Джошуа Спеноугъл
Изолатор (71)

Глава 70

Ейлийн се отдели от мен и забързано тръгна през двора в посока на медицинския кампус. Хвърлих поглед към Брук, която бе вдигнала вежди в ням въпрос.

— Сега се връщам — казах й и се затичах след Ейлийн. Догоних я и изравних крачките си с нейните. — Кой знае, че съм влизал?

Не ми отговори и продължи да върви напред.

— Кажи ми какво става.

— Откажи се, Натаниъл — каза тя с наведен към земята поглед.

— Какво се случи с Хариет Тоубъл? — настоявах аз.

— Престани! — почти извика тя. Погледна бързо към тълпата зад нас и продължи напред с ускорена крачка. Проследих погледа й и видях Иън Карингтън, който разговаряше с Ото Фалк. Погледът му, обаче, не бе насочен към дребния мъж, а бе вторачен в нас.

Ейлийн се скри зад ъгъла на сградата от жълт пясъчник, оставяйки ми образа на черните си коси и черния траурен костюм. Тръгнах бавно към Брук. Надявах се Иън да е помислил, че двамата с Ейлийн просто сме разчовъркали някои стари, незараснали емоционални рани, което не бе много далече от истината, поне що се отнася до мен. Виждах, че все още ме гледа и осъзнах колко глупаво бе от моя страна да се втурна след нея по този начин.

Когато стигнах до Брук, тя вече разговаряше с някакъв човек. Независимо от ситуацията, една самотна хубава жена е като стодоларова банкнота, лежаща на тротоара на улица в Манхатън — само въпрос на време е някой да се наведе и да я грабне.

Джентълменът, който се бе навел за да го стори, изглеждаше поне на двеста години, така че ако се стигнеше до борба за находката, имах всички шансове да надвия. Брук го представи като пенсиониран преподавател по класически дисциплини. Слънчевият му миг отлетя, професорът се извини и си тръгна.

— Каква беше тази история? — попита Брук.

— Последни схватки от битката на нашата раздяла. — Усетих, че Брук не ми повярва напълно, но си премълча.

Тръгнахме към паркинга, където бяхме оставили колата. Докато пресичахме двора се оглеждах да зърна Ото Фалк и Иън Карингтън, но не ги видях.

— Много е хубава — отбеляза Брук, докато минавахме покрай цветната леха пред зоната за паркиране.

Не отговорих.

— Голямата любов на твоя живот, нали, Натаниъл?

— Не знам — отвърнах.

— Не е особено емоционална.

— За бога, Брук!

— Притесняваше се за кариерата си и искаше по-бързо да се върне в лабораторията.

— Ти не би ли направила същото?

— Не. Не и днес.

Стигнахме до колата. Бяхме с BMW-то на Брук и възнамерявахме да отидем с него и на гробищата.

— Знаеш ли, ако все още си влюбен в нея, трябва или да си го признаеш или да престанеш — каза тя, докато отваряше вратата на колата.

— Не съм влюбен в никого…

— Щом е така, предлагам ти да приключиш с тази история. — Тя тресна вратата и включи двигателя.

Добре, признавам, че защитавах Ейлийн Чен малко повече от необходимото. Но оценявах, че ме предупреди и се чувствах глупаво, задето бях допуснал, че това, което искаше да ми каже, има нещо общо с отношенията ни.

Опитах се да успокоя гнева на Брук.

— Не съм влюбен в нея — казах.

Следите от гуми, които колата остави по асфалта при потеглянето, ме наведоха на мисълта, че думите ми едва ли са постигнали целта си.

— Нат, ние сме отново заедно и между нас има нещо като приятелство. Поне аз така си мислех. О, боже, аз се привързвам отново към теб, а ти ми навираш в лицето тази история. — Под привързване Брук очевидно подразбираше, че ме бе приютила в дома си и че ме бе оставила да й направя закуска. Не очаквах такъв изблик на ревност.

— Нещата не са такива, каквито ги мислиш — възразих. Разказах й какво бяхме говорили с Ейлийн, като, разбира се, пропуснах момента с „ти си добър човек, Натаниъл Маккормик“.

Тя помисли малко, после каза:

— Това звучи притеснително. — И смени темата. — Излиза, че Трансгеника са замесени в нещо. Или те, или някой, свързан с изследванията на д-р Тоубъл върху ХИВ вируса. Кой друг би се притеснил, че си се вмъкнал в лабораторията? Кой би могъл да го сподели с Ейлийн? Мислиш ли, че изнасилването е ключът към това?

— Да, то е ключът.

— И аз така мисля. Убедена съм, че са разбили колата ти, за да вземат касетата, а не тоалетите ти.

— Благодаря ти — казах й с усмивка.

Пресичахме облите хълмове, заобикалящи университета. По това време на годината всичко бе изсъхнало, пожълтяло почти до кехлибареножълто. Тези треви, заедно със слънцето и метала, бяха дали на Калифорния прозвището Златния щат.

— Защо не са докладвали за изнасилването?

— Ами, предполагам, че с цел да бъде защитен някой, ако не и изследването като цяло. Може би Ото Фалк има слабост към хора с мозъчна смърт. Или пък Иън Карингтън. Помниш ли колко висок беше мъжът от записа?

— Не. Беше снимано от неподходящ ъгъл. Предполагам, че не беше много висок.

Поразсъждавах малко над тази догадка. Нещата все още не се връзваха.

— Тия типове са много ловки. Защо просто не са изключили камерите? И не са взели видеокасетата?

— Може би не са имали време. Може би някой ги е изненадал. Или отвън е имало някой. Или пък някой, който е в играта, е искал да си осигури материал за изнудване. — Не беше нужно да уточнява, че този някой може би е била Хариет Тоубъл.

Колите пред нас завиха по отклонението към гробищата и ние ги последвахме.

— Не мисля, че е бил Фалк. Беше някакъв санитар. Мъжът, който го направи, беше санитар.

— Или е бил някой, който е искал да го помислят за санитар.