Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (15)

Петнадесета глава
Ню Йорк, 2016 г.

Роуз за малко да не се обади на мобилния, когато видя името на Мади. Беше дошла на работа рано и прекара цял един тих час, преди останалите да пристигнат, довърши книгата за историята на школа „Катрин Гибс“, написана от бивша преподавателка. Като си помислиш, че почитаемата госпожа Гибс е започнала да обучава жени за постове в бизнеса, където те не били желани, по времето, когато те дори нямали право да гласуват. Жестоко.

— Ти къде се криеш? — попита подигравателно Мади, въпреки това в гласа й се долавяше притеснение. Роуз й остави съобщение, след като започна мигрената, за да й каже, че за няколко дена ще гледа кучето на съседка, но след това така и не успяха да се чуят.

— Извинявай, в работата ме смазаха от бачкане.

— Добре ли си? Новини от Гриф?

— Нищо от Гриф. Сигурно е твърде зает да възстановява семейството си.

Мади прихна.

— Господи, какъв кретен. Казала ти бях да не излизаш с мъже със старчески имена. Грифин ван Дорън. Господи.

Роуз прихна.

— Спомням си. Кой да предположи, че точно този път ще се окажеш права?

— Ха-ха. Много смешно. Та кога ще дойдеш? И на коя съседка гледаш кучето? Мислех, че всички в онази сграда са недружелюбни.

Истина беше. Когато двамата с Гриф се пренесоха, тя очакваше поне две съседки да се отбият и да ги поздравят. Никой не дойде и дори когато се натъкна на някои в асансьора, те не бяха много ентусиазирани.

— На една от възрастните дами, които са живели тук открай време, още откакто е бил хотел за жени. Пиша статия за нея и за другите жени.

— Наистина ли ти се остава в чужд апартамент? Няма проблем да доведеш и кучето у нас. Децата много ще го харесат.

— Само че, честно да ти кажа, аз не съм сигурна дали кучето ще хареса децата. Той е капризно старо животно — докато обясняваше, решението да остане в апартамента на Дарби, макар и за кратко, й се стори чудесно. Тук имаше усамотение, беше близо до жените, можеше да разчита на тишина и спокойствие. Щеше да излезе, преди Дарби да се върне, и никой нямаше да разбере нищо. — Няма страшно, стопанката му се връща след две седмици и тогава ще пристигна да изплаквам мъката си на канапето ти.

— Очаквам те с нетърпение. Как е баща ти?

Роуз притисна кокалчетата до челото си. Двама репортери бяха пристигнали и тя сниши глас.

— Вчера го преместиха. Отбих се; струва ми се, че се адаптира.

Баща й не вдигна никакъв шум. Очите му бяха празни, стискаше и отпускаше челюст с нервна енергия. Отделението за пациенти с деменция беше със стени в лавандулов цвят, вратите се заключваха. Пред асансьора имаше голям черен килим. Една от сестрите в отделението обясни, че повечето пациенти не желаят да стъпят върху него, защото си мислят, че е черна дупка и така спират бягството им.

Колко е ужасно да имаш черна яма между себе си и свободата или към света такъв, какъвто го помниш. Тя беше сигурна, че баща й помни късчета от стария им живот. Преди тя да си тръгне, той я попита дали си е написала домашното и я нарече Роузи, както навремето, когато беше тийнейджърка. След това избухна в сълзи и от носа му потекоха сополи, стигнаха чак до брадичката. Каквото и да му говореше, той не се успокои, докато сестрата не я помоли да си тръгва.

Мади въздъхна с много съчувствие.

— Много ти е трудно. С какво да ти помогна?

— Ще ми се да знаех.

— Мислиш ли, че Гриф щеше да се върне при жена си, дори Миранда да беше добре?

— Може би — Кони беше извор на енергия и много добре отговаряше на темперамента на Гриф. Двамата заедно бяха в състояние да управляват малка страна. — Вече не знам какво да си мисля. Как са сапунките?

— Тъпи. Онзи ден трябваше да снимам сцена след секс с Робърт Ханес-Стърлинг. Той се опита да ми пусне крак под чаршафа, но накрая издрах пищяла му с ноктите на краката. Мисля, че дори му пуснах кръв.

— Това е направо противно.

— Затова ми плащат добри пари. Разкажи ми повече за историята, над която работиш?

— Има група възрастни дами, които живеят в апартаменти с контролиран наем, които са там от много години. Една е чак от 1952 г.

Мади подсвирна.

— Ерата на Силвия Плат.

Пак тази Плат.

— Силвия Плат е живяла там само един месец. Останалите жени са сърцето и душата на мястото. Виждали са как „Барбизон“ се променя драстично, видели са как Ню Йорк се променя из основи. Историите им би трябвало да ни заинтересуват.

— Харесва ми начинът, по който се е получило. Изненадана съм обаче, че са го одобрили.

— Едва-едва, и то единствено, защото Тайлър иска сензация. Една от дамите е с много трагична история. Затова й гледам кучето, за да науча повече.

— Така гот ли е? Питам от гледна точка на журналистическата етика, ако ме разбираш.

Тя предпочиташе да не отговаря на този въпрос.

— И този въпрос го задава жена, която дере краката на колегите си.

— Да. Мисля, че той отиде да му бият инжекция против тетанус, след като приключихме.

— Така и трябва.

— Да не би това да е някакъв откачен мазохизъм? Оставаш в „Барбизон“, докато Гриф и Кони са заедно — типично за Мади. Беше като куче, захапало кокал. — Защо се подлагаш на подобно мъчение?

— То е само временно.

— Значи не е извинение да останеш там, така ли, с надеждата да се върнеш при него?

Не й беше приятно да го признае пред себе си, още по-малко пред Мади.

— Не, разбира се. Това е съчетание от помощ за съседката и възможност да свърша малко работа — крайно време беше да смени темата. — Всичко ще се оправи, особено ако намеря начин да се разбера с фотографа, с когото работя.

— Защо?

— Труден тип, снимал документални филми в Близкия изток, разни такива. Вероятно си мисли, че тази работа е под нивото му.

— Тогава кажи му да се връща в Афганистан или откъдето е изпълзял.

— Майка му била болна и починала, затова, поне за момента, не бърза да се връща. Това го разбирам.

— Готин ли е?

Роуз изви очи.

— Моля те. Не е мой тип. Чувствам се като Снежанка и джуджето Подсмихвачев.

Мади се разсмя.

— Не бързай толкова. А ние сме готови да те приемем по всяко време. В хладилника има бутилка пино с твоето име.

Някой прочисти гърло и тя вдигна поглед. Джейсън беше застанал от другата страна на работното й място, отпуснал ръка на преградата.

От изражението на лицето му й стана ясно, че е чул всичко.

* * *

Роуз се вгледа в лицето на Джейсън и се опита да измисли какво да прави. От едната страна устата му беше извита нагоре и той, изглежда, се забавляваше. Когато обаче очите им се срещнаха, той мигна веднъж и тя разбра, че той прикрива смущението си, че се преструва.

Нямаше намерение да го нарани; просто се шегуваше с Мади, опитваше се да я накара да престане да говори за проблема с Гриф. Шегата й обаче беше неприятна.

— Гладна ли си — попита Джейсън. — Защото имам ябълка на бюрото си.

Тя се наведе напред на стола и стисна с ръце седалката.

— Извинявай, беше ужасно. Обаждаше се приятелката ми Мади. Не исках… — Тя млъкна с надеждата той да каже нещо, да я накара да престане да се мъчи. Той обаче не помръдна.

— Просто проверявах дали имаш нужда от мен днес. Завърших един материал по-рано и до обяд съм свободен.

Трябваше да намери начин да му се реваншира, да изглади нещата. Особено след като щяха да работят заедно през следващите няколко седмици.

— Канех се да отида да потърся онзи стар джазклуб, от менюто в тетрадката с подправките.

— „Флатед Фифт“ ли?

— Именно. Затворен е през седемдесетте. Исках обаче да видя сградата, в която е бил. Можеш да снимаш и да използваме материала в преди и сега — идеята беше тъпа, въпреки това тя се надяваше той да се съгласи.

— Не е много динамично.

— Не е, но не разполагам с друго в момента. Ще дойдеш ли?

Той кимна.

— Ще си взема апаратите и ще те чакам във фоайето.

Взеха такси. Шофьорът караше като луд, набиваше неочаквано спирачки, даваше агресивно газ, така че нямаха възможност да разговарят. Роуз стисна ръкохватката над прозореца, за да не се лашне в Джейсън, докато му разказваше за посещението си в магазина за копчета.

— Това младо момиче трябва да е единствената истинска приятелка на Дарби, доколкото разбирам. Много ми се иска да я намеря.

Джейсън изви вежди.

— Знаем, че името й започва с А. Значи няма да е много трудно.

Таксиметровият шофьор спря пред пететажна сграда на Второ авеню. Сивата каменна фасада беше мръсна, сякаш натъркана с огромно парче въглища, входната врата беше изрисувана с графити. На приземния етаж имаше френско бистро.

Тя посочи ресторанта, на чийто прозорец имаше табела „ЗАТВОРЕНО“.

— Тук е бил клубът.

Джейсън снима фасадата, след това почука на стъклената врата. Показа се млада жена, ядосана и уморена.

— Отваряме чак в пет следобед.

Роуз обясни кои са и добави, че търсят материали за мястото на стар джазклуб от петдесетте. В мига, в който спомена „Уърд Мърдж“, лицето на жената се озари.

— Разбира се, обожавам „Уърд Мърдж“. Ако искате, заповядайте да разгледате. Като цяло мястото си е същото, но обстановката е променена.

Тухлените стени бяха боядисани в бяло наскоро и големи прозорци гледаха към улицата, придаваха широчина на заведението. Джейсън намери черно-бяла снимка на телефона си и показа интериора по време на шоу. Мъже в костюми, с вратовръзки и жени с прически се бяха натъпкали вътре, почти едни върху други, докато саксофонист стоеше в края на малка сцена. Без прозорците и белосаните стени заведението беше тъмно и западнало.

— Изглежда, сцената е била тук, а входът тук — посочи той. — Мога да направя снимки на интериора, ако искаш.

— Добре, защо не — Роуз се обърна към жената. — Знаете ли дали някой в сградата е живял тук и по онова време? Сигурно са възрастни вече, по на осемдесет — беше малко вероятно.

— Господин Би. Той идва за пържола с картофки всяка сряда, преди да се напълни. Мил човек, разказва за едно време. С него трябва да поговорите.

— Да имате негови координати?

— Не, но живее в апартамент 5Д. Ако му звъннете и му кажете, че Никол е казала да поговори с вас, може и да ви пусне. Другият вариант е да се върнете в сряда и да го хванете на място.

Името на звънец 5Д беше БЪКЛИ.

Бинго. Може Сам да е живял на десет минути път с такси от Дарби през изминалите петдесет години. Тя усети как във вените й нахлува адреналин.

Роуз натисна звънеца и зачака. Нищо.

— Сигурно е възрастен човек, дай му време.

— Ти си шефът.

Тя се обърна към него.

— Виж, наистина съжалявам за онова, което казах одеве. Уверявам те, че не се имам за Снежанка. А ти не си…

И този път не можа да довърши изречението. Той обаче го довърши.

— Джудже ли?

— Не, разбира се.

— Между другото, повечето джуджета биха се обидили на тази забележка. Предпочитат да ги наричат малките хора.

— Това е просто израз — по шията й изби пот. Нямаше желание да води този разговор. — Не исках да прозвучи така.

— Както кажеш.

Господи, той я дразнеше, вечно се подсмихваше.

— Истина е обаче, че се подсмихваш — тя не се сдържа. — И в момента се подсмихваш.

— Не е вярно. Усмихвам се. Ти се гърчиш и аз се забавлявам.

— Точно това е определението за подсмихвам се.

Той се разсмя.

— Разбрах. А сега подсмихвам ли се?

Тя не се сдържа и се усмихна широко.

— Да! Ето пак.

— Ало?

Гласът пращеше, макар да беше трудно да се каже дали беше от интеркома, или така говореше човекът. Роуз се приведе напред.

— Господин Бъкли? Никол от ресторанта предложи да се свържем с вас. Правим проучване за материал, посветен на „Флатед Фифт“, и тя каза, че вие може и да ни помогнете. Казвам се Роуз Луин и съм дошла с колегата си Джейсън Улф. Имате ли възможност да слезете долу и да поговорим за кратко? С удоволствие ще ви заведем на кафе някъде наблизо.

— Не мога да слизам. Вие се качете.

Роуз погледна Джейсън и той кимна.

— Да вървим.

Измазаният с гипс коридор миришеше на гнили зеленчуци и някога пъстрите плочи на пода бяха очертани от набила се мръсотия. Когато господин Бъкли най-сетне отвори вратата на апартамента си, Роуз остана стъписана от контраста с общите помещения на сградата. През прозорците нахлуваше слънчева светлина, стаите бяха приятни и добре поддържани.

— Влизайте. Казвате, че сте репортери — господин Бъкли ходеше с бастун. Някога е бил висок мъж, но сега гръбнакът му беше извит болезнено навътре. Имаше сива брада, очила с дебели рамки, които смекчаваха малко острите ъгли на лицето му. Огледа и двамата, преди да ги поведе към хола.

— Много ви благодарим за отделеното време. Интересуваме се да открием повече за хората, които са посещавали „Флатед Фифт“ в началото на 50-те — Роуз седна на алено канапе, по което бяха пръснати пъстри възглавници с цвят на шафран. Джейсън седна до нея и извади фотоапарата си.

— Имате ли нещо против да запиша интервюто? — попита той.

Господин Бъкли се настани в кресло, тапицирано в бледозелено, и кимна.

— Нямам нищо против.

Джейсън сръчка Роуз и тя проследи погледа му. Цяла стена в коридора беше пълна с винилови плочи. Бяха хиляди.

— Може ли да погледна? — обърна се Джейсън към господин Бъкли.

— Давайте. Това е колекцията ми. Почти всичко, което трябва да знаете за бибоп ерата на джаза. Библиотеката в Линкълн Сентър ме помоли да им оставя колекцията си, когато си отида от този свят. Приятно ми е като си помисля, че всички хлапета от „Джулиард“ ще се докоснат до истинската музика.

— Вие ли сте господин Сам Бъкли? — не се сдържа да попита Роуз.

— Сам ли? — Лицето му се помрачи. — Не. Аз съм Малкълм.

Роуз мислено се ритна. Ако го притиснеше прекалено много, можеше да го уплаши, както стана с Дарби.

— Това е ваш албум — Джейсън показа корица с черна графика над снимка с барабани.

Господин Бъкли се ухили.

— Така е. Имах турнета, свирех с най-добрите. Докато не се запалих по дрогата. Животът не е лесен, когато си винаги на път. Лесно се обръщаш към всичко, което те кара да се чувстваш добре.

Роуз извади бележника си.

— Хероин ли?

— Да. Поех по пътя на Монк и Паркър. Не умрях, затова и не съм известен. Можех обаче да бъда. По-късно си намерих стабилна работа като аранжор.

— Може би е по-добре да си неизвестен и жив вместо известен и мъртъв — отбеляза тя.

— Не съм толкова сигурен — погледна към дебелите стави с артрит на ръцете си. — Трудно се остарява, когато другите вече ги няма. За какво ще пишете?

— Статията ще има и видеоматериали. За хотел за жени „Барбизон“ е и какъв е бил Ню Йорк през петдесетте и шейсетте.

— Как научихте за този клуб?

— Една от жените, които живеят в „Барбизон“, има меню от „Флатед Фифт“. Разбирам, че клубът навремето е бил собственост на господин Корнилиъс Бъкли. Сигурно сте роднини.

— Корнилиъс беше баща ми. По-големият ми брат Сам беше готвачът.

Роуз се опита да потисне вълнението си.

— Сам Бъкли. Разбира се. Открихме книга, която е съставил с различни подправки и рецепти. От 1952 г.

— Нищо чудно. Научил е много за подправките по време на войната, разни странни подправки. Татко вечно се отнасяше с презрение към него, не искаше синът му да е готвач; искаше музикант. Аз имах астма и не ме взеха в армията, което означаваше, че мога да си работя над барабаните. Известно време бях златното дете. Докато не се провалих.

— Може ли да пусна тази плоча? — попита Джейсън.

— Разбира се.

Тя стрелна Джейсън раздразнено, защото бе сменил темата, но гърбът му беше обърнат към нея, докато се опитваше да се справи с уредбата. Звукът на барабани долетя бърз и висок, ритъмът беше завладяващ.

Лицето на Малкълм се озари.

— Добър избор. Дизи и Чарли Паркър в „Бърдланд“ през 1951 г. Класически бибоп.

Роуз слушаше внимателно. От изражението на лицето му усети, че музиката бе ключът да накарат Малкълм да се отвори. Джейсън вече го беше разбрал.

— Какво го прави бибоп?

Малкълм се разсмя.

— Бибопът е скорост и виртуозност. По онова време беше царството на суинга, нали? — Той размаха ръце. — Танци, манци. Великите, като Телониъс Монк, Дизи, Макс Роуч, всички започнаха да пробват различен подход към музиката. Слушайте сега.

Солото на тромпет изви към високия регистър и въпреки че винаги се връщаше, на места звученето беше различно, като фалшиво.

Роуз го каза на глас и Малкълм кимна.

— Аха. Не е каквото очакваш. Агресивно е.

Джейсън се намеси.

— Бибопът кара грешните ноти да звучат като верни.

— Правилно. Точно това е.

Точка за Джейсън. Може пък да не беше чак толкова дразнещ.

Роуз нямаше търпение песента да свърши, за да зададе следващия си въпрос, да не би шумът да попречи на записа.

— Сам жив ли е?

— Не знам. Не съм се чувал с него от години — не я погледна, докато го казваше. — Къде намерихте тетрадката с подправките?

— От госпожица Дарби Маклафлин. Името познато ли ви е?

Той примигна два пъти, преди да отговори.

— Не. Защо не я попитате откъде е познавала брат ми?

— В момента няма как да я попитам.

— Моля?

— Тетрадката е истинско произведение на изкуството, пълна с информация и рисунки. Отпред Сам е написал, че й я дава да я пази, като доказателство за любовта му. Съобщението намеква, че са били в опасност. Интересно ми е да науча повече.

— Не мога да ви помогна. По онова време бях все по турнета, върнах се, след като Сам беше заминал.

— Знаете ли защо е заминал?

— Татко каза, че се забъркал в неприятности и трябвало бързо да се изнесе от града. Последно чух, че бил в Калифорния — той подръпна меката част на ухото си. — Както и да е, той е затворен човек.

Интересно, че употреби сегашно време. Откъде знаеше, след като не го беше виждал от години.

— Познавате ли Есми Кастило?

Той присви очи, сякаш се опитваше да си представи лицето.

— Есми. Тя приемаше шапките в клуба, преди да замина на турне. Хубав глас. Пък и красива.

Есми беше липсващото звено между Дарби и Сам. Тя е работила и в хотела, и във „Флатед Фифт“.

— Знаете ли какво й се е случило?

— На Дарби ли?

— На Есми.

— А, да. Казват, че паднала от някаква сграда и загинала. Не знам подробности.

Продължиха да говорят още двайсет минути, докато Малкълм им разказваше истории за живота си като джазмузикант. Всеки път, когато Роуз се опиташе да го накара да каже нещо за Сам, той се затваряше.

Малкълм знаеше повече, отколкото казваше. Поради някаква причина защитаваше брат си. Сигурна беше.

Когато излязоха навън, остави Джейсън да поговори за обширните познания на Малкълм за музиката.

— Той е като ходеща енциклопедия за бибоп и хард боп и цялата тази ера.

— Самата истина. Ще ми се обаче да бяхме научили повече за Сам. На мен ли ми се стори, или той наистина знае къде е Сам?

— Определено знае. Не те поглеждаше, когато отговаряше. Ще трябва да наминем отново при него и внимателно да го накараме да ни каже каквото има.

— По възможност до крайния ми срок. Благодаря ти, че го разсея, когато се канеше да се затвори.

— Аз съм просто човекът зад камерата. Между другото, ти се справи страхотно с него, след като ти спасих задника.

Обзе я гордост при тази похвала, също и искрица вина заради онова, което каза за него по-рано.

— Това означава много от човек, който е отразявал войни. Благодаря.

— Самата истина, Роуз. Трябва и ти да си на същото мнение.