Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (6)

Шеста глава
Ню Йорк, 1952 г.

Момичето от асансьора щракна лампата в стаята на Дарби и затвори вратата след тях.

— Не обръщай внимание на жирафите, те са гадна група.

Дарби зяпна момичето. Есми, така се обърнаха към нея. Беше висока колкото нея, с кадифени кафяви очи, подчертани от строго изтеглена назад коса.

— Жирафи ли? — изграчи тя и избърса очи с кърпичката.

— Дълги вратове, подлагат се на хищниците. Надяват се някой лъв да нападне, нали ме разбираш. Голям, мъжки лъв.

Докато говореше, тя мина зад Дарби и дръпна ципа на роклята й. Дарби я остави да падне на пода и се отдръпна.

— Ще я изпера, зашия и ще стане супер. Не се притеснявай — акцентът й беше силно изразен, разрязваше въздуха.

— Ти откъде си? — не се сдържа Дарби.

— Манхатънвил. Преди това от Пуерто Рико. Между другото, аз съм Есми. Знаеш ли къде е Манхатънвил?

— А пък аз съм Дарби. Не, не точно. Звучи много красиво.

— Не, chica^[1]. Слушай какво ти казвам. Стой си в Ийст Сайд. Нали току-що пристигна?

— Да — отново се почувства безкрайно нещастна. Беше заобиколена от гадни момичета, а не бе направила нищо, за да предизвика гнева им. Или може би беше? Съществуваше ли някакъв код или парола, която беше пропуснала? В гимназията предпочиташе романите пред съучениците си. Поне те се четяха лесно.

— Недей да плачеш отново. Тези момичета са си такива. Трябва да закоравееш.

— Просто искам да се прибера.

Есми помълча за кратко, след това поведе Дарби към леглото и я накара да седне.

— Първоначално градът е страшен, дори за тези момичета. И при мен беше така. Когато слязох от самолета от Сан Хуан, имах чувството, че ще умра от студ. Навсякъде имаше лед и сняг. Леля ми каза, че когато за пръв път се качила в метрото, се опитала да намери кордата, за да го спре, също както е в автобус, нали? — Тя изруга тихо, но Дарби не успя да разбере думата. — Ще свикнеш, не се тревожи. Трябва да решиш какво искаш. Не им позволявай да те тъпчат.

— Аз ги виждах като газели, не като момичета — усмихна се Дарби. — Жирафи обаче ми харесва повече.

— Точно така. Присмивай им се. И помоли госпожа Юстъс да те настани на друг етаж. Може да бъдеш при момичетата от „Кейти Гибс“, не с тези чудовища. Те са най-мърлявите гости в хотела. Зарязват чорапи и жартиери в банята, не се интересуват кой какво вижда. Отвратителни са.

Дарби не спомена, че плюенето също е отвратително.

— Благодаря ти, че ми помогна, Есми. Беше много мило.

— Че как иначе. Прецених, че не си като тях.

— Определено не съм; погледни ме. Роклята ми е неподходяща, косата. Можеш да вземеш тази рокля и да я изгориш, все ми е едно. Никога повече няма да я облека — тя все още усещаше дъха на Уолтър, езика му, усещаше ръцете му по себе си.

— Честно казано е малко скучновата. Защо точно чадъри?

Отговорът й изненада Дарби.

— Реших, че щампата е интересна.

— Трябва ти малко блясък. Чадърите не са бляскави.

— Ти не разбираш. Аз ще ставам секретарка. Секретарките не трябва да са шик.

Есми пристъпи към прозореца и го отвори. Седна на перваза и си нагласи шапката.

— Защо да се ограничаваш? Аз не го правя. Ще стана известна артистка. Тази седмица се явявам на изпит в Американската академия за драматично изкуство. Ще правя филми и феновете направо ще припадат по мен.

Дарби погледна Есми с нов интерес. Никога не беше виждала човек с нейния акцент в главна роля. Второстепенна, да, но не и като Джуди Гарланд и Катрин Хепбърн. Те нито говореха, нито изглеждаха като това момиче.

— Знам, мислиш, че не съм подходящият тип. Само че аз мога и да съм изящна, мога да съм и огнена. Ще им покажа, когато се явя на прослушването. Направо ще ги забия.

— Какво трябва да направиш на прослушването?

— Ще представя монолог от „Ромео и Жулиета“. От Шекспир. Амбициозен избор.

— Колко вълнуващо.

Есми грабна халата на Дарби от стола и й го подхвърли.

— Трябва да излезем тази седмица. Ще ти покажа най-хубавите места в града. Истинските. Никакви нафърфалосани супер клубове.

Дарби не знаеше какво да каже. Майка й нямаше да одобри, ако се мотае с прислугата от хотела. Колебанието, изглежда, се изписа по лицето й, защото Есми сви рамене и стана.

— Не си длъжна. Сигурна съм, че ще имаш достатъчно работа покрай курса.

На Дарби не й се искаше да отблъсне единствения човек, освен Стела, който се държа мило с нея. Ама пък в какво я въвлече Стела. Трябваше да се държи на разстояние, да бъде внимателна.

— Благодаря ти за поканата.

— Няма защо. Слушай какво ти препоръчвам. Поговори с госпожа Юстъс и стой далече от жирафите. Успех.

Дарби искаше да каже още нещо, да протегне ръка и да покаже на Есми колко й е благодарна за помощта и милите думи. Есми затвори вратата и тя изщрака тихо. Не каза нищо повече.

* * *

Госпожа Юстъс обеща да потърси нова стая на Дарби, но четири дена по-късно момичето все още нямаше резултат. Свикна да става рано, преди останалите, да влиза бързешком в банята, тихо, а след това да отива на курса в училище „Катрин Гибс“. През първия ден директорката изброи квалификациите за дипломантките на „Гибс“, включително безупречна работна етика и безупречно държание. Когато добави, че всички, които завършват, са известни с това, че са „природно надарени физически“, Дарби можеше да се закълне, че жената погледна право в нея, при това не в добрия смисъл. Това пък какво означаваше, дяволите да го вземат? Красива ли? Едрогърда, може би? Тя изпъна рамене и седна изправена.

Повечето часове бяха скучни: писане на машина, стенография, комуникации и тестове по правопис. Вече бе получила лоша оценка, задето имаше бримка на чорапа, и още една, задето се бе прегърбила. Липсваше й учителката й от гимназията, която им даваше за домашно да анализират подробно разкази и руски романи. В сравнение с това, да се учи да печати и да запомня символите в стенографията бе повече от отегчително.

В четвъртък вечерта, през първата седмица, тя беше отчаяна. И гладна. Беше чакала другите момичета да излязат, за да слезе в трапезарията на „Барбизон“, и изпусна вечерята за пет минути. Гледаше тъжно менюто пред вратата, когато Есми влезе с парцал и кофа.

— Есми?

— Здравейте, госпожице Маклафлин — кимна й Есми, но продължи.

— Чакай — Дарби се втурна след нея и сложи ръка на нейната. Изражението на другото момиче беше приятно, но не и топло. — Исках да ти благодаря за всичко, което направи за мен миналия уикенд. Много ми помогна.

— Радвам се — тя остави кофата на пода. — Оставиха ли те на мира жирафите?

— Засега. Освен това помолих госпожа Юстъс да ме премести и тя действа по въпроса. Междувременно се опитвам да заобикалям графика им. На училище съм почти по цял ден, така че е лесно — не спомена, че изпитва ужас от предстоящия уикенд, когато нямаше нищо за правене. Ако седеше в стаята си през всичкото време, щеше да полудее, беше сигурна.

Есми кимна към трапезарията.

— Да не би да изпусна вечерята?

— Да. Заплеснах се с домашните.

— Да ти взема ли кифла, нещо друго?

Дарби притисна ръка към корема си.

— Можеш ли? Нали няма да си навлечеш неприятности?

— Ще се видим в стаята ти. Бъди там в десет.

Както беше обещала, Есми пристигна с няколко филии хляб, натъпкани в кошницата с прането, и малко бурканче малиново желе и нож.

— Та това е прекрасно, благодаря ти! Искаш ли малко?

— Не, ще сгъна няколко чаршафа, докато похапваш, ако нямаш нищо против.

— Давай — Дарби седна на бюрото си и намаза сладкото върху хляба.

— Кажи ми, как мина прослушването?

Есми й се усмихна широко.

— Супер. Беше вчера и ще ми кажат резултата след около седмица.

— Разкажи ми. Нервна ли беше?

— Никога не съм нервна. Те обаче бяха. В мига, в който си отворих устата, пролича, че не са очаквали пуерториканка да се яви в префърцунената им академия. Всички останали говореха правилно. Аз обаче си казах монолога и съдиите се шашнаха.

— Много се вълнувам за теб. Не мога дори да си представя да направя подобно нещо. Какъв кураж имаш само.

— Тази работа с куража е лесна, след като единствената ти друга възможност е да сгъваш чаршафи и по цял ден да се занимаваш с гости.

— Сигурно е трудно да се занимаваш с толкова много момичета.

— Мръсна и противна работа. Но за компенсация правя красиви неща вечер.

— Какви?

— Ако искаш, ще ти покажа. Ела с мен. Приключвам в девет и трийсет.

— Не мога. Ще пропусна вечерния час.

— Лесно можеш да се измъкнеш отзад. Ще ти покажа как.

— Това е безобразно късно, нали?

— Други планове ли имаш? — попита Есми.

Дарби преглътна и отхапа нова хапка хляб.

— Не точно.

— Излизала ли си след миналия уикенд?

Не й беше приятно да признае, че не е излизала. Беше посветила цялата си енергия да ходи на училище и да се връща и въпреки че останалите момичета от курса бяха приятелски настроени, тя нямаше намерение да завързва приятелства.

Есми не й даде възможност да отговори.

— Хайде, Дарби, поживей малко. Ела с мен довечера. Ще те чакам отвън. Не закъснявай — тя пристъпи към малкия гардероб на Дарби и го отвори, извади черната брокатена рокля, която облече на погребението на баща си. — И облечи това.

Когато Дарби излезе от „Барбизон“ в девет и трийсет на секундата, Есми затича към нея и се разписка. Беше в яркочервена рокля от тафта с фино бродиран ръб на врата. Косата й сега беше пусната и се стелеше на нежни къдрици. Изглеждаше по-модерна от което и да било от момичетата на етажа на Дарби.

Когато таксито влезе в Ийст Вилидж, видът на улицата се промени. Сградите не бяха по-високи от шест етажа, по тротоарите се търкаляха угарки и смачкани вестници. Дарби едва не се задави от миризмата на урина, когато слезе от таксито, въпреки това последва Есми по тясна уличка между две сгради към малък вътрешен двор без дървета, зад една от сградите.

Есми се усмихна на чернокож мъж, който пушеше пред вратата, и потегли Дарби към мрака.

— Къде отиваме? Откъде знаеш къде да отидеш? — попита Дарби.

— Някои вечери работя тук и поемам шапките на господата. Бакшишите си ги бива, а вътре е направо диво.

— Какво представлява това място?

— „Флатед Фифт“. Джазклуб. Всички велики идват тук, след като са свирили на напудрените места по Петдесет и втора улица. Тук е семпло и мърляво и е направо върхът.

Тя беше съгласна с първите два епитета. Минаха през малка кухничка, а готвачът ги изгледа, докато профучаваха.

— Какви ги вършиш, Есми? — попита той. — Знаеш, че той не понася да водиш разни, които не плащат.

Есми вирна брадичка и постави ръка на ханша.

— Сам, запознай се с Дарби. Дарби, това е Сам. Той си въобразява, че управлява заведението, но не е така. Нали, Сам?

Готвачът я изгледа навъсено.

— Ако те спипа, ще те уволни, Есми.

Дарби го погледна настойчиво. Чертите му не бяха нещо особено — прекалено голям нос, ъгълчетата на очите смъкнати надолу — въпреки това той, странно наистина, беше красавец, със съвършена брадичка с трапчинка. Беше някъде в средата на двайсетте, но имаше момчешка стойка, с дълги крайници и остри ръбове.

Обърна се отново към печката.

— Маниери, Сам. Ще трябва да си поговоря с баща ти по този въпрос — Есми не дочака отговор, дръпна Дарби навътре и мина през летяща врата.

Намираха се в мазето. Централното помещение, с нисък таван беше препълнено с народ, смес от бели и чернокожи, млади мъже и жени, които позираха, пушеха и си приказваха.

Есми стисна ръката на Дарби.

— Чакаме Стик Хокинс. Казват, че щял да дойде тази вечер, но човек никога не знае с тази котка.

— Стик? Котка? — Дарби погледна объркано Есми.

Другото момиче се разсмя.

— Няма страшно, ще наваксаш.

Дарби не беше сигурна. Това място я плашеше и тя огледа изходите, докато се питаше кой е най-бързият начин да се измъкне, ако стане пожар или сбиване. Всички тези хора натъпкани вътре, сред дима и мрака, караха сърцето й да бие по-бързо, а устата й пресъхна от обзелата я паника. Искаше й се да избяга, да се върне в самотната си стаичка. Само че нямаше да може да изтърпи още една нощ да се мята и размишлява.

— Имаш вид на човек, на когото ще му прилошее — очите на Есми бяха весели, малко подигравателни.

— Не, добре съм. Какво ще правим сега?

Есми я дръпна към маса с две свободни места. Пристигна сервитьор с дълга, бяла престилка, бяла риза и тънка черна вратовръзка, прошепна нещо на ухото на Есми. Тя докосна вътрешната страна на китката му с пръст, разсмя се на онова, което той казваше, и поръча два коктейла „Кисело уиски“.

— Сега ще пийнем. Ще ти дойде смелост, когато не си трезва.

Шумът в помещението учуди Дарби. Въпреки че две от стените бяха покрити с марокански килими, за да абсорбират звука, те не бяха особено ефективни. Другите двама клиенти, седнали на разклатената маса, дори не си направиха труд да прекъснат разговора, който водеха на висок глас, за да ги поздравят. Дарби отпи от напитката и се огледа. Декорът беше минималистичен. Едната стена беше гола, виждаха се единствено голи тухли. Зад сцената бяха закачени стари афиши, ъгълчетата им бяха навити, смачкани. Пласт мръсотия, мазнина и пепел от цигари покриваше пода.

Публиката започна да негодува, викаше Стик и се носеха ръкопляскания. Най-сетне четирима музиканти се качиха на сцената. Единият се настани зад барабаните, друг нагласи саксофона на врата си, а третият подготви виолончело. Тромпетист се изправи пред микрофона.

— За съжаление, Стик още не е дошъл — обяви тромпетистът.

Публиката се развика недоволно, но музикантите дори не трепнаха. Той вдигна ръка над очите си, за да скрие светлините, и погледна публиката. Седналата до нея Есми беше изпънала гръб, когато сякаш я удари ток.

— Къде е Есми? — провикна се мъжът.

Есми се обърна и се усмихна на Дарби и неочаквано се озова на сцената, нагласи микрофона и се усмихна на тълпата.

— Знам, че искате Стик — измърка тя в микрофона, — но тази вечер ще трябва да се примирите с мен.

Публиката зажужа с интерес. Тогава Есми запя. Гласът й беше завладяващ, нисък и първоначално Дарби се напрягаше да чуе, уплашена, че новата й приятелка няма да успее да огласи заведението. След кресчендо в края на втория куплет тя отпусна глас и той полетя.

Есми имаше притегателно, сексуално присъствие на сцената, бедрата й се движеха в такт с музиката, раменете й откликваха на ритъма с плавни, изящни движения. Когато приключи, клиентите започнаха да ръкопляскат и да подсвиркват. Дарби се надяваше тя да пее още, но движение край вратата привлече погледа й. Един мъж обикаляше масите, стискаше ръцете на всички и кимаше. Стик беше пристигнал. Есми бързо скочи от сцената и зае мястото си.

— Толкова си талантлива, Есми — заяви Дарби. — Умееш да пееш.

— Чакай да чуеш това. Моето пеене е едно нищо в сравнение със свиренето на този човек.

След малко сервитьорът им донесе две напитки.

— От господина ето там — той посочи един мъж, седнал през две маси, неговата изолирана сред хората, които жестикулираха и пушеха.

Дарби отпи от напитката си. Мартини. Никога досега не беше пила и разбра какво е единствено по формата на чашата.

— Не го прави — Есми изтръгна напитката от ръката й и разля част по пода.

Дарби остана силно изненадана.

— Повярвай ми, не искаш да вземеш абсолютно нищо от този тип.

— Защо? — тя го стрелна с поглед. Той ги наблюдаваше, а по белязаното от шарка лице пълзеше закачлива усмивка. Очите му бяха огромни, като на басет, с тъмни торбички отдолу. Досега никога не я бяха черпили и тя не знаеше какъв е протоколът.

— Той е ченге под прикритие. Казва се Куигли. Вечно души, опитва се да разбере какво става.

— А става ли нещо?

— Не, разбира се. Хората просто си пият и слушат музика. Какво лошо има?

— Тогава защо е тук?

— Ченгетата обикалят всички джазклубове, търсят конче. Ако приемеш напитка от него, той ще реши, че искаш да говорите и всички музиканти ще те намразят.

Дарби не разбра какво иска да каже тя.

— Какво конче търсят?

— Не, chica. Хероин.

— О!

— Много музиканти казват, че това е единственият начин да канализират музиката. Щом се е получило при Бърд^[2], искат да пробват и те.

Имената бяха като таен код.

— Кой е Бърд?

— Чарли Паркър, алт — саксофонистът. Получил прякора, когато накарал бандата си да спре един автомобил на път към представяне, за да подгони едно пиле. Вечерта го изял за вечеря.

— Ти някога вземала ли си хероин?

Есми погледна Дарби все едно беше луда.

— Ти майтап ли си правиш? Имам по-добри неща, към които се стремя, вместо да се друсам.

— Тогава как помага на музикантите?

— Стават по-креативни, дава им идеи, докато свирят соло, доколкото знам.

Дарби погледна отново полицая.

— Всички ли знаят, че е ченге?

— Разбира се. Всички участваме в тази игра. Преструваме се, че не знаем; той също се преструва, че не знаем. Предполагам, че просто харесва музика. Само че ти не го окуражавай.

Стик седна на пианото и отмери ритъма. Беше с проскубана брада и лъскав черен костюм. Докато другите музиканти свиреха, той се заклати напред-назад за минута, след това стана и започна да танцува нещо като жига, едната му ръка на пианото. Най-сетне се метна към пейката, ръцете му се втурнаха по клавишите, едва ги докосваше, докато краката му в мокасини отмерваха собствен ритъм по пода. Звуците бяха странни и натрапващи. Последва бързо, ожесточено свирене, което понякога звучеше великолепно, друг път нестройно.

Дарби отпи нова глътка от коктейла с уиски и едва не се задави, когато Стик изпълни две арпеджио толкова бързо, че ръцете му изгубиха очертанията си. Когато приключи, публиката стана на крака и поиска още.

* * *

Следващата песен беше в изпълнение на изпълнителя на хорн и звукът се разнесе плътен и тъжен. Когато започна соло, звукът нахлу в тялото на Дарби като музикален куршум. Тя си спомни звука на вятъра в нощта преди смъртта на баща си. Следобедът се беше извил топъл вятър, първият силен, топъл вятър след дългата зима, който разнесе мирис на кал и нов растеж. До вечерта вече виеше около къщата.

— Господ е решил да помете студа — подхвърли майка й.

Дарби чу баща й да стене от болка на горния етаж и вдигна поглед от четивото на кухненската маса.

— Дали да не му дадем нещо или да повикаме доктора?

— Няма какво да се направи. Докторът не може да му помогне. И аз не мога.

Последния път, когато баща й беше на път, майка й се оплакваше от отсъствията му, а когато се върна, му се нахвърли с озлобление, защото го били уволнили. В момент на затишие Дарби го попита какво се е случило.

— Твърде много ме харесват — отвърна той. — Шефът смята, че съм заплаха за работата му. И е прав.

Същата зима, преди да отслабне, той купи лодка и се зае да възстанови хамбара. Майка й беше възмутена от разходите и Дарби не я винеше. Единствената вода беше река Моми, която минаваше през града. Никой не плаваше по нея, тъй като имаше твърде много камъни. Защо тогава да си купуваш лодка, която никога няма да използваш?

Винаги, когато атмосферата в къщата се нажежаваше, Дарби отиваше в хамбара. Двамата с баща й минаваха с шкурка корпуса от шперплат, вдъхваха аромата на дърво и лак, потреперваха от течението. Или пък тя натъпкваше маджун в дупките от болтове, след това минаваше с шкурка, докато сравняваха любимите си герои от Шекспир. Неговият беше Фалстаф. Нейният, Клеопатра. Когато по транзистора засвиреше валс, той я грабваше и двамата се въртяха заедно из хамбара и когато музиката спреше, баща й се покланяше ниско и я наричаше лейди Дарби.

Последната му вечер сред живите, Дарби поседя с него, почете на глас от „Хенри V“. След като той спря да диша, тя постави ръцете му на гърдите, както беше виждала по филмите, и на зазоряване събуди майка си с новината.

Господин Сондърс започна да посещава майка й скоро след това. Щом се ожениха, започна да обижда и тормози Дарби. Повечето вечери тя отиваше в хамбара, сядаше вътре в недовършената лодка и четеше, припомняше си как подсвиркваше баща й, как се смееше и хвалеше работата й. Един ден, когато се върна, откри, че господин Сондърс е съсипал лодката с брадва.

Тромпетистът отново излезе в средата на сцената. Острият като нож звук прониза доспехите на Дарби, същите доспехи, които не беше сваляла, откакто господин Сондърс се нанесе. Дарби си пое дълбоко дъх и цялото й тяло завибрира с музиката. Стомахът й се преобърна, горчивият вкус на алкохола бе все още полепнал по устните й и тя стана и се измъкна през задната врата. Коленичи по напълно нетипичен за една дама начин.

— Добре ли си? — Сам беше застанал на вратата и я наблюдаваше. Около него блестеше светъл ореол, затова тя не успя да види изражението му.

— Не ми е добре — Дарби си пое дълбоко дъх. — Сигурно е от дима.

Той хлътна вътре. Беше се представила като глупачка. Не че имаше значение, разбира се. Той се върна с чаша.

— Пий. Ще се почувстваш по-добре.

Тя очакваше нещо остро като горчиво кафе, вместо това езикът й оживя от сладкия аромат. Мляко и захар и още нещо.

— Какво е това?

— Чай от кардамон.

— Прекрасен е — тя отпи нова глътка.

— Кардамонът идва от горите на Индия и е добър за много неща, включително храносмилане, хълцане и дори лош дъх.

Тя покри устата си ръка.

— Лош дъх ли имам?

Той се разсмя.

— Нямам никаква представа какъв е дъхът ти. Просто реших, че не ти е добре.

— Музиката, тромпетът — обяснението й прозвуча глупаво дори на нея.

— Все едно ще бъдеш насечена на късчета, нали?

Тя вдигна към него поглед, обзета от удивление.

— Да. Не можех да контролирам мислите си. Винаги ли е така?

— Само когато слушаш най-добрите музиканти.

— Хареса ми, много ми хареса, когато свиреха заедно и тогава имаше смисъл. През повечето време обаче не беше така.

— Ще разбереш, след като послушаш достатъчно бибоп. Все едно учиш чужд език. Всичко в началото е една каша, след това ти става ясно.

Дарби не беше сигурна.

— Какво, по дяволите, става? — Есми надникна навън.

Дарби върна чашата на Сам и се усмихна.

— Не ми беше добре.

— Да не би Сам да ти е дал някоя от моджо отварите си?

Незнайно защо при този въпрос я заболя. На Дарби й се искаше да е единствената, която е пила от специалната напитка. Въпреки че беше глупаво.

Есми й помогна да се изправи.

— Хайде, да се разкараме.

На Дарби никак не й се искаше да тръгне, но беше късно.

В „Барбизон“ Есми я вкара през входа за персонала от едната страна на сградата и двете се прегърнаха бързо преди Дарби да започне дългото изкачване нагоре към нейния етаж. Стъпваше леко, гледаше в краката си и затова не видя двойката, която се целуваше на площадката на третия етаж, докато едва не се блъсна в тях. Бяха се притиснали в мозайката от плочки, всички сини и зелени, които представяха дълбоководна сцена. Червената като на русалка коса на Стела изпъкваше на този фон.

— Извинете — Дарби извърна поглед и се опита да мине покрай тях.

Стела извика от изненада и проточи врат над главата на приятеля си.

— О, Дарби, така ме изплаши! Двамата с приятеля ми Пол тъкмо се сбогувахме. Радвам се да те видя. Искаше ми се да те видя, за да се извиня. За онази вечер.

— Добре — тя се промъкна покрай тях. Нямаше абсолютно никакво желание да обсъжда вечерта с Уолтър. Стела обаче се отдръпна от гаджето си и пристъпи напред на площадката, по-близо до Дарби.

— Впечатлена съм, че си нарушила вечерния час — заяви Стела и й отправи заговорническа усмивка. — Май имаш немирна жилка, а?

Дарби се замисли над казаното. Тя се промъкваше закъсняла, след като беше ходила в джазклуб в съмнителна част на града с една от камериерките на „Барбизон“. Майка й съвсем не би одобрила подобно нещо.

Тя обаче не отвърна на усмивката.

— Май, да.

Зави зад ъгъла и продължи напред.