Фани Флаг
Чудеса край малката река (17)

Двама мъже в една лодка

Клод беше чул, че червеният горбил кълве, и бе отплавал по реката чак до залива Пердидо. Следобед, когато се прибираше обратно с лодката, чу някой да вика:

— Помощ! Помощ! Помощ!

Видя двама мъже в лъскава нова синя лодка, дълга шест метра, да махат тревожно. Той изключи мотора и спря при тях.

— Здравейте, какво стана?

— Слава богу, че минахте! Заседнали сме тук от сутринта — отвърна единият мъж.

Другият добави:

— Сигурно сме се блъснали в нещо, защото моторът просто угасна и не успяхме да го пуснем отново. Носим се по течението от поне седем-осем километра.

Клод попита:

— Защо не използвахте греблата?

— Не ни дадоха гребла.

Клод посочи спокойно към дясната част на лодката.

— Погледнете в онова отделение там. Би трябвало да има гребла.

По-едрият мъж отвори капака и действително видя две гребла.

— О!

— Откъде дойдохте?

— Тръгнахме от хотела на нос Клиър. Къде се намираме в момента?

— Чак в Лост Ривър, на двайсет и пет километра на юг.

— Как ще се върнем?

— Нека погледна мотора.

Клод отиде с лодката си до мотора и бързо разбра какъв е проблемът.

— Задръстил се е с кал.

— Може ли да се оправи?

— Да, но ще трябва да извадим лодката от водата. — Той им хвърли въже и ги изтегли до къщата си. Когато слязоха на дока, Клод погледна към залязващото слънце и рече: — След малко ще се стъмни и няма да успеете да се приберете до хотела по реката. Ще помоля обаче Бъч да ви закара, а утре ще изпратите някой да вземе лодката.

Докато мъжете събираха скъпите си въдици, Клод се изкиска.

— Какво се надявахте да хванете, момчета?

Засрамени, че се е наложило да ги изтеглят от реката, те се опитаха да отговорят като компетентни рибари:

— Пъстърва, червен горбил. Чухме, че кълве много по това време на годината.

— Вярно, но с такъмите, които сте понесли, можете да хванете само акула… или някой кит.

Той отвори кутията и извади нанизани на корда огромни костури, пъстърви и червен горбил.

— Влезте вътре, ще се обадя на Бъч.

— Благодарим, много сте любезен.

— Между другото — каза по-едрият от двамата — аз съм Том, а това е Ричард.

— Аз съм Клод Ъндъруд, приятно ми е.

Когато тримата влязоха в двора, Клод попита:

— На почивка ли сте тук?

— Не — отвърна Том. — На медицинската конференция, която се провежда в хотела. Но решихме да излезем за риба, докато сме тук.

Сибил им приготви кафе и след малко в къщата влезе Бъч, който си подсвиркваше. Често го викаха да кара неопитни рибари по домовете им.

— Здравейте, момчета, разбрах, че сте се изгубили. Затова селото ни се казва Изгубената река. Стигнеш ли чак дотук, значи вероятно си се изгубил. — И както винаги, той се засмя на собствената си шега, сякаш беше най-смешната на света.

Когато гостите станаха да си тръгват, Клод попита:

— Докога сте тук?

Том отговори:

— Само още три дни. За съжаление днешният отиде по дяволите. — Той погледна към Сибил. — Извинете, госпожо.

Сибил се засмя.

— Не се тревожете, омъжена съм за рибар. Чувала съм далеч по-цветисти ругатни.

Клод, на когото му дожаля за хората, каза:

— Ако искате наистина да ловите риба, елате утре и ще ви покажа няколко хубави местенца.

По-късно, докато ги караше към хотела, Бъч каза:

— Едва ли знаете, но това е най-добрият рибар в щата. Щом предлага да ви вземе на риболов със себе си, задължително трябва да приемете.

— Благодарим! Ще се възползваме — отвърнаха те.

 

 

На другия ден следобед Бъч отиде да ги вземе и ги закара до реката, където Клод ги чакаше на дока.

— Здравейте, момчета, качвайте се.

Те се качиха в старата му плоскодънна лодка, задвижвана от малък мотор с мощност пет конски сили. Клод подаде на двамата по една обикновена въдица и им обясни рибарските си методи.

— Използвам само това. — Той им показа блесна, боядисана в червено и бяло. — Малко я променям, за да захваща по-добре, но не правя нищо друго.

Вечерта двамата мъже бяха невероятно въодушевени. За един ден хванаха повече риба и научиха повече за риболова, отколкото през целия си живот до момента. Мислеха, че Клод има някакви тайни познания за рибите. Той, както обикновено, отвърна философски:

— Няма нищо тайно. Рибата или кълве, или не кълве.

 

 

Мъжете идваха на реката и през следващите два дни и си прекарваха чудесно в лодката с Клод. На Клод също му беше приятно да види ентусиазма и вълнението на двамата граждани всеки път, щом хванеха нещо. През последния ден от престоя си те се опитаха да му платят за обучението, но той заяви:

— Не. Не ми дължите нищо.

Том каза:

— Искаме да платим за времето, което ни отделихте.

— Благодаря, но не мога да приема. За мен беше удоволствие.

— Сигурен ли сте?

— Да, напълно. Нищичко не ми дължите. Но ще ви помоля за една услуга.

— Разбира се, с какво можем да помогнем?

— Знам, че и двамата сте лекари, и се питах дали бихте прегледали едно момиченце.

 

 

Клод беше научил, че мъжете участват в конференцията на ортопедите от Югоизточна Америка. Не знаеше дали ще могат да помогнат на Патси, но си струваше поне да опита, затова каза на Франсис да я доведе следобед у тях, в случай че се съгласят да я прегледат.

Франсис облече Патси с най-хубавата й рокля и я заведе у семейство Ъндъруд. Двете седнаха в дневната със Сибил и Бъч и зачакаха. Когато двамата мъже пристигнаха, Клод ги представи на Франсис и Патси. Том се наведе и стисна ръка на детето.

— Здравей, Патси, как си? Миличка, може ли да те помоля нещо? Би ли се разходила из стаята?

Патси погледна към Франсис, която се усмихна и я подкани с жест да стане. Момиченцето прекоси дневната и спря. Том прошепна нещо на приятеля си, след което каза:

— Сега ела при мен.

Патси отиде при него.

— Браво. Благодаря ти, миличка.

След още няколко минути общи приказки мъжете си взеха довиждане и станаха да си тръгват.

Клод и Бъч излязоха да ги изпратят и четиримата спряха на двора да поговорят.

Том каза:

— Господин Ъндъруд, за съжаление не сме специалисти по подобни родилни дефекти. Занимаваме се предимно с контузии на спортисти. Иска ми се да можехме да помогнем, но момиченцето трябва да бъде прегледано от специалист.

— Специалист по какво?

— Трябва да я заведете на детски ортопед — каза Ричард. — Костите на децата все още не са се развили докрай и е нужен специалист с богат опит в тази област.

Том погледна към приятеля си и каза:

— Сам Гликман.

Ричард кимна.

— Да.

Вечерта телефонът иззвъня.

— Господин Ъндъруд, обажда се Том. Ако доведете момиченцето в хотела преди осем сутринта, Сам каза, че ще може да я прегледа набързо, преди да хване самолета обратно за Атланта.

Клод се обади на Франсис и й каза да приготви Патси, защото в шест и половина Бъч ще дойде да ги вземе и да ги закара до хотела. Когато Франсис каза на Патси къде ще ходят на другия ден, тя попита дали и господин Кембъл може да дойде.

— Щом искаш. Ще му се обадя да го питам.

Когато се обади на Осуалд, той отвърна:

— Щом Патси иска, ще дойда.

Той затвори и много се зарадва, че Патси е поискала да я придружи. Би отишъл навсякъде с нея, дори до луната.

 

 

На другата сутрин Бъч ги закара до хотела, който се намираше на нос Клиър в залива Мобил. В седем и половина Патси, само по бельо и с шапката на глава, лежеше на дълга маса в столовата, докато доктор Самюъл Гликман я преглеждаше. Франсис и Осуалд настръхнаха, докато гледаха как докторът дърпа крака й напред-назад, нагоре и надолу. След това той я обърна по корем и започна да опипва гръбнака й, като през цялото време й говореше:

— Знаеш ли Патси, имам внучка на твоите години. Казва се Колби и знаеш ли какво ми каза тя? Тук боли ли?

Патси сбърчи нос, все едно я болеше, но отговори:

— Не.

Лекарят отново я обърна по гръб.

— Каза ми: „Дядо, вече имам две гаджета“. Представяш ли си? — Накара я да седне и да се наведе наляво докъдето може, а след това надясно. — Ти имаш ли си приятел?

— Не — отвърна Патси.

— Напротив, Патси, имаш — възрази Франсис. — Нали онзи ден ми каза, че Джак е приятелят ти. Разкажи на доктора за Джак, миличка.

Накрая лекарят погледна часовника си, взе си куфара и каза на Франсис:

— Бихте ли ме изпратили до колата, госпожо Клевърдън? — После се обърна, усмихна се и помаха. — Довиждане, Патси.

Когато излязоха във фоайето, докторът каза:

— Госпожо Клевърдън, ще трябва да й направя рентгенова снимка, но доколкото виждам, тазът и дясното й бедро са били счупени на четири-пет места и никой не си е направил труда да намести костите. Оплаква ли се често, че я боли?

Франсис, която подтичваше, за да не изостава, отвърна:

— Не, докторе, никога не се е оплаквала да я боли.

— Чудна работа, защото несъмнено я боли. Костите притискат нервите в таза и гръбнака и колкото повече расте, толкова повече ще я боли.

Когато докторът се качи в чакащата го кола, Франсис побърза да зададе въпроса, който я интересуваше:

— Може ли да се направи нещо?

Доктор Гликман я погледна.

— Госпожо Клевърдън, не само може, а е и задължително да направим нещо. — Той й подаде визитна картичка. — Обадете се в кабинета ми и й запишете час.

Колата потегли.

Франсис се върна в хотела, където я чакаха другите.

— Каза да я заведа на преглед при него.

 

 

Две седмици по-късно пътуваха по натоварените улици на Атланта и Франсис и Осуалд си подаваха карта над главата на Патси в опит да открият накъде да карат. Най-накрая намериха клиниката и стигнаха навреме.

Франсис възкликна:

— Не мога да разбера как хората в този град се оправят по улиците.

След като направиха на Патси рентгенови снимки и изследвания, доктор Гликман повика Франсис и Осуалд в кабинета си, а една сестра заведе детето в кафенето, за да хапне нещо.

— При толкова сериозна деформация, ако веднага не вземем мерки за коригиране, Патси постепенно ще започне да се обездвижва и накрая няма да може изобщо да ходи.

Франсис стисна отчаяно ръката на Осуалд.

— Мили боже!

— И тъй като продължава да расте, след време ще бъде засегната и централната й нервна система. Колкото по-бързо наместим костите и премахнем натиска върху скелета и мускулите, толкова по-добре. Но ще трябва да се направят две, може би три операции. Това е тежка задача при толкова малко дете и Патси ще трябва да прояви голяма сила и издръжливост.

Франсис много се разтревожи.

— Нима казвате, че има опасност да умре?

— При всяка тежка операция има такава вероятност, но доколкото виждам, Патси е щастливо дете и има голямо желание за живот. Нека поясня. Имах предвид, че ще се нуждае от емоционалната ни подкрепа през целия период на лечение и пак няма гаранции, че ще оздравее напълно.

— Мили боже! — повтори Франсис.

— Въпреки това по мое мнение момичето задължително трябва да се оперира. Искам само да знаете предварително, че възстановяването ще е дълго и трудно, независимо от резултата.

— Скъпо ли ще излезе? — попита Осуалд.

— Ще ми се да можех да ви дам друг отговор, господин Кембъл, но да, ще бъде много скъпо. — Той погледна към снимката на внучка си върху бюрото. След това разлисти бележника си и ги погледна над очилата. — Знаете ли какво ще направим? Аз няма да взимам хонорар за извършването на операцията. Това ще намали сумата. Ако се погрижите да напълнее с няколко килограма и я доведете тук до края на юли, ще мога да направя първата операция на 2 август сутринта.

Франсис каза на лекаря, че ще дойдат и че Патси ще е напълняла достатъчно, дори да се наложи да я храни по двайсет пъти на ден. Как щяха да съберат останалата част от сумата, беше друг въпрос, но това премълча.

 

 

През следващия месец цялата улица тъпчеше Патси с курабийки и сладолед до пръсване. Решени бяха да качи нужните килограми до края на юли. Но най-големият проблем си оставаха парите. Дори без хонорара на доктора, с дългия престой в болницата и месеците на физиотерапия след това сметката щеше да надхвърли сто хиляди долара. Франсис и Милдред имаха малко спестени пари, но те изобщо нямаше да стигнат. Асоциацията на жителите на Лост Ривър организира няколко благотворителни събития, а на касата в магазина стоеше голям буркан с надпис: Фонд за Патси. Скоро, когато повече хора започнаха да научават за проблема, и други организации се заеха да помогнат. Когато Елизабет, приятелката им от Лилиан и председател на сестринския Мистичен орден на Кралските швейцарски точки, разбра, нейната група приготви сладкиши за награди в благотворителна лотария. Лост Ривър започна да прави базар на пържената риба всяка събота, благодарение на Клод Ъндъруд, и от целия окръг взеха да се стичат хора. След като мълвата се разнесе, приятелите на Бъч от Клуба на лосовете в Елберта направиха барбекю за набиране на средства. Всички от Лост Ривър отидоха, пристигнаха и хора от целия окръг. Когато Осуалд отиде, го чакаше изненада. Членовете на Асоциацията на акордеонистите от Алабама щяха да изнесат в парка благотворителен концерт. Те стояха на подиума, облечени с кожени баварски гащеризони. Господин Краус зърна Осуалд и му помаха, докато групата изпълняваше „Бирена полка“. Франсис, Милдред и Патси седнаха до него на дървените столове сред публиката. Патси ядеше втори захарен памук, когато Осуалд видя нещо, от което кръвта му изстина. На първия ред от другата страна на пътеката седеше щатският служител Брент Бун и гледаше право към Патси.

Ушите на Осуалд пламнаха. След няколко минути Бун стана, отиде до голямо дървено буре с надпис Фонд за Патси, пусна вътре десет долара и се запъти по пътеката право към него. Дъхът на Осуалд секна, когато мъжът приближи, погледна го и каза с половин уста:

— Мексико, друг път. — След което продължи нататък.

 

 

С наближаването на август Осуалд искаше да направи нещо за Патси, но разбира се, нямаше пари. Имаше обаче нещо, което можеше да опита. Дори да изкара само няколко долара, все щеше да е от полза.

Бъч го закара до хотела на нос Клиър. Последния път, когато идва тук с Патси, бе забелязал малка галерия във фоайето. Днес той събра цялата си смелост и влезе. Една мила жена разгледа акварелите му, без да казва нищо.

След като прегледа всичко, тя попита:

— Колко искате за тях, господин Кембъл?

Осуалд се стъписа. През живота си не беше продавал нищо, особено собствените си творби, затова на свой ред попита:

— Защо вие не предложите цена?

Жената отново огледа картините и ги преброи.

— Тук са осемнайсет картини, нали?

— Да.

Тя отново ги погледна и каза:

— Мога да ви предложа двеста и петдесет долара.

— Шегувате се! — възкликна Осуалд, който не можа да повярва, че жената е готова да му даде толкова много пари.

— Иска ми се да можех да ви предложа повече, господин Кембъл, картините са прекрасни, но ние сме малка галерия.

— Не, няма нищо. Съгласен съм.

Жената му написа чек и каза:

— Бих искала да видя и други ваши творби, господин Кембъл.

Когато излезе навън и погледна чека, Осуалд за малко да припадне. Жената беше имала предвид по двеста и петдесет долара на картина!

 

 

До края на юли бяха събрали почти цялата необходима сума и всички бяха обнадеждени, че ще съберат и останалите пари навреме. В деня преди Патси да замине за операцията в Атланта, Осуалд и Рой решиха да организират празненство в тесен кръг за изпращането й. Рой пристигна в седем без петнайсет, за да отвори магазина, и изсвири на Джак.

— Хей, друже, приятелката ти ще дойде да те види след малко.

Не последва отговор.

— Какви си ги надробила днес, шантава птицо? Дано не си газила отново из бонбоните с пудра захар. Нямам време да те къпя!

Рой тръгна из магазина, като подсвиркваше, и когато стигна до щайгите с плодовете и зеленчуците, любимото място на Джак, го видя в ъгъла на пода.

— Какво правиш там? Дано не си накълвал доматите отново. Милдред ще ти оскубе перата. — Рой се приближи; Джак лежеше на една страна. — Какво правиш, глупчо?

Когато го вдигна, тялото на Джак беше сковано, а обикновено искрящите му очи изглеждаха странно безизразни и изцъклени. Той отново огледа птицата. И тогава разбра шокиран какво се е случило. Джак беше мъртъв.

Рой се вцепени. Не можеше да повярва, че студеното и безжизнено тяло в ръцете му наистина е Джак. В този миг сякаш целият свят притихна и Рой чуваше единствено туптенето на собственото си сърце. Стоя така, докато Осуалд не потропа силно на предния прозорец. Рой вдигна очи и видя Осуалд да му маха. Отиде да му отвори. Осуалд видя бялото му като платно лице и разбра, че се е случило нещо лошо.

— Ела отзад в кабинета — каза Рой.

Осуалд го последва.

— Какво има?

Рой затвори вратата след себе си и протегна ръце напред.

— Джак е мъртъв.

— Мили боже! Какво се е случило?

Рой седна на бюрото и поклати глава.

— Не знам. Току-що го намерих.

Обади се на своя приятел ветеринар, който му каза да провери дали Джак има някакви рани. Рой огледа птицата.

— Не, не виждам кръв или други наранявания.

— Не знам какво да ти кажа. Рой. Може да е изял нещо или да е хванал вирус. Има десетки възможни причини. При птиците тези неща понякога протичат много бързо. Един ден са добре, а на следващия са мъртви. Много съжалявам.

Рой затвори телефона и погледна към Осуалд.

— Каза, че не знае.

Двамата мъже седяха безмълвни известно време, когато Осуалд се сети за нещо.

— Хей, Рой. Какво ще кажем на Патси?

Рой вдигна очи.

— Божичко, съвсем забравих за това. Обади се на Франсис и й кажи да не води Патси тук, докато не измислим какво да правим. Ще отида да заключа вратата.

Осуалд се обади на Франсис, докато Рой спускаше щорите и гасеше лампите. Франсис вдигна:

— Ало?

— Франсис, обажда се Осуалд. В магазина съм. Къде е Патси?

— Тук до мен е. Закусва. Защо?

— Слава богу, че още не сте излезли. В никакъв случаи не й позволявай да идва в магазина.

— Защо? — попита Франсис и погледна към Патси озадачено. — Много ще е трудно.

— Знам, но се налага. Ще ти обясня по-късно. Просто я дръж вкъщи.

По тона на господин Кембъл Франсис разбра, че е станало нещо много сериозно. Патси тъкмо ставаше, за да тръгват, и Франсис побърза да я спре.

— Миличка, днес не можем да отидем до магазина.

Патси ококори очи.

— Защо?

— Случило се е нещо ужасно.

— Какво?

Франсис погледна към детето, което стоеше и очакваше отговор.

— Горкичкият Рой се е разболял от шарка! — каза тя, благодарна, че все пак нещо й хрумна в последния момент.

Патси изведнъж се уплаши.

— О, не! И Джак ли е болен от шарка?

— Не, скъпа, птиците не боледуват от шарка, само хората.

Франсис не можеше да си представи какво се е случило. Рой и Осуалд добре знаеха, че Патси заминава за болницата на следващия ден и ако не види Джак преди това, много ще се разстрои. Струваше й се, че единствената достатъчно сериозна причина би била лудият Джулиан Лапон най-накрая да е решил да прекоси реката и да застреля Рой.

След няколко минути Осуалд влезе в задния двор, застана пред кухненския прозорец и направи знак на Франсис да излезе.

Франсис избърса ръце.

— Миличка, трябва да отида за малко у Бети. Обещай, че няма да мърдаш оттук. — Тя даде на Патси книжка за оцветяване и отиде в къщата на Бети. Бети и Осуалд седяха в дневната и разговаряха шепнешком.

— Какво става, за бога? — попита Франсис.

— Седни, Франсис, случи се нещо ужасно — каза Бети.

Франсис закри уста с длан.

— О, не! Рой е, нали? Застреляли са го! Мъртъв ли е?

— Не, не е Рой, а Джак — отвърна Бети. — Рой го намерил тази сутрин.

— Божичко! Какво е станало?

— Не знаем, но затова не искахме Патси да ходи в магазина — обясни Осуалд.

Франсис седна.

— Мили боже, какво ще й кажем? Знаете колко обича птицата.

Осуалд рече:

— Да, знаем. Как успя да я удържиш вкъщи?

— Казах й, че Рой се е разболял от шарка. Само това ми хрумна. Обещах й обаче, че утре ще отидем до магазина, за да си вземе довиждане с Джак. Не знаех, че е мъртъв.

В този миг Милдред влезе с гръм и трясък.

— Какво става? Ходих до магазина, но е затворен.

Бети затвори вратата след нея.

— Джак е мъртъв.

Милдред ахна и погледна към сестра си.

— Вярно е — потвърди Франсис. — Рой го намерил на пода тази сутрин.

— О, не! — извика Милдред, тръшна се на дивана и заплака. — О, не! Горкичкият Джак! Горкото птиченце. Това е ужасно! Бедничкият.

Франсис погледна към сестра си, все едно си е изгубила ума.

— Милдред, какво ти става? Защо плачеш? Докато птицата беше жива, не спираше да се оплакваш от нея.

— Знам — изхлипа Милдред. — Но го харесвах. И през ум не ми минаваше, че може да умре! Горкичкият Джак. — Тя грабна плетеното каре от облегалката на дивана и си избърса носа, което никак не се понрави на Бети.

— Милдред, ти си най-странният човек, когато познавам — заяви Франсис. — Та нали непрекъснато заплашваше, че един ден ще го сготвиш за вечеря.

— Знам! — Милдред зави още по-силно и се просна по лице на дивана.

— За бога, Милдред, стегни се! — нареди й Франсис и се обърна стъписана към Бети и Осуалд. — Ще вземе да се разстрои точно когато ми е най-нужна.

 

 

Следобед, докато Патси спеше, Бъч, Бети, Доти, Франсис и Осуалд се събраха в кабинета на Рой, за да решат какво да правят. Франсис обясни какъв е големият проблем.

— Лекарят ни каза, че операциите ще са много тежки и опасни, а птицата е най-любимото й същество на света. Джак е най-добрият й приятел. Как да кажеш на дете, на което предстои тежка операция, че най-добрият му приятел е умрял.

Осуалд се съгласи с Франсис.

— Не виждам как ще й кажем. Трябва да решим кое е по-важно. Да кажем истината или да рискуваме да не преживее операцията.

— Но не бива да я лъжем, нали? — обади се Доти. — Не е редно. — Тя огледа останалите. — Не бива да лъжем дете, нали?

— Защо не, Доти? — възрази Бети. — Ти лъжеш децата всяка Коледа. С какво това е по-различно? Като бивша медицинска сестра с познания по психология, смятам, че трябва да я заведем в Атланта, все едно нищо не е станало. След като операциите и физиотерапията приключат и опасността отмине, ще й кажем истината.

— Да, Франсис — съгласи се Бъч. — Не бива да й казваш сега.

Франсис поклати глава.

— Лесно е на думи, съгласна съм с вас, но проблемът е, че утре сутрин тя няма да иска да тръгне, преди да си е взела довиждане с Джак. Днес едва успях да й попреча да дотича тук.

Доти се замисли.

— А не може ли до утре да намерим друга червена птица? Те си приличат. Аз лично изобщо не ги различавам.

Бети погледна Доти, все едно е побъркана, и попита:

— Как ще хванем друг кардинал до утре сутринта? А и Патси веднага ще разбере, че не е Джак. Да не мислиш, че непозната птица ще кацне на пръста й и ще прави номера?

— Ами тогава ти измисли нещо — засегна се Доти.

 

 

След като всички си тръгнаха, Рой седна с Джак в ръце. Знаеше, че единственият човек, който може да помогне, е единственият човек на света, когото мразеше. Единственият човек, на когото се беше заклел никога да не прости. Но нямаше друг начин. След като дълго се опитваха да измислят нещо, всички се съгласиха, че това е единствената възможност. Горкият кльощав Бъч предложи да отиде той, Бети Кичън също, но тъй като те не познаваха местността от другата страна на реката, решиха, че трябва да отиде Рой, при това сам. Това беше най-трудното нещо, което му се бе налагало да прави: трябваше да преглътне цялата си гордост. Трябваше поне веднъж да забрави за миналото. Трябваше да го направи в името на Патси.

Той уви Джак в носна кърпа и го прибра в джоба на якето си. Слънцето залязваше, когато пое с лодка през реката към мястото, където беше прекарал по-голямата част от детството си в игри с креолските си приятели и на обяд в домовете им. Изпълненото с щастливи мигове и слънчеви лъчи място сега представляваше просто сенчесто мочурище, обгърнато от болезнени спомени.

По здрачаване той върза лодката на дока, отиде до дългата дървена креолска къща, в която живееше Джулиан Лапон, и почука на вратата. Никой не отвори.

След малко се провикна:

— Джулиан, Рой е! Трябва да говоря с теб.

Не се чу отговор, но някой се размърда вътре. След няколко секунди, когато чу изщракването от зареждане на пушка, разбра, че Джулиан е от другата страна на мрежестата врата.

Изведнъж го обзеха старата ярост и унижение. Ярост, че този мъж бе съсипал живота му, и унижение, защото се налагаше да го помоли за услуга, вместо да направи онова, което искаше — да издърпа Джулиан на двора и да го пребие до смърт. Докато продължаваше да чука, се почувства още по-унизен, защото необяснимо бе започнал да плаче. Сълзите се стичаха по лицето му и той се опитваше едновременно да говори и да сдържи хлипането си.

— Джулиан, знам, че ме ненавиждаш, и аз те ненавиждам… но искам да ти покажа снимката на едно момиченце. — Той извади снимката на Патси с Джак и я опря върху мрежата против комари на вратата, за да я види Джулиан. — Тя е саката, Джулиан, и утре заминава за тежка операция. Птицата до нея, която тя много обича, умря снощи. Ако разбере, няма да го понесе. Затова ми трябва помощта ти.

При тези думи той се разплака с глас на верандата като десетгодишен.

Джулиан, който се беше прицелил в гърдите му и беше готов да стреля, се поколеба. Явно беше видял в Рой момчето, което познаваше толкова добре. След няколко секунди той свали бавно пушката, приближи се до вратата, погледна снимката и каза на Рой със силния си креолски акцент:

— Казах ти… ако някога се мернеш тук, ще те убия.

— Знам — въздъхна Рой. — Убий ме после, щом толкова искаш, не ме интересува, но сега трябва да ми помогнеш. Ще ти платя колкото поискаш.

Джулиан стоеше неподвижно и се взираше в него. Видя, че Рой е пораснал и се е превърнал в истински мъж. Единственото, което Рой забеляза в сумрака, беше, че гъстата черна коса на Джулиан е прошарена. Докато стояха неподвижно, а Рой притискаше снимката на Патси и Джак към мрежата, от къщата долетя женски глас:

— Пусни го да влезе.

След миг Джулиан изръмжа:

— Добре, но го правя само заради детето, не заради теб. Ясно ли е?

Рой кимна.

— Влизай тогава — каза грубо Джулиан.

Когато Рой влезе в стаята, някой каза:

— Здравей, Рой.

След като очите му привикнаха към тъмнината, той видя жената, която изглеждаше още по-красива отпреди. Мари.

Годините не бяха променили чувствата му към нея и по погледа на Мари разбра, че и тя изпитва същото.

 

 

По изгрев-слънце Джулиан влезе в кухнята и подаде Джак на Рой. Работил беше цяла нощ и беше свършил отлична работа. Перата на Джак бяха внимателно почистени и пригладени, а очите му бяха ярки и блестящи. Джулиан бе успял да направи горката мъртва птичка да изглежда като жива. Дори главата й беше килната настрани, точно както правеше Джак. Рой погледна Джулиан и поклати глава.

— Изглежда по-добре, отколкото се надявах. Не знам какво да кажа, Джулиан, благодаря ти. — Рой стана и извади портфейла от задния си джоб. — Колко ти дължа?

В очите на Джулиан проблесна гняв.

— Казах ти, правя го заради детето. Върви си.

Рой погледна към Мари, кимна за довиждане и прекоси обратно реката с приятеля си.

Рой не знаеше, но креолите бяха научили за сакатото момиченце на име Патси и кардинала, които живееха на другия бряг. Свещеникът им беше присъствал на едно от представленията, които Рой, Патси и Джак изнесоха в католическата църква в Лилиан. Когато следващата неделя по време на службата разказа какво е видял, на креолските деца, на които не позволяваха да ходят на другия бряг, много им се прииска да видят птицата и момиченцето. А по-късно, когато свещеникът разбра, че набират средства за Патси, събра дарения от креолската църква и ги изпрати анонимно. Джулиан, който с годините беше станал още по-коравосърдечен, не даде и цент и презираше онези, които дариха. Какво ги е грижа за онези хора? Не би си мръднал пръста, за да им помогне. Но снощи, когато видя усмихнатата Патси на снимката, нещо в него се пречупи и го накара да промени решението си. Наистина го направи заради момиченцето.