Джошуа Спеноугъл
Изолатор (2)

Глава 1

„Св. Рафаел“ е стара, католическа болница, бореща се да запази независимостта си в съревнование с откритата, макар и приятелска конкуренция на комплекса „Джон Хопкинс“^[1] и на Университетската болница на щата Мериленд. Разположена е в постепенно западащия югоизточен район на града. На север и запад граничи с непривлекателни жилищни райони, а на юг и изток — със смесица от стари фабрики и изоставени редици еднотипни къщи. Първоначално болницата е обслужвала хората от околността, но постепенно е привлякла пациенти и от работническите квартали на близките предградия Пигтаун и Локъст Пойнт. Бях чул, че напоследък „Св. Рафаел“ има остра нужда от средства и ръководството й е инициирало нов кръг преговори с Хопкинс и университетската болница. Носеха се слухове, че всички, имащи отношение към проблема авторитети — болничната администрация, католическата епископия на Балтимор, общината, Хопкинс и университетската болница — са стигнали до почти единодушното решение да хлопнат кепенците на „старата дама“. При вида на камарата мръсни тухли, прорязани с ивици чернилка, през която тук-там прозираха запуснатите барелефи на „Св. Рафаел“, която се откри пред очите ми, помислих, че милосърдното убийство едва ли е най-лошото решение за болницата.

Въпреки това изпитвах една сантиментална привързаност към това място. Бях прекарал последните две седмици в „Св. Рафаел“ в разработване на програма за идентифициране на нещата, които можеха да се случат: огнища на зараза, биотерористични атаки и други гадости. С една дума, Св. Раф имаше нужда от мен. Не като Хопкинс, където обикновено поучаваха работодателите ми — Службата за епидемиологични изследвания към ЦКПЗ, как да си вършат работата. Ако по някаква случайност всички служители на ЦКПЗ внезапно измрат или, още по-лошо, преминат на работа в частния сектор, Хопкинс най-вероятно ще бъде в състояние да изгради изцяло наново Центъра. А „Св. Рафаел“ беше просто една третокласна болница в град, където доминираха няколко от най-добрите болнични заведения в света. А моята работа беше да се опитам да вдигна на крака старото момиче.

Като стана дума за работата ми — аз съм офицер от Службата за епидемиологични изследвания (СЕИ), която е подразделение на Центровете за контрол и превенция на заболяванията (ЦКПЗ). Спецификата на задълженията ми — да извършвам надзор и да изследвам причините за избухването на огнище на една или друга зараза — оправдава наименованието „офицер“ и въобще използването на полицейска терминология. Наименованието „медицински детективи“, по-рано често използвано за описание на работещите в СЕИ, както от вътрешни, така и от външни хора, напоследък изпада от употреба, може би защото звучи доста банално, а пък някои го възприемат като форма на самовъзвеличаване. Но това е същността на работата ни, да дебнем и преследваме болестите.

Както става с много неща в живота, да кажем — модата или диетите — и в развитието на СЕИ се наблюдава известна цикличност. Създадена по време на корейската война с първоначална цел да служи като система за ранно предупреждение в случай на биологична атака, в следващите десетилетия Службата е променяла нееднократно функциите си в постоянно търсене на оправдание за съществуването си. И доста добре се е справила с тази задача. Свършила е добра работа по възстановяване на общественото доверие след паниката, предизвикана от ваксина за полиомиелит през петдесетте години на миналия век. Помогнала е да се изтрие дребната шарка от лицето на земята. В края на миналия и началото на нашия век е проследила появяването и разпространението на вируса Западен Нил. А напоследък цялата страна е луднала на тема биотероризъм и ето, аз съм в Балтимор, помагам да се запуши една дупка в националната мрежа за надзор над заболяванията. Старите болници рядко са обект на такова внимание, но близостта на „Св. Рафаел“ със столицата плаши някои от боговете в сферата на общественото здравеопазване, които очевидно искат да се подсигурят, че всяко огнище на зараза в областта ще бъде идентифицирано бързо и ефективно. И ме изпратиха тук, за да създам програма за наблюдение.

Няколко думи за мен. Аз съм член на екипа на Отдела за специални патогени, който е в структурата на Дирекцията за вирусни и паразитни болести. Тя, от своя страна, е част от националния Център за инфекциозни болести, един от Центровете за контрол и превенция на заболяванията. Организационната ми компетентност стига дотук. Нямам проблем да ви обясня молекулярната биология на вируса, причиняващ треската ласса, но не съм в състояние да начертая правилно организационната схема на ЦКПЗ. Оставям тази непосилна за мен задача на брилянтните бюрократи и технократи в Джорджия и Вашингтон. Ако даваха Нобелова награда за институционална заплетеност, те със сигурно биха я печелили година след година.

Паркирах колата на забранено място до входа на спешното отделение и поставих на предното стъкло удостоверението си от здравния департамент на Балтимор. Разрових жабката и измъкнах оттам старото си удостоверение от ЦКПЗ, което също поставих отпред. Независимо от проблема с очертаващото се ново огнище, никак не ми се искаше да открия, че някой е вдигнал колата ми.

Вмъкнах се през автоматичните врати на спешното отделение, окачвайки на врата си служебното удостоверение от болницата. Отделението беше необичайно спокойно. Може би защото бе ранно, делнично, юлско утро. Това беше добре. Явно, въпреки притеснението на Верлах, слуховете за новопоявилото се заболяване не бяха успели да стигнат до другите отделения на болницата или, пази боже, до пресата. Проблемите около антракса и ТОРС през последните няколко години бяха показали на хората от общественото здравеопазване на какво са способни жадните за последни новости, денонощно дебнещи медии.

Забелязах бежов телефонен апарат, окачен на стената до помещението за медицинските сестри. Вдигнах слушалката и набрах номера на пейджъра на болничния епидемиолог. Телефонът звънна само след две минути. Вдигнах веднага, още преди края на първия звън.

— Д-р Мадисън, тук е Натаниъл Маккормик. Намирам се в спешното.

Отговори ми глух, изтощен глас.

— Аз пък съм горе, на М-2. Какво, по дяволите, търсите там долу?