи размяна на телесни течности. Да си призная, описанието на аналния секс и всичко останало пред Бетъни Реджиналд бе много странно преживяване. Усетих, че се изчервявам и за пръв път бях благодарен, че лицето ми е закрито с маска. Оказа се, че девойката е придобила твърде богат сексуален опит за краткия си живот. Много по-богат от моя, ако мога да отбележа.

— Бетъни, правиш ли секс в стаята, в която живееш?

Внезапно очите й се разтвориха. Вече не беше уморена, беше уплашена.

— Не, не, не, не… — думите се лееха от устата й в непрекъснат поток.

— Къде си правила секс?

— … не, не, не, не, не, не.

— Бетъни, това е много важно. Послушай ме, скъпа. — Взех отново ръката й в своята. — Няма да кажа на никого. Обещавам.

Тя се опита да се свие на кълбо в леглото, като продължаваше да мънка своето не-не-не. Завъртя се настрана и опъна тръбичката на венозната система, с което наклони металическата стойка. Успях да я хвана, преди да падне, но движението допълнително уплаши Бетъни, която запищя, претърколи се към мен и яростно заразкъсва лепенките, придържащи системата, докато накрая я изтръгна от ръката си. От вената изригна кръв. При вида й тя започна да разкъсва нощницата си, пръскайки кръв по тялото си, по престилката и маската ми.

Отстъпих назад и загледах търкалящата се напред-назад и виеща Бетъни. Това е една от кофти особеностите на подобни заболявания. Да се опитам да удържа Бетъни, за да не си нанесе по-тежки увреждания, би било проява на героизъм с възможен смъртоносен изход за мен. Грубо казано, това е една ситуация, когато трябва да помислиш за себе си. Нещо, което лекарите не правят лесно.

Натиснах бутона за аварийна помощ и изкрещях на сестрите да дойдат и да донесат нещо за усмиряване. Докато облекат предпазните костюми щяха да минат няколко минути преди да се появи някой.

В стаята нахлу Верлах, чул алармата от съседната стая, където бе разговарял с Хелън Джоунс.

— Какво става тук?

Не му отговорих, защото вече нямаше смисъл. Двамата с него, двама лекари, посветили живота си на изцелението на страдащите, стояхме и наблюдавахме безпомощни бликащата от разкъсаната вена на жената кръв. Не можеше да се съсири, защото изтичаше твърде бързо. Вирусът или каквото беше там, бе надделял.

* * *

Четиридесет минути по-късно, след като Бетъни бе успокоена, превързана, обездвижена с ленти, придържащи я към леглото и прикачена към нова венозна система, стоях в двора на „Св. Рафаел“, облегнат на колата си. Пушех цигара, която бях изпросил от сестрата в приемната на първия етаж. Пазачът ми бе направил забележка, че около болницата пушенето е забранено и аз му предложих да ме гръмне, ако иска. Явно не искаше и ме остави на спокойствие.

Ръката, която поднасяше цигарата към устата ми, трепереше. Една от неприятните страни на моята професия се състои в необходимостта да прекарвам голяма част от времето си в близост до микроскопични създания, които в течение на хилядолетия са усъвършенствали способността си да убиват. И преживяването, когато нещо подобно накрая те оплиска, е наистина много емоционално. Прилича на усещането след тежка автомобилна катастрофа — мислиш, че ти се е разминало, но не си сигурен; цяла седмица ти няма нищо, но изведнъж започваш да повръщаш червата си и получаваш последно причастие от свещеника.

Появи се Верлах, леко запотен от над тридесет градусовата жега. Погледна мен и цигарата ми и изсумтя, вероятно колебаещ се дали трябва да коментира единствения в страната пушач измежду лекарите, работещи за общественото здравеопазване. Добър човек е, премълча си.

— Някакъв контакт с кръвта, Натаниъл?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Прекарах десет минути пред огледалото, Хърб. Сигурен съм. Не съм имал контакт. — Вдъхнах дълбоко от цигарата. — Тя наред ли е?

— Вече спи. Какво се случи?

За нещастие, цигарата ми догоря докрай. Смачках я в тока на обувката си и скрих фаса в шепа. Може и да замърсявам дробовете си, но поне не правя боклук.

— Попитах я дали е правила секс в стаята си.

— Само това?

— Само това.

— Ами-и… — Верлах отри потта от челото с опакото на дланта си. — Повечето хора са чувствителни, когато става дума за секс.

— Не и Бетъни. Нямаше нищо против разговора на тема секс. Изпадна в паника едва когато я попитах дали го прави в стаята си.

— Това пък какво би могло да означава? — По лицето му се изписа недоумение.

Свих рамене и отидох до близкото кошче за боклук да изхвърля фаса от цигарата.

— Готов ли си да хващаме пътя?