Джошуа Спеноугъл
Изолатор (88)

Глава 87

В стаята, препъвайки се, влезе Брук. Беше на два фута от мен, а светлината падаше зад гърба й. Вратата се отвори по-широко и аз вдигнах ръка, готов да забия скалпела във всеки, който се появи след нея.

Не ми бе дадена такава възможност.

Преди да мога да реагирам, вратата се отвори с тласък, отхвърли назад ръката ми и блъсна главата и краката ми. Отстъпих назад, изваден от равновесие. Опитах се да се насоча обратно към вратата, все още стиснал в ръка скалпела. Но тогава внезапно някой включи осветлението и блесналите светлини ме заслепиха. Следващото нещо, което осъзнах, бе, че се намирам легнал по очи на пода, затиснат от тежестта на нечие тяло. Някой извиваше назад дясната ми ръка, а в гръбнака ми бе забито кораво коляно.

— Господи, Натаниъл — проплака Брук. — О, господи!

— Явно понятията ни за разстояние се разминават, д-р Маккормик — каза мъжки глас. — Това определено не са петнадесет фута.

Видях скалпела на пода, недалеч от мен. Нямах спомен как са го изтръгнали от ръката ми. Чух прещракването на белезници и усетих метала, впиващ се в китките ми. Мъжът грубо ме изправи на крака.

Срещу мен Брук плачеше тихо. И нейните ръце бяха прибрани зад гърба. На бузата й тъмнееше скорошна червено-морава следа от удар.

Ръцете на човека зад мен опипваха тялото и тършуваха из джобовете ми. Измъкнаха мобилния телефон и магнитната карта. Ключовете от колата и портфейла ми. Сгънатите листове хартия, на които бе написана смъртната присъда на Джанет Маргулис и Кинкейд Фалк.

Мощни ръце ме тикнаха напред. С голямо усилие успях да спра, преди да се блъсна в Брук. Обърнах се и погледнах своя нападател, който, верен на обещанията си, преглеждаше менютата на мобилния ми телефон.

— Какво е това обаждане? На номер с 404?

Мълчах.

Човекът спокойно ме доближи, сложи ръка между врата и рамото ми и натисна. Цялата ми дясна половина бе пронизана от чудовищна болка, каквато никога досега не бях изпитвал. Коленете ми се подгънаха.

— Спрете! — изпищя Брук.

Той го направи.

— Какъв е този номер, д-р Маккормик?

— В една лаборатория на ЦКПЗ. — Мъчително възстанових стабилността на краката си. — Вижте проклетата маркировка на часа. Обаждах се там преди да говоря с вас.

— Защо?

Не отговорих, очаквайки лапата му отново да се забие в рамото ми. Не го направи.

— Е, няма голямо значение. Просто ще трябва да ускорим нещата от наша страна. Страх ме е, че това няма да ви се отрази добре.

Той едва ли беше най-силният и бърз човек на планетата, за който можех да се сетя, но в никакъв случай не бих го предпочел за противник. Джентълменът, който ме зашемети с вратата и ме обезоръжи по-бързо, отколкото аз успях да си поема дъх, беше поне с четири инча по-висок от мен и по-тежък само с десетина паунда. Раменете му преливаха плавно в гръдния му кош. Бе доста плешив, с черни къдрави кичурчета, заобикалящи темето му. Погледът му, уморен и премрежен, съответстваше идеално на нездравия му тен. Удивително ми напомняше на доктора, който изпълняваше асистентски функции по време на упражненията ми по хирургия в медицинския колеж. Май бяха измъкнали тоя тип от същия кръг на ада, откъдето бе изпълзял и д-р Клемънт. Или пък се бяха пръкнали от една и съща гнила матка. Господ да ми е на помощ, ако беше така. Мразех д-р Клемънт.

— Започваме ли? — попита той.

Погледнах го и видях, че държи малък автоматичен пистолет. Махна с дулото му по посока на вратата и от жеста пролича, че е прекарал доста време, боравейки с оръжия.

Двамата с Брук излязохме навън в коридора.

— Надясно — каза мъжът, когото в мислите си вече бях нарекъл „Хирурга“.

Хвърлих поглед към Брук. Ръцете й бяха оковани отзад с метални белезници.

— Какво се случи? — попитах тихо.

Тя обърна глава към Хирурга, но на него изглежда не му пукаше дали разговаряме.

— Той дойде в апартамента ми, преди да успея да се махна оттам. Нямам идея как е успял да влезе. И след това се озовах в колата, на път за тук. Не зная какво става.

Стигнахме вратите на операционната и Хирурга ни нареди да влезем вътре. Прекосихме подготвителната стая, след което трябваше да преминем през още две врати, преди накрая да се озовем в самата операционна зала.

— И така, доктори, надявам се, че всичко тук ви е добре познато. Сядайте. — Той направи жест с пистолета към Брук да седне долу. — Д-р Маккормик, идете до масата и седнете на пода. — Направих го. Той прибра пистолета в кобура и извади пачка пластмасови вързалки, от ония, които полицията използва за завързване на протестиращи. Завърза глезените ми с една от тях. — Както виждате, докторе, не се шегуваме. — Прибута ме до масата, отключи едната гривна на белезниците, прехвърли я през крака на масата и отново я заключи на китката ми. След това прегледа всички колела на масата, за да се увери, че са застопорени.

След това отиде до Брук и я накара да събере крака. По-добре, отколкото ако я беше накарал да ги разтвори — поне нямаше намерение да я насилва. Не, не и той. Той беше професионалист.

Брук плъзна крака напред и Хирурга се пресегна за своите пластмасови връзки. Докато ги измъкваше от джоба си, тя здравата го ритна в лицето. Обутият й в гуменка крак го уцели точно в центъра на брадата. Това явно го вбеси, защото още преди главата му да се върне в началното си положение, пестникът му се изстреля като ракета и се заби в скулата й. Брук простена и се отпусна назад; аз изкрещях. Хирурга не каза нищо, само сграбчи краката й и ги върза стегнато.

— Защо правите това? — попитах.

Той игнорира въпроса ми, довърши работата си над Брук, след което се изправи и ни огледа.

— Сега всичко е наред — каза.

— Защо постъпвате така с нас? — попитах отново.

— Докторе, мисля, че не разбирате какво правите.

— Естествено, че зная какво правя — възразих аз, макар че все още не бях наясно със ситуацията.

— Не. Вие си мислите, че вършите нещо много полезно. Но действията ви биха навредили на много хора.

— Глупости.

— Опитах се да ги убедя да не допускат нещата да станат толкова сериозни. Трябваше много по-рано да разчистим терена. Но и те са слепи за някои неща, също като вас.

Не го попитах какво означаваше „разчистването на терена“.

— А сега, за нещастие, вие сте докторите, които знаят прекалено много.

— И какво е това, което знаем?

— Не се правете на наивен. Не знам какво точно сте намерили тук, но това вече няма значение. Това — той измъкна листата с теста за бременност на Джанет Маргулис и заявката за терминирането й — има определена стойност, както разбирате много добре. — Той сгъна листата и грижливо ги прибра обратно в джоба си.

— Вие сте ги убили, нали?

— Кого? — безизразно попита Хирурга.

— Разбира се, че той ги е убил — каза Брук.

— Не съм. Убиха ги вашите приятели, брилянтните доктори, защото не бяха в състояние да схванат и овладеят ситуацията. Видите ли, аз имам опит при подобни обстоятелства. А те ме извикаха едва когато беше станало твърде късно и, за съжаление, имаше хора, с които трябваше да се разправим.

— Гладис Томас?

Хирурга не каза нищо, стоеше и гледаше с наведена глава.

— Д-р Тоубъл?

— Това беше трагедия.

— Вие сте били в дома й, когато отидох там. — Припомних си колата, отдалечаваща се бързо от дома на д-р Тоубъл и номера, който не бях успял да различа.

Мълчанието му потвърди, че е бил там.

— Къде са останалите?

— Всеки със своето алиби, д-р Маккормик.

Брук изстена.

— Кой сте вие, мамка му? — извиках. Започнах да проумявам какво предстоеше и ме обхвана ужас.

— Д-р Маккормик, д-р Майкълс, разбирам, че ще ви прозвучи фалшиво, но наистина съжалявам за това, което се случи. Ако другите не бяха направили толкова грешки, ако не бяха взели толкова много неправилни решения, сега нямаше да сме тук. Но те го сториха и… — Хирурга се отдръпна назад, загледан в някаква точка зад гърба ми. — Плащат ми царска заплата, за да уредя проблемите им. Понякога получавам удовлетворение от… професията си. Но, уверявам ви, сега никак не се радвам.

— Удоволствие е да го чуем — измърмори Брук, ядосана и уплашена.

Хирурга приклекна и я загледа натъжено.

— Освен това, мога да видя нещата в по-едър мащаб. Разбирам какво се опитват да направят колегите ви, разбирам и хората, на които те се опитват да помогнат. И това е една от причините да приема тази поръчка.

— Излиза, че сте някакъв шибан светец — сряза го Брук.

Това момиче имаше характер.

— Разбира се, че не съм. Един светец би ви пуснал да си отидете. — Той се изправи. — Целта оправдава средствата, д-р Майкълс. Не се заблуждавайте, това не е някаква изкопаема максима от шестнайсети век. Това е начинът, по който функционира целият свят. Което не прави нещата по-лесни.

Естествено, че не ги прави по-лесни, когато самият ти си средството, или по-скоро когато средството е да бъдеш мъртъв.

— Вие сте убили Джанет Маргулис и Кинкейд Фалк, нали?

— Джанет Маргулис си бе отишла много преди аз да вляза в играта. А с Кинкейд Фалк е трябвало да се справят много по-рано, а не чак когато нещата тотално се объркаха. А сега моля да ме извините, но вероятно ще се зарадвате да научите, че се намирате в едно извънредно деликатно положение. Все още не е ясно какво ще сторим с вас.

Не бях особено щастлив да го науча, но се зарадвах, когато той излезе от операционната зала. За съжаление, след малко се върна.

Отвори чекмеджетата и вратите на един шкаф от неръждаема стомана. Извади оттам кутия инструменти за еднократна употреба — скалпели, ножици и всякакви други приспособления, които биха могли да ни послужат да прережем връзките, с които бяхме пристегнати. Изсипа всичко върху един поднос.

— За малко да забравя — каза. — Не бих искал да се порежете с нещо. — После си тръгна заедно с подноса.

Видях го през стъклата на залата за наблюдение. Постави подноса на малка масичка, след което изпразни джобовете си от всички мои вещи и измъкна мобилен телефон — вероятно своя собствен. Наблюдавах го да обикаля помещението, протегнал пред себе си апарата, подобно на търсач на подземни води. Вероятно тази част на сградата бе изградена от твърде много железобетон и сигналът не можеше да стигне вътре. Погледна ни през витрината и изчезна през вратата.