Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (24)

Двадесет и четвърта глава
Ню Йорк, 1952 г.

— Миличка!

Майката на Дарби беше застанала в средата на фоайето с протегнати ръце. Не бяха минали и два дена, откакто Дарби беше изключена, и последният човек, който очакваше да я потърси, беше майка й. Когато консиержът звънна в стаята й, за да я предупреди, че има посетител, тя се надяваше да е Сам. Вместо това, когато вратата на асансьора се отвори, я посрещна майка й. Майка й очевидно не беше научила новината. Дарби потисна импулса да се хвърли в прегръдката й и да зарови глава на парфюмираната й гръд, сякаш бе четиригодишно дете. Звукът на момичешки смях се разнесе откъм мецанина. Нямаше желание да се излага пред останалите гости. Вместо това прие дълга прегръдка.

— Дарби, миличка, липсваше ми — майка й я задържа на една ръка разстояние и я огледа внимателно. — Миналата седмица от училището изпратиха предупреждение, че имаш трудности, и аз веднага се качих на влака и ето ме при теб.

Дарби добави цената за билет към непрекъснато набъбващата сума за връщане.

— Не трябваше да идваш.

— Радвам се, че дойдох. Не изглеждаш много добре. Храниш ли се? Няма значение; да отидем веднага в кафенето и да те нахраним.

Минаха през вътрешния вход на кафенето, хванати за ръце.

Жестът беше странен, изкуствен, сякаш майка й играеше сцена в глупав филм. Дарби се настани в сепаре в дъното и започна да опипва приборите, а майка й отправи един от прословутите си погледи.

— Извинявай.

— Сега ми разкажи всичко.

Дарби не се подчини на командата.

— Как е господин Сондърс? Ами кучетата?

— Всички са добре.

Майка й повика сервитьора и поръча желирани салати и за двете. Татко й казваше, че съпругата му е можела да стане холивудска звезда с извитите, изскубани вежди, високи скули и малко носле. Тя постави салфетката в скута си и си свали ръкавиците. Всеки неин жест беше внимателен, отработен, сякаш бе лекар в операционна.

— Кажи сега, Дарби. Какво става с теб?

— Борех се и се опитвах, ако трябва да сме честни. И с часовете, и с преподавателките… — Защо да си играе с намеци. По-добре да каже каквото има бързо, както когато махаш лепенка. — А сега ме изключиха от „Катрин Гибс“.

Майка й смръщи за миг вежди. Обхвана я притеснително спокойствие.

— Защо?

— Не се вмествах. Известно време ми се струваше, че се справям добре. Само че часовете са ужасни, скучни и не искам да се занимавам с това цял живот.

— Ти изкара там нищо и никакви два месеца. Похарчих куп пари, а ти дори не си направи труда да опиташ — гласът й стана по-остър, което не беше добър знак. — Защото ти било скучно ли? Та програмата не обхваща дори една пълна година, за бога. Веднага след като обядваме, отиваме в школата и аз ще обясня, че трябва да останеш.

— Те дадоха да се разбере много ясно, че няма да ме приемат обратно. Писмото с изключването ми ти е било изпратено преди два дена.

Майка й стовари ръка върху масата и приборите подскочиха.

— Пропиляла си парите от застраховката на баща си. Няма ги вече. Таксата не се връща. Помниш ли, когато говорихме за идването ти тук, че не връщат такси.

Сервитьорът донесе храната, две чинии с тресящо се зелено желе във формички, в което се виждаха парченца маслини, целина и сирене, гарнирани с маруля и домати.

— Извинявам се за парите. Ще ти ги върна, обещавам.

— И как точно смяташ да го направиш?

— Имам една приятелка, казва се Есми. Тя работи в джазклуб, двете с нея пеем заедно и хората много ни харесват. Вчера ходих в клуба и говорих със собственика и той каза, че утре мога да започна като сервитьорка.

Не спомена как краката й бяха омекнали от страх, когато двамата със Сам се изправиха в кабинета на господин Бъкли в клуба след разговора им в Уошингтън Скуеър Парк. За нейно облекчение той не я попита дали има опит, просто й каза да дойде за първа смяна в събота в пет, а след това нареди и двамата да се разкарат и да престанат да го безпокоят.

Майка й я погледна така, сякаш говореше на чужд език.

— Сервитьорка ли? В джазклуб ли каза?

— Нали затова дойдох тук? Да разширя кръгозора си.

— А въпросната Есми, тя студентка в школата на „Гибс“ ли е? — Произнесе името на Есми така, сякаш беше мръсна дума.

— Не.

— Къде се запознахте?

— Тя работи в „Барбизон“. Камериерка е.

Майка й побутна чинията, отпусна се назад и кръстоса ръце.

— О, Дарби.

— Тя ще ти хареса, сигурна съм, стига да й дадеш шанс. Тя е прекрасно момиче, мамо. Умна и много талантлива. Един ден ще бъде известна актриса и певица — думите прозвучаха откачено дори за Дарби. Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и започна отново. — Имам и друга приятелка, която предложи да ми помогне. В момента Шарлът е в командировка, но тя ще ми уреди интервю в издателска къща, когато се върне. Каквото и да става, аз ще бъда добре. Не мога да ти опиша колко съм ти благодарна, че ме изпрати да живея тук. Отначало бях нервна, но сега ми харесва. Не искам да се връщам.

— Не можеш да останеш тук без придружител. А аз не мога да си позволя да плащам хотел „Барбизон“ — тя избърса уста със салфетка, като внимаваше да не изтрие червилото си.

— Двете с Есми ще си наемем апартамент.

— Ти разбираш ли, че звучиш като някоя луда? Да не би да мислиш, че си специална? Наясно ли си колко момичета идват в Ню Йорк с надеждата да постигнат нещо, след това изпадат в затруднения и се провалят?

Дарби трепна.

— Уверявам те, че няма да се проваля. Това не е Дифайънс и аз вече не съм невинно момиче.

— Това пък какво, за бога, трябва да означава?

— Нищо, не е това — не точно това. — Да завърша „Катрин Гибс“ беше твоя мечта, не моя. Не съм подходяща за там.

— Затова ще работиш като сервитьорка ли? Браво. Баща ти щеше да остане очарован — майка й притисна нежните си ръце към слепоочията и въздъхна драматично.

— Ами издателската работа? — попита Дарби. — Това е уважавана кариера за момиче като мен.

— О, моля те. Нямаш нужните качества.

Може пък майка й да беше права. Дарби никога не бе имала истинска работа. Знаеше ли изобщо как да се издържа?

Очите на майка й се насълзиха и тя бръкна в чантата за кърпичка.

— Когато баща ти почина, мислех, че ще ми се наложи да се моля за помощ. Той не ми остави нищо, освен застрахователната си полица с инструкции всичко да бъде за теб — докато попиваше сълзите, аркансилът й се размаза на полумесеци под очите. Дарби взе кърпичката от ръката й и нежно почисти грима, защото знаеше, че майка й ще изпадне в ужас, ако я видят неподдържана. — Благодаря.

— Извинявай, мамо. Искрено се извинявам. Разочаровах те.

— Отчасти вината е моя. Пазех те и те закрилях твърде много. Ти обаче не си в състояние да се справиш сама, все още не. Затова направих всичко по силите си да направя така, че тук да се получи. Платих таксата, купих ти нови дрехи, билет за влака, осигурих ти стая в най-добрия хотел за жени в града. Момиче като теб има нужда от защита от истинския свят.

— Разбирам какво имаш предвид и се опитах да постъпя правилно, кълна се. Само че накрая животът, който искаше за мен, заплашваше да ме задуши, а не да ме защити.

— Ти нямаш представа какво е да се задушаваш — заяви кисело майка й. — А сега всичките пари са профукани. Какво разхищение. Не съм си и представяла, че ще се сближиш с персонала. Камериерка, ни повече, ни по-малко.

— Ще ти върна парите.

— Исках единствено да си независима. Да си от жените, които се справят сами. Но не и по този начин. Уверявам те, че господин Сондърс ще бъде много недоволен.

— Нима не разбираш, че искаме едно и също. И аз искам да бъда независима, да се грижа за себе си. Работата като секретарка не е единственият начин да го постигна. Горе живеят стотици момичета, които подхождат към света по различен начин. Твоят не е единственият.

— Не ме интересува какво правят другите момичета. Няма да позволя дъщеря ми да работи като сервитьорка, която разнася коктейли.

Нито една от тях не бе докоснала храната. Майка й повика сервитьора и остави няколко нови банкноти на масата с треперещи ръце.

— Сега ще се качим горе, ти ще си събереш багажа и ще се качим на следващия влак за дома. Ти приключи с Ню Йорк.

* * *

— Какво, за бога, е това?

Майката на Дарби измъкна от малкия гардероб сатенената рокля, която Есми беше дала на Дарби.

— Нещо, което си купих — Дарби едва потисна импулса да я измъкне от ръцете й, за да я защити.

Майка й стисна тъканта между палеца и показалеца си.

— Евтина работа. И лъскава. Обличала ли си я?

— Само веднъж.

— Тя остава — хвърли я на пода. — Помогни ми, ако обичаш. Вземи куфара и го отвори върху леглото.

Сърцето на Дарби блъскаше в гърдите, но тя изпълни послушно. Цял живот беше изпълнявала заповеди, независимо дали ги даваше майка й, или господин Сондърс. Справяше се добре в училище, спазваше правилата, никога не задаваше неудобни въпроси.

— Татко щеше да ме изслуша — каза го тихо, почти шепнешком.

Майка й изпъна гръб, но не спря да сгъва методично дрехите.

— Да не си посмяла да ми говориш за баща си. Не сега.

Гласът на Дарби стана по-силен.

— Ако той беше жив, щеше поне да изслуша мнението ми.

— Нямам никаква представа какво би направил баща ти при тези обстоятелства. Той не беше човекът, за какъвто го мислеше.

— Знам само, че беше чудесен с мен, опитваше се да бъде мил с теб, а ти непрекъснато го мачкаше или му крещеше. Дори на смъртния му одър не направи нищо, за да го облекчиш. Каквото и да беше направил, не заслужаваше подобно отношение.

Майка й се обърна към нея и пръстите й се свиха. Дарби познаваше това движение. Беше го виждала у господин Сондърс, преди да стовари юмрук върху масата или да удари шамар на майка й.

— Да не би да си въобразяваш, че знаеш какво става в един брак? Ти си дете, малко момиче с голяма уста. Ако господин Сондърс беше тук, щеше да те постави на мястото ти.

Заплахата в гласа й беше последната капка. Тя нямаше намерение повече да се оставя на такива като Канди, господин Сондърс или дори на собствената си майка.

— Намекваш ужасни неща за татко, откакто почина. Няма да мръдна оттук, докато не ми кажеш какво се е случило.

— Ти вече знаеш. Уволниха го. А това означаваше, че когато умря, останахме единствено с парите от застраховката. Няма пенсия, нито спестявания. Няма нищо. А аз като глупачка похарчих тези пари за образованието ти. Ти пък ги пропиля.

Дарби не можа да се сдържи. Тя чоплеше опасна рана, която досега не беше закачала.

— Защо погребението беше частно?

— Той искаше така.

— Или защото вие с господин Сондърс искахте да се ожените веднага, без много приказки? — Цялата трепереше, сякаш умираше от студ. Никога досега не си беше позволявала да говори така на майка си.

Майка й остана неподвижна.

— Как смееш?

— Искаше да погребеш татко бързо, без много шум, за да се прехвърлиш на господин Сондърс. Изглеждаше облекчена. Щастлива дори. Как можа?

За нейно удивление майка й кимна.

— Бях облекчена. Бях щастлива. Не исках баща ти да страда, но той сам си го навлече. Господин Сондърс каза, че такава е била божията воля. Ако искаш да знаеш, погребението на баща ти беше частно, защото нямаше нито един човек, който би дошъл на службата за него — тя подпря ръце на ханша. — Той беше дегенерат, а клюките се разнасят бързо в малките градчета.

Дарби едва намери сили да заговори.

— Какви ги говориш?

— Дори лекарят в града не искаше да има нищо общо с него — капка слюнка полепна по устата на майка й.

— Омъжих се бързо за господин Сондърс, за да възстановя доброто име на семейството. Изпратих те в Ню Йорк, за да ти спестя срама хората да шушукат зад гърба ти и да приказват ужасни неща. Господи Сондърс ме защитава, защитава и двете ни.

— Какви ги приказваш?

Майка й не обърна внимание на въпроса.

— Мислех, че ще започнеш нов живот тук, в школата „Гибс“, че ще надраснеш противното държание на баща си. А ти какво направи? Опозори се, опозори и мен, дори повече. Добре че дойдох да те отведа. Сега виждам, че си била на ръба да се окажеш в калта. Също като него.

— Така и не си ми казала какво е направил. Какво толкова ужасно е направил татко, че никой не може да му прости?

Майка й си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да се гмурне под вода.

— Бил е заварен в компрометираща поза с друг мъж в хотел в Кливланд.

Мислите на Дарби препускаха. Та тя говореше за мъжа, който държеше ръката й и я окуражаваше да бъде себе си. Колко често пътуваше. Татко й е бил дегенерат. Каква противна дума. Това обясняваше самодоволството на господин Сондърс, причината, поради която момичетата в гимназията се дистанцираха от нея. Всички са знаели за баща й, освен нея.

Значи той е харесвал да е с други мъже. Предпочитал е да целува други мъже. Тя не искаше да си представя нещата, които баща й е правил; не трябваше да притиска майка си. Срамът от поведението му я заля.

В очите на майка й заблестяха победоносни искрици. Дарби сведе поглед.

Ами целувката на Есми в звукозаписната кабинка? Означаваше ли, че и Дарби е дегенерат?

Целувката с Есми беше нежна и пълна със споделено желание, но в никакъв случай не беше противна. Ако баща й е целунал друг мъж по този начин, нима беше толкова лошо? Той си оставаше неин баща, мъжът, който построи лодка, която никога нямаше да отплава, за да имат двамата с дъщеря му извинение да бягат от емоционалната фригидност на къщата.

Той я беше обичал, тя него също. А също и живот, пълен със странни и неочаквани усложнения.

След това всички съмнения си отидоха. Той би искал тя да остане в Ню Йорк, да се освободи от ограниченото мислене на Дифайънс.

— Няма да се върна.

— Ще останеш тук с приятелката си ли? Ще бъдеш отритната, също като баща си, само това мога да ти кажа.

— Знам, че си похарчила много пари за мен и обещавам да ти ги върна, всеки цент.

— Ще си разтвориш краката, това ли мислиш?

Шокът, че майка й е изрекла подобно нещо, я стресна в първия момент.

— Не. Вече ти казах, че съм си намерила работа като сервитьорка. Имам други възможности. Вече не живеем в деветнайсети век.

Мускулите на челюстта на майка й се стегнаха.

— Винаги си била странна птица. Дори като малка. Рядко гукаше или се кискаше в люлката си. Вместо това ме зяпаше, сякаш ме мразеше. Аз съм ти майка, затова трябваше да се грижа за теб. Виж обаче какво излезе от теб. В много отношения си същата като баща си. Ако останеш тук, няма да получиш повече помощ и подкрепа от мен — тя насочи лакиран в червено нокът към Дарби. — Не искам да те знам, не искам да те виждам. След като те използват и изритат, да не си посмяла да се появиш на прага ми и да искаш помощ. Откакто баща ти умря, се опитвам да си създам ново име и няма да позволя ти да провалиш всичко отново.

— Не се тревожи, няма да се върна.

Майка й си грабна чантата и се врътна. Хвърли на Дарби последен поглед, студен, изпълнен с горчивина, който сякаш я жигоса. След това излезе.

Наранена, сякаш е била пребита, Дарби се наведе и вдигна сатенената рокля, която Есми й беше дала, и я върна на закачалка в гардероба.

Трябваше да намери Есми. Най-много й се искаше да чуе смеха на Есми и приятелката й да й каже, че всичко ще бъде наред, че ще оцелее в Ню Йорк без подкрепата на семейството си и хотела за жени „Барбизон“.

В тази нова версия на живота си Дарби щеше да работи упорито — независимо дали беше писане, сервиране или пеене. Късно вечер, след като двете с Есми бяха изкарали поредния ден, щяха да излизат на двойни срещи с любимите си, а Сам щеше да ухае на подправки и пресен хляб.

Щеше да докаже на майка си, че греши.