Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Redbird Christmas, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Катя Перчинкова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2018)
- Корекция и форматиране
- NMereva(2022)
Издание:
Автор: Фани Флаг
Заглавие: Чудеса край малката река
Преводач: Катя Перчинкова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 8.12.2017
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-801-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8137
История
- —Добавяне
В болницата
Последните няколко седмици бяха изпълнени с тревога, но всички изпитаха огромно облекчение, когато Осуалд и Франсис се прибраха с добрата новина, че операциите са минали успешно. Предстояха дългите и скучни седмици, които Патси трябваше да прекара в леглото с гипс. От този момент всяка събота и неделя Клубът на точките отиваше в Атланта на свиждане.
Макар да нямаше търпение отново да види Патси, Осуалд отиде с тях само веднъж. Веднъж му беше достатъчно. Да седи в кола, пълна с жени, притиснат между високата си хазяйка и Сибил Ъндъруд, които бъбреха през целия път до Атланта и обратно, му идваше в повече. След първото си и единствено пътуване с Точките ходеше само когато Франсис пътуваше сама или когато Бъч имаше възможност да го закара. Ходеше и с Рой, който понякога отиваше до Атланта в неделя сутринта и се прибираше вечерта.
Оставяха на Патси игри и книжки с картинки, за да има с какво да се занимава. Осуалд й носеше рисунки, които я разсмиваха. Най-много я разсмиваше онази, на която се беше нарисувал в колата с жените. Един ден Точките дойдоха на свиждане и откриха с изненада, че е идвала делегация на Швейцарските точки, която беше подарила на Патси красиво ръчно везано одеяло за леглото с надпис „Бързо оздравяване“ в центъра. Макар да се зарадваха, че Швейцарските точки са идвали, Бети Кичън огледа внимателно одеялото и отбеляза:
— Не ми е приятно да го кажа, но вижте тези ситни бодове. Определено ни бият в бродериите.
Доти си сложи очилата, огледа одеялото отблизо и нямаше друг избор, освен да се съгласи.
— Може и така да е, но трябва да признаеш, че не могат да се мерят с макароните със сирене на Франсис. Ние винаги ще водим по този параграф, а да не говорим за „Плаващия остров“.
— Да не забравяме и за желираните домати — добави Сибил.
Всички закимаха и се почувстваха по-добре. Патси изведнъж се изкиска от леглото. Франсис отиде при нея и пощипна любящо палеца на крака й.
— Кое е толкова смешно, млада госпожице?
— Желираните домати.
Накрая дойде денят, в който трябваше да свалят гипса. Според лекаря след това предстоеше най-трудното — дългите месеци физиотерапия. Целта беше с всеки изминал ден Патси да се раздвижва все повече, докато накрая отново започне да ходи. Но нямаше да е лесно да проходи пак. Трябваше изцяло да променят походката й и да раздвижат наново всички мускули.
Физиотерапевтката беше красива тъмноока жена на име Амелия Мартинес, която много се впечатли от старанието на Патси и от факта, че не се оплаква от изнурителните часове болезнени упражнения. Един ден, докато Патси правеше упражнения в басейна, Амелия повика Франсис настрани и каза:
— Госпожо Клевърдън, тя е най-смелото момиченце, с което съм работила. С цялата болка, която трябва да търпи… Е, да кажем, че съм виждала големи мъже да плачат от много полека терапия. Доктор Гликман заяви, че никога не е виждал пациент да се възстановява толкова бързо. — Тя се усмихна и помаха на Патси. — Това дете иска да оздравее и да се прибере у дома.
Докато Патси се възстановяваше, всички ходеха да я виждат, когато можеха, а когато не можеха да отидат лично, изпращаха картички и писма, които Амелия й четеше. Амелия скоро опозна цялото село от писмата. Всеки път, когато Осуалд и Франсис идваха на свиждане, Патси се чувстваше все по-добре, но първият й въпрос винаги беше:
— Как е Джак?
Те, разбира се, винаги отговаряха:
— Добре е.
Чувстваха се ужасно, че я лъжат. Но какво да направят? В момента най-важно беше тя да се оправи. Макар упражненията, които правеше всеки ден, да бяха болезнени и изтощителни, резултатите започваха да се забелязват. Патси вече можеше да изминава няколко метра без чужда помощ. Смяташе, че всяка следваща крачка я приближава все повече към Лост Ривър и Джак.
КРАЙ РЕКАТА
Бюлетин на Асоциацията
на жителите на Лост Ривър
Есента настъпи и е трудно да повярва човек колко бързо лети времето. Сякаш едва вчера дойде лятото, но както казват, tempus fugit и Денят на благодарността наближава. А тази година нашето село е благодарно за много неща, тъй като новините от Атланта са много добри и физиотерапията на Патси върви успешно. Търпението се възнаграждава и чакаме нашата госпожица Патси да се прибере у дома. Не забравяйте за официалната вечеря и започвайте да приготвяте тиквен пай и печени пуйки.
Дните минаваха и състоянието на Патси се подобряваше. Амелия съобщаваше, че отбелязва забележителен напредък. Дори Милдред изглеждаше по-щастлива, но както понякога се случва, съдбата я подложи на изпитание под формата на писмо от някогашния й любим Били Дженкинс, който й пишеше, че сега е вдовец и би искал да се видят. И за голяма изненада на Франсис, сестра й заяви, че ще отиде до Чатануга да се срещне с него. Франсис не очакваше Милдред да направи подобно нещо, но пък никога не се знаеше какво ще й щукне.
Милдред беше заминала в петък. Сега беше вторник, а Франсис нямаше вест от нея и се притесняваше. И тогава, към четири часа следобед, Милдред се прибра. Нямаше търпение да види сестра си. Тя отвори входната врата и извика:
— Франсис, прибрах се!
В мига, в който я видя, Франсис разбра, че се е случило нещо важно. Милдред сияеше в лилав панталон и сако и изглеждаше по-млада и по-красива. С лице, поруменяло от вълнение, тя възкликна:
— Имам новина!
Сърцето на Франсис се разтуптя.
— Майчице, да седна ли? — попита тя и седна, без да дочака отговор.
Милдред рече:
— Видях го…
— И?
— Франсис, аз съм най-щастливата жена на света!
Франсис вдигна длан пред устата си.
— Боже! Не мога да повярвам. След толкова време…
— И аз не мога да повярвам. Голям късмет извадих. Слава богу, че той се уплаши и не се оженихме. Истински глупак е. Не мога да разбера какво толкова съм му харесвала.
— Моля?
— Знаеш ли какво искаше? Искаше готвачка и чистачка. Имаше дързостта дори да ме попита колко голяма е къщата ми и каква е пенсията ми. След това ми показа снимка на шестте си дъщери. Франсис, те са най-грозните жени, които някога съм виждала. До една приличат на него, само че са облечени с рокли. Когато ги видях, си помислих, че това можеше да са моите деца. След това той попита дали имам достатъчно място, за да дойдат да живеят с нас внучка му, която тъкмо излязла от клиника за лечение на наркомани, и четирите й деца.
Франсис се слиса.
— О, боже! И ти какво отговори?
— Казах му: „Били, ти разби сърцето ми и съсипа живота ми, а сега искаш да те приема обратно стар и уморен, да се нанесеш в дома ми и да ме караш да готвя и чистя на шест човека? Е, ще трябва да си намериш друга глупачка“. И си тръгнах.
— Милдред, дано не си прекалено разстроена. Май е за добро, че отиде да го видиш.
— Изобщо не съм разстроена. Чувствам се прекрасно.
След като Милдред си тръгна, Франсис се замисли колко странно се бяха стекли обстоятелствата за сестра й. На петдесет и една години тя най-накрая беше разлюбила Били Дженкинс. И сега може би щеше да види колко добър е Осуалд. Не само добър, но и талантлив. Може би все пак за тях двамата имаше надежда. Франсис много се беше привързала към Осуалд през последните седмици и не можеше да си представи по-добър съпруг за сестра си. Тя веднага се зае да крои планове как да им помогне да се съберат. Нямаше да им се меси. Просто щеше малко да им помогне.
Франсис реши да организира вечеря за Осуалд и Милдред веднага щом се върнат от следващото си пътуване до Атланта, но изникна нещо далеч по-важно. Когато отидоха на свиждане в болницата, Амелия отново каза на Франсис, че е много доволна от възстановяването на Патси и че състоянието на момиченцето се подобрява с всеки изминал ден. След това добави:
— Но от опит знам, че когато едно дете очаква нещо с нетърпение, то се възстановява много по-бързо, а Патси непрекъснато говори как иска да се прибере у дома, за да види приятеля си Джак.
Сърцето на Франсис се сви, а на Осуалд му призля. Франсис не каза на Амелия, че птицата е мъртва, но скоро Патси щеше да се прибере в селото и да хукне към магазина. След внезапната смърт на Джак всички се притесняваха как това ще се отрази на Патси преди операциите. Сега бяха изправени пред нова дилема.
Когато Франсис и Осуалд се прибраха в селото, Франсис свика спешна среща на Точките и Осуалд беше поканен да се присъедини — вторият мъж, който присъстваше на тяхно събрание. Франсис смяташе, че има пълно право, след като ще говорят за Патси.
Доти взе думата първа:
— Не може да чакаме, докато се прибере тук, за да й съобщим новината. Трябва поне да я предупредим.
— Може просто да стиснем зъби и да й кажем истината — предложи Милдред.
— Каква истина? — попита Франсис. — Че всичките й усилия да се възстанови и да се прибере при Джак са били напразни?
Бети каза:
— Остават й още шест седмици физиотерапия. Може би ако й кажем нещичко, малко ще омекотим удара.
— И как ще го направим? — попита Милдред. — Като й кажем, че е болен ли?
Осуалд се намеси:
— Не, не бива. Познавам добре Патси, това само ще я разтревожи.
— Прав е — съгласи се Франсис.
След дълга дискусия най-накрая решиха как да постъпят. Щяха да изпратят писмо, което Доти, като най-добрия литератор в групата, да напише, а сестра Амелия, която Патси много харесваше, да го прочете.
Написаха писмото и Бъч се качи в пикапа и замина за Атланта, за да го достави лично на Амелия Мартинес. След като й го даде, той си плю на петите и избяга като бандит. Същия следобед след физиотерапията Амелия седна на леглото на Патси и й прочете писмото.
Скъпа Патси,
Пиша ти от името на всички твои приятели в Лост Ривър, за да ти съобщя една прекрасна новина! Седмица след като ти замина за болницата, един мъж дойде в магазина и видя Джак. Оказа се, че е известен ветеринар, който се занимава с лечението на ранени птици. След като прегледа Джак, той каза на Рой, че може да излекува крилото му, и го заведе в клиниката си. Излекува го, както твоят доктор лекува теб. След като Джак се върна, всички бяхме много щастливи да го видим как лети из магазина. Искахме да изчакаме, докато се прибереш, за да си с нас, когато го пуснем на свобода, но лекарят каза, че за Джак ще е най-добре да отлети по-скоро. След като се възстанови напълно, всички се събрахме в магазина и когато Рой отвори вратата, Джак излетя и кацна на върха на големия кедър на улицата. Патси, на всички много ни се искаше да си тук, за да го видиш! Джак изглеждаше толкова щастлив да полети в небето и да се върне сред природата при приятелите си. Толкова щастлив, колкото ще бъдем и ние, когато ти се върнеш при нас. Джак ще ни липсва, но онзи ден госпожа Ъндъруд каза, че го видяла на един клон със своя приятелка, загладил пера и надебелял, тъй че скоро може да видим наоколо да хвърчат неговите пиленца. Чакаме те с нетърпение да се прибереш и също като Джак да си здрава и щастлива!
С най-добри пожелания
Нито Сибил Ъндъруд, нито някой друг от селото беше виждал кардинал, откакто Джак умря, но Доти каза:
— Надявам се, че Бог ще ми прости едничката лъжа, която съм изричала в живота си. А ако не ми прости, значи изобщо не е такъв, за какъвто го мисля.
След като прочете писмото на Патси, Амелия каза:
— Каква хубава новина, нали? Птичето ти се е излекувало и е добре, също както и ти ще се излекуваш.
Но Патси изглеждаше разстроена и разтревожена. Тя си спомни обяснението на Рой защо Джак не бива да излиза от магазина и се уплаши.
— О, Амелия, дали някой ястреб или някоя сова няма да го изяде?
И за пръв път, откакто беше постъпила в болницата, се разплака.
Амелия се разтревожи.
— Какво има?
— Искам да си отида вкъщи. Искам да видя Джак.
Две седмици по-късно Франсис беше в кухнята, когато телефонът иззвъня.
— Госпожо Клевърдън, обажда се доктор Гликман.
— Да, докторе?
— Страхувам се, че възникна проблем. Трябва веднага да дойдете в Атланта.
Франсис и Осуалд тръгнаха за болницата на следващата сутрин в пет часа сутринта и в 11:30 вече седяха в кабинета на доктор Гликман.
— Какво се е случило?
— Състоянието на Патси не се подобрява. Дори, изглежда, се влошава. Направихме всичко възможно, но тя е изгубила желание да оздравее, а при това положение никаква физиотерапия няма да помогне.
— Какво можем да направим?
— На този етап е безсмислено да си пилеете парите, за да я държим в болницата, затова препоръчвам да я приберете вкъщи, за да си почине.
— Готова ли е да се прибере? — попита Осуалд изненадано.
— Не, физически не е готова. Нуждае се от още физиотерапия, ако искаме да се подобри. Не обичам да изписвам пациенти, преди да са оздравели напълно, но Патси е изгубила всякакво желание да се бори… а възстановяването й вървеше толкова добре. Имате ли представа каква е причината?
Франсис погледна към Осуалд, след това към лекаря.
— Мисля, че е съкрушена заради птицата.
— За птицата от снимката ли говорите?
— Да, малък сакат кардинал — отвърна Осуалд.
Докторът се ободри.
— Ако доведете птичето, Патси сигурно ще се оживи. Може поне да опитаме. Има ли начин да доведете птицата?
— Не — отвърна Осуалд. — В това е проблемът. Птицата умря.
— Разбирам — каза доктор Гликман. — И сте й казали?
Франсис рече:
— Не, страхувахме се да й кажем истината, затова я излъгахме и й казахме, че ветеринарен лекар е излекувал птицата и сме я пуснали на свобода. Сега ми се иска да не й бяхме казвали.
— Не знаехме какво друго да направим — каза Осуалд.
Доктор Гликман погледна разтревожените хора срещу себе си.
— Не се обвинявайте. Поне засега Патси ще си мисли, че птицата е жива и здрава. Това ще й вдъхне някаква надежда. Може би след известно време ще го преживее и ще се върне тук, за да довършим физиотерапията.
— Колко време по-точно? — попита Франсис.
Доктор Гликман поклати глава.
— За съжаление не много. Притеснявам се, че без постоянно раздвижване мускулите ще отслабнат и кракът ще започне да се връща към предишната си позиция, а тогава цялата работа ще е отишла на вятъра. Да се надяваме, че ще можете да я доведете отново след Коледа.
Патси, която беше отслабнала от последния път, когато я видяха, толкова се зарадва, когато й казаха, че се прибира, че едва я удържаха да не хукне веднага. Амелия се натъжи, че заминава, но й помогна да си събере багажа. След като я закараха до колата с инвалидна количка, Амелия й помаха за довиждане с надеждата, че малката ще се върне, но се запита дали не я вижда за последен път.
Патси бърбореше весело на снимката на Джак през целия път до Лост Ривър и Франсис и Осуалд се чувстваха ужасно.
Патси все още не беше укрепнала достатъчно и когато пристигнаха вкъщи, не можеше да изминава големи разстояния. Трябваше да стои вътре почти през цялото време. Всички се стараеха да я разведрят, но тя искаше единствено да потърси Джак. Франсис се опита да я вразуми.
— Скъпа, Джак вероятно е отлетял далеч и е зает да гледа семейството си. Може повече да не се върне тук.
Но нищо не можеше да раздума Патси.
— Господин Кембъл каза, че желая ли нещо много силно, то ще се сбъдне, а аз много искам да видя Джак.
Всяка сутрин тя се будеше с надеждата, че ще види Джак, и се разочароваше, задето той все не идва, но не казваше нищо. В дъждовните дни седеше в стаята си и гледаше обнадеждено през прозореца. Франсис не можеше да й каже истината. Доктор Гликман бе обяснил, че е хубаво надеждата на Патси да не угасва, макар и да е измамна. Коледа наближаваше и Франсис се надяваше, че празниците ще разсеят детето и ще му помогнат веднъж завинаги да забрави за птицата. Тя каза на Милдред:
— Това ще е първата Коледа на Патси с нас и не ме интересува какво казват хората, ще я глезя до полуда.
Ден след ден Клод пристигаше с лодката и носеше подаръци за Патси от всички магазини, от които можеше да се поръчва по каталог. Плюшени играчки, книги, игри и дрехи пристигаха всеки ден, а Милдред, която от време на време обичаше да шие, се бе заела да й направи дузина парцалени кукли за леглото.
Три дни преди Коледа, след като украсиха дървото, Доти се обади на Франсис и каза:
— Трябва незабавно да говоря с теб.
Франсис отиде до пощата и Доти с мрачно изражение й подаде писмото, което преди малко беше извадила от пощенската кутия за Дядо Коледа. Франсис веднага разпозна детския почерк.
Скъпи Дядо Коледа,
Моля те, нека видя Джак. Много ме е страх, че е пострадал. Не искам подаръци. Бях послушна цяла година. Сега живея при госпожа Клевърдън в синята къща до пощата.
С обич,
Първата Бъдни вечер в общинския център със свое собствено дете не беше толкова щастлива, колкото Франсис си беше представяла. Празненството беше помрачено. Когато Дядо Коледа извикаше нейното дете да получи подаръка си, той нямаше да е онзи, който Патси си беше пожелала. Сърцата на Франсис и Осуалд се късаха, защото момиченцето искаше нещо, което не можеха да му подарят.
Дори запалването на Коледното дърво тази година се провали. Когато Бъч натисна копчето, лампичките просветнаха, замижаха и угаснаха. Бъч още се опитваше да ги поправи, докато хората се разотиваха. Но въпреки фиаското Патси беше весела по целия път към къщи. Тя не каза на никого, но вярваше с цялото си сърце, че на другия ден ще види Джак, и нямаше търпение. Заспа със снимката в ръка.