Джошуа Спеноугъл
Изолатор (47)

Глава 46

Бях объркан, макар и донякъде окуражен от това, че поне някой изглежда знае нещо за това, което се случва в Балтимор. Тръгнах обратно към колата. Когато заобикалях сградата Хейлман, забавих крачка. Не можех да се отърся от срещата с Ейлийн, въпреки че моментът бе крайно неподходящ за изясняване на някогашни отношения. Изкушавах се от мисълта да изкача трите етажа, да провра глава през вратата на лабораторията на Хариет Тоубъл и да повдигна самочувствието си с няколко язвителни забележки, отправени към Ейлийн.

Но това би било безкрайно глупаво. Продължих към паркинга и извадих мобилния си телефон. Имах задача за решаване.

Изпратих повикване на пейджъра на Тим. Вундеркиндът на епидемиологията ми се обади след двадесет минути, когато вече слизах от магистралата в Сан Хосе.

— Намерих жената — казах му. — Гладис Томас.

— И?

— Мъртва е. Обесила се е рано тази сутрин. — Отброих пет бавни удара на сърцето.

— Окей — каза. — Окей. Това е доста странно. Обесила се е, казваш?

— Да. Видях тялото. — Тим беше прав, странно беше. Не толкова самото събитие, колкото начинът. Макар че обесването е доста популярен метод за самоубийство, статистиките твърдят, че жените предпочитат да гълтат хапчета.

— Успя ли да се срещнеш с нея, преди да, ъъ, преди това да се случи? — попита Тим.

— Да. — Разказах му за любовната интрига между Дъглас Бюканън и Гладис Томас и за връзката с Кейси, псевдонима на г-н Бюканън за Западното крайбрежие.

— Много странно.

— Всъщност, още не съм ти разказал най-странната част от историята. — Казах му за кончината на Дъглас Бюканън, възкресението и повторната кончина. — Така че, поне както аз си представям нещата, излиза, че Кейси или Дъглас е имал две самоличности, едната от които е задигнал от починалия в Пенсилвания човек. Или е живял тук като Кейси и после се е пренесъл на изток, или е живял там, а е прескачал дотук, представяйки се за Кейси. Става дума за един и същ човек, Тим. Снимката го потвърждава.

— Научи ли фамилното му име?

— Не.

— Не знам какво да мисля за това. Между другото, кога го научи? Кога разбра, че Дъглас е умрял на два пъти?

— Преди двайсет минути — излъгах.

— Добре. Нали не правиш нищо зад гърба ми? Не си пъхаш носа в Балтимор?

— В никакъв случай. Просто звъннах на Майърс да го питам как е със здравето. Оплакваше се, че напоследък много го притесняват хемороидите.

— Добре. — Чух как спира колата си и отваря вратата. — За да си в течение на нещата, ще ти кажа, че се обединяваме около хипотезата за гризачи или членестоноги. Балтимор е пристанищен град и не е невероятно някое насекомо или плъх да е скочило от кораба и да е разнесло нашия вирус. Неколцина от квартирантите на Джеферсън работят на пристанището, така че е напълно възможно. Но… — Той издиша шумно през носа. — Но това, което ми каза преди малко… Ще се наложи да се обадя на детектив Майърс и да му напомня, че информацията трябва да идва първо при мен, а не при теб.

Тим отдръпна телефона от устата си и поведе разговор с друг човек. Така са големите клечки, нямат време за телефонна етикеция. Без да забавя темпото, продължи прекъснатата си тирада:

— Полазват ме тръпки от това, което открихме, Нат. Става все по-необяснимо. Никак не ми харесва начинът, по който се развиват нещата. Все още не знаем най-важното за убийството на Дъглас Бюканън… — Замълча. Изглежда се бе замислил над нещо. — Аз не съм ченге. Ние не сме ченгета. ФБР настоява да поеме случая…

— ФБР? — Това не бе добра новина. Веднага си представих заглавията: „ФБР разследва вероятна атака на биотерористи“.

— Аха. Докато бяхме сигурни, че причината е естествена, се постарах да ги държа на разстояние. Но с оглед на разкритията от последните часове мисля, че няма да навреди, ако ги повикаме.

— Недей, Тим. Не още. Тук имам някакъв напредък. Ако ги вкараме в играта всичко ще оцапат.

— Аз защо ти приказвам, че не сме ченгета? Не там е нашата сила, Гунга Дин^[1]. Нашата работа е да преследваме болестите, а нека момчетата от Бюрото разследват убийствата и откраднатите самоличности. — Дочух гласовете на хора, разговарящи близо до него. Тим заговори по-тихо. — Виж сега, разбирам, че си обиден. Сигурно си мислиш, че ти отнемат лаврите всеки път, когато свършиш някое добро дело. Но знаеш ли какво, Натаниъл? Животът е пълен с Л… Нямам предвид теб…

Точно така, казах си. Става дума за теб, Тим.

— … а цялата тази ситуация, политиците и всичко от този род. Трябва да се справим по най-ефикасния начин. — Той замълча. — Правили ли са секс?

— Кой?

— Твоето момиче там, Гладис Как-й-беше-името и Бюканън?

— Тя каза, че никога не са го правили.

— Вярваш ли й?

— Да. Изглеждаше наистина влюбена в него.

— Да бе. — Сарказмът бликаше от него. — Нейсе. Вземи тъканни проби и ги изпрати в лабораторията. Утре заминаваш за Атланта, нали?

Отговорих утвърдително на въпроса, който беше по-скоро заповед. По челото ми изби пот и започна да се стича надолу по бузите ми. Бях ужасно вкиснат. Паркирах колата на забранено място точно срещу Департамента по здравеопазване. Пазачът се насочи към мен, но след като му посочих разрешителното, което бях оставил зад предното стъкло, се прибра обратно.

Смених темата и попитах дали има някакво развитие на случаите в Балтимор.

— Няма нови заболели. Но все пак, изминали са само тридесет и шест часа.

— Това е добре.

— Да, но съм притеснен. Чудя се кога ли ще се отприщи потопът.

— Е, ако това стане и имаш нужда от още хора…

— Тогава ще се радвам, че си в Атланта да координираш нещата. Виж, аз трябва да вървя. Предстои ми пресконференция. Все пак, да попитам: успял ли си да се спречкаш с някого там?

— Не, Тим.

— Сигурен си, че не си ядосал никого?

— Така поне мисля.

— Не ме интересува дали ти мислиш, че не си ядосал никого. Проблемът е дали аз ще помисля, че си ядосал някого.

— Не, Тим. И ти не би помислил така.

— Това е добре. Така или иначе, нямаш много време да го направиш. Искам те утре в Атланта. — Исках да му благодаря, че ми е напомнил кога трябва да бъда в Атланта. През последните две минути почти го бях забравил. — Сега трябва да вървя. Опитай се да не предизвикаш въстание на туземците.

— Тим? — казах. — Има още нещо.

Но той вече бе затворил телефона.

— Знаеш ли, ти си пълен задник.

 

 

Две минути по-късно ми се обади Брук.

— Къде си? — попита без предисловия.

— Точно пред твоя офис. Трябва да…

— Трябва веднага да дойдеш тук. Аз съм в службата по съдебна медицина.

— Точно това имах предвид. Какво правиш там? Това не е твоя работа…

— Казах ти, че нещата стават бавно. Трябва да дойдеш тук.

— Какво се е объркало?

— Просто ела — троснато каза тя и затвори телефона.