Метаданни
Данни
- Серия
- Натаниъл Маккормик (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Isolation Ward, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Никола Костов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джошуа Спеноугъл
Заглавие: Изолатор
Преводач: Никола Костов
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Печатница: Симолини
Редактор: Стефка Симеонова
Коректор: Ангелина Вълчева
ISBN: 978-954-761-290-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18027
История
- —Добавяне
Глава 36
Тя живееше в приятен апартамент с две спални, сигурно обливан от много слънце през деня. Навсякъде имаше растения. Котаракът на име Бъди се излежаваше на кресло в средата на дневната. Стените бяха украсени с няколко репродукции на Ансел Адамс[1], снимки на самата Брук по планински върхове, на лодка — във водолазен костюм по време на скуба-спускане или в гората, нагърбила огромна раница. На стената, окачен на специални куки, висеше велосипед бегач, а под него бе опрян планински байк.
Когато най-после затвори телефона — беше се обадила да провери гласовата си поща в офиса и си записваше нещо в бележника — посочих велосипедите.
— Виждал съм това нещо в музея на модерното изкуство. Мисля, че се казваше Велосипеди на почивка. Как можеш да си го позволиш с твоята заплата?
— Татко има нефтена компания. Купи го на своята принцеса. — Усмихна се, но скоро усмивката отстъпи на изражение, което никак не ми се понрави.
— Хайде бе! Татко ти не е собственик на нефтена компания, нали?
— Тим Ланкастър ми е оставил съобщение. Пита дали си пристигнал без проблеми.
— Само това ли?
— И каза да наглеждам нещата и да го уведомя, ако възникнат някакви усложнения.
Значи Тим е упълномощил д-р Майкълс да ме шпионира, фантастично.
— Да ти се намира някоя бира?
— Чувствай се като у дома си.
Измъкнах бутилка от хладилника, отвъртях капачката, отпих голяма глътка и казах:
— Вече не работиш за СЕИ. Тим не ти е началник. Никога не ти е бил началник.
— Не е.
— Следователно, не му дължиш нищо.
— Не, не му дължа. Но би било политически некоректно да му откажа, Натаниъл.
— Занасяш ме. Ще му докладваш ли за действията ми?
— Не, но това ме поставя в много неудобно положение.
— Защо? Кажи му, че всичко е супер. Кажи му, че под възглавницата на Гладис Томас сме открили рецепта за лекарство срещу СПИН, написано на салфетка.
— Да не ти пука — каза Брук и замлъкна. Изпих половината си бира, докато се накани да продължи. — Беше доста гадно от негова страна да иска да те надзиравам.
— Тим си е гаден. Нали знаеш, той не е човек, той е филовирус. Затова прави такава удачна кариера в отдела за специални патогени.
Тя се засмя.
— Излиза, че съм в неговия черен списък — добавих.
— Защо пък ти? Аз си мислех, че си следващият на опашката за директорско място.
Всички обичат да се подиграват.
— Както и да е — каза тя, — ще те покрия, Натаниъл. Знам, че ще го направя.
— Нямам нужда от това — отвърнах и отпих дълга глътка от бирата.
Брук се усмихна, но не каза нищо.
Тя се оттегли в спалнята си, а аз, въпреки налегналата ме смазваща преумора, яхнах компютъра в нейната стая за гости, която бе и нещо като домашен кабинет и проверих пощата си. Имах съобщение от Тим. Питаше ме как вървят нещата — аз реших, че няма нужда да му отговарям, след като вече бе разговарял с Брук и изтрих съобщението. Може би не беше най-правилното действие, но ми донесе известно удовлетворение.
Поразходих се из мрежата, прегледах вестниците, търсейки дали са написали неща за огнището в Балтимор. Нищо особено. Шампионатът по бейзбол бе в разгара си, а в Йерусалим бомба бе разкъсала дузина нещастници. За моите бавноразвиващи се болни имаше само няколко реда с дребен шрифт. Което не беше никак зле.
Воден от моментно хрумване, влязох в националния телефонен указател и въведох името „Ейлийн Чен“ и града в Северна Калифорния, където бе последният известен ми неин адрес. Е, не беше съвсем случайно хрумване; цял ден си бях мислил да го направя. Както и да е, не намерих нищо, затова се прехвърлих на страницата на стария ми университет, щракнах раздела „търсене на хора“ и въведох отново името. Еврика! намерих го — името, адрес в кампуса, домашен и служебен телефонен номер.
Нямах нужда от тази информация. По-точно, нямах никаква нужда от емоциите, които тя извади на повърхността на съзнанието ми. Затворих акаунта[2] си и изключих компютъра, без да запиша номерата. Но ги бях запомнил. За разлика от Брук Майкълс, нямам фотографска памет, поне не и за нещо полезно. Но когато става въпрос за телефонните номера на стари гаджета, които трудно могат да направят нещо повече от това да ме измъчват, там нямам грешка.
Мобилният ми телефон лежеше на масата до компютъра, а кабелът на зареждащото устройство се увиваше като змийче към контакта. Минаваше единадесет часа вечерта, два след полунощ по часовниците на източното крайбрежие и би следвало да съм достатъчно уморен, за да заспя прав. Така и щеше да стане, ако ги нямаше десетте цифри, рикоширащи в главата ми, изблъскващи всички други мисли и рушащи стената между мен и мъчителните спомени.
И проклетата стена рухна.
Пред очите ми изникна образът й, пронизващият поглед, впит в мен над масата в ресторанта и кракът, подритващ бедрото ми под нея. Спомних си как понякога стискаше ръката ми толкова силно, че почти се сливаше с нейната. Как се смееше на глупавите ми шеги. Утрото, когато ми донесе закуската в леглото в пет сутринта, преди да тръгне за ранната визитация в шест в болницата. Още не бях се разсънил и с труд балансирах подноса в леглото, когато открих бележката, сготвена в омлета със сьомга и козе сирене. Размазаните сини букви казваха обичам те. Това беше първият път, когато някой от нас казваше тези думи на другия…
Без да мисля, взех мобилния телефон и набрах номера.
Някъде към третото позвъняване ме прободе слабо съмнение, че върша нещо нередно, нещо наистина щураво. И когато женският глас, който познавах толкова добре, каза „Ало?“, вече знаех, че е безумие. Натиснах бутона „край на разговора“.
Лежах по гръб на коравата кушетка, а в съзнанието ми отекваше отново и отново тази единствена дума — ало. Колко ли време бе изминало, откакто не я бях чул да ми я казва? Кога, въобще, бях чул за последен път гласа й?
Спомних си първия път, когато го чух. Първият път, когато го чух не да отговаря на въпрос за цикъла на Кребс[3] или за патогенността на еритема булосум в препълнената аудитория, а да изрича името ми. Бяхме на някакво мероприятие на медицинския колеж, на парти до игрище за боулинг. Тя бе леко пияна, аз бях доста пиян и двамата играехме на съседни коридори. Не помня как точно разменихме първите реплики, май беше нещо във връзка със страхотните й обувки за боулинг. Докато се усетя, бяхме увлечени в задълбочена дискусия как е възможно някой — по-специално аз — да запрати топката шест пъти наред в страничния улей. Остроумниченето продължи цели четиридесет секунди, ако не и повече, преди да осъзная, че разговарям с недосегаемата Ейлийн Чен. Изведнъж адреналинът нахлу във вените ми, прогони бирата, изрита нагоре кръвното ми налягане, замъгли мислите и пресуши остроумието ми. Трябваше бързо да се измъкна, но някак си успях да я поканя на вечеря, преди да го направя.
— Дадено, Натаниъл — отговори на предложението ми тя.
След това цяла нощ, въпреки изпитата бира, се опитвах да разбера защо. Защо тя каза „дадено“. Защо се съгласи да излезе с младеж от централна Пенсилвания, който никога не си бе показвал носа далеч от дома, който бе положил достатъчно усилия да се самообразова, че бе прочел Гьоте, но не бе в състояние да произнесе правилно името на поета. Който караше кола на двадесет години, толкова пъти кърпена и боядисвана, че имаше вид на прясно излязла от колония на прокажени. Тя караше мерцедес, беше учила в Йейл и бе специализирала четири години в Париж. Защо бе казала „дадено“! Може би жест на благотворителност? Ние бяхме типичен случай на селско момче и градска девойка, на възпитаници на провинциално школо и елитно училище от „бръшляновата лига“, на двойка бял и азиатка. Изберете сами контраста.
Очаквах всичко да приключи още преди да е започнало. Да ми се обади и да отмени срещата с някакво извинение от рода, че се налага да бъде детегледачка за някой приятел. Но тя не се измъкна, поне в следващите няколко години. Докато успях да затъна прекалено дълбоко. Така и не разбрах как успях да затъна по някоя като Ейлийн Чен, която зад прекрасната си фасада бе толкова празноглава и отдадена на стремежа към повече удобства и по-високо обществено положение.
Всъщност, би трябвало да зная, защото и аз бях се отдал за известно време на преследване на същите цели. Но защо не бях в състояние да се освободя от нея вече десет години, след раздялата ни… Е, да го припишем на завръщането в шибаната Калифорния.
Това едва ли беше най-добрият начин да убия времето. Трябваше да залягам над историята с Дъглас-Кейси и да си изработя стратегия за предстоящия разговор с Гладис Томас и Розалинда Лопес. Но бях уморен, самотен и с разбито сърце, а малкият свят около мен предлагаше достатъчно удобства, за да заспя. Ало, ало, ало.