Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (13)

Тринадесета глава
Ню Йорк, 2016 г.

Шест от десет интервюта бяха уговорени.

— Не е никак зле за един ден работа — усмихна се Роуз на Пилчо, който я изгледа злобно.

Тя доля вода в паничката му и той започна да лочи и разпилява капки наоколо, а след това се настани на обичайното си място на канапето.

Още щом се събуди тази сутрин, Роуз взе душ, облече се и сложи каишката на Пилчо. Вместо да излязат, тя седна на канапето и зачака звънването на асансьора и затварянето на вратата на някоя от съседките, а след това хукна с кучето към вратата.

Двамата с Пилчо изскачаха в коридора и поздравяваха ведро съседката, която беше тръгнала нанякъде. Когато жената се интересуваше коя е, тя спираше и подемаше разговор, споменаваше, че помага на Стела с кучето на Дарби, докато стопанката му я няма. За щастие, през годините Стела се беше сприятелила с много повече хора от Дарби и съседките цъкаха съчувствено с език и благодаряха. Повечето я познаваха от новините, а след като спомена, че пише история за елегантния живот на дамите от „Барбизон“, четири веднага се съгласиха да й дадат интервю през идващите две седмици. Една дори се разприказва за Силвия Плат, която видяла веднъж във фоайето, преди Роуз да успее да й каже кой е фокусът на историята й. Жената се изчерви и се съгласи с готовност.

След всеки разговор тя извеждаше Бърд на разходка и се връщаше в апартамента да дебне следващата си жертва. Освен това се обади на Стела, която негодуваше, че са я забили в Ню Джърси, но остана доволна, че Пилчо е добре, и се съгласи на интервю през следващата седмица. Заедно с Алис я чакаха шест интервюта. Горкичкият Пилчо беше изтощен и тя го почеса по ушите като награда за тормоза.

Телефонът й звънна. Беше Джейсън.

— В квартала съм; защо не ме разведеш из сградата? — Дори не си направи труд да поздрави.

Мислите на Роуз препускаха. Все някога трябваше да види сградата, особено ако щяха да снимат жените в апартаментите им. Освен това трябваше да вземе разрешение от управата, ако искаше да снима общите помещения. Видеото беше кофти работа. Ако пишеше материал за „Нюйоркър“, нямаше да има този проблем. Десет хиляди думи, може би няколко снимки. Само че в „Уърд Мърдж“, въпреки че се стремяха да бъдат сайт за повествователни материали, бяха нужни снимки и видео. Вече никой не използваше въображението си.

Беше събота, така че Гриф и Кони сигурно бяха в къщата си в Личфийлд и нямаше голяма вероятност да се натъкне на тях.

— Добре, но днес не можем да снимаме.

— Добре. Просто ми покажи местата, за да преценя от какво имам нужда.

Разбраха се да се видят пред служебния вход. Той беше със същото армейско яке, в дънки, приличаше на военен кореспондент, който има почивен ден. Той наистина беше такъв.

— Значи това е мястото? — Погледна нагоре и сви очи към слънчевата светлина.

— Да, ела.

— Както кажеш, шефке.

Тя го въведе вътре, мина покрай портиера, който работеше на вратата през уикендите.

— Как е стомахът на господин Пилчо? — попита той. Беше младо момче, нов в съюза на портиерите и готов да достави удоволствие.

— Какво?

— Цяла сутрин влизате и излизате. Реших, че е ял нещо, което не му е понесло.

— Да. Малката животинка има разстройство, но сега вече е по-добре, благодаря.

Тя тръгна по стълбите.

Тежките стъпки на Джейсън отекваха зад нея.

— Имам три въпроса.

— Казвай.

— Господин Пилчо птица ли е, птиците получават ли разстройство и защо минаваме отзад?

Тя стигна до входа за втория етаж.

— Господин Пилчо е куче, за което се грижа. Не знам отговора на въпрос номер две и минаваме отзад, защото това е най-прекият път до мястото, на което искам да те заведа.

Тя го поведе по коридора и отвори вратата към помещението, което брокерът беше нарекъл залата. Обхващаше дължината на цялата постройка.

Джейсън подсвирна тихо. Тук бе истински образец на артдеко епохата. Кремави тавани и стени контрастираха с лъскавия махагонов под, лежанки и канапето бяха аранжирани върху килими с геометрични фигури. Черен роял блестеше в средата на стаята. Почти никой от обитателите не използваше залата, поне доколкото Роуз знаеше. Тук цареше дух на стерилна елегантност, на стените бяха закачени черно-бели снимки на някои от най-известните обитатели.

— Това е едно от помещенията, каквито са били навремето — притисна ръце към гърдите си. Можеше да се закълне, че във въздуха все още се носеше лек аромат на парфюм и цигари.

Той извади телефона си и направи груб видеоматериал, както и няколко снимки.

— Трябва да направим интервютата тук. Колко си уредила досега?

— Седем — включваше и Дарби, въпреки че не можеше да е сигурна.

— Браво.

— Благодаря. Само че имай предвид, че това преди всичко е писмен материал.

— Писменото слово е мъртво. Или сериозно болно, ако предпочиташ. Историята ти ще излезе онлайн с видео елементи.

— Не говорех за писменото слово на хартия! — Не й беше приятно, че се дразни толкова от него. — Исках да кажа, че на първо място са думите, а помощните визуални материали — на второ.

— Ти какво имаш против видеото?

— Нищо. Просто предпочитам писмената реч. В нея писателят разказва историята визуално, като използва думи. Струва ми се, че в днешно време разчитаме на образите много по-често от необходимото. Никой не проучва нито един въпрос задълбочено, защото всичко опира до образите. Няма нищо заплетено, нищо за разгадаване.

Той потри уста с опакото на ръката си, сякаш потискаше усмивка.

— Какво ще кажеш за образите, които възмущават хората и ги карат да им се прииска да подобрят света или да променят нещо. Какво ще кажеш за урагана Катрина или Абу Гариб? Мислиш ли, че читателите щяха да реагират по същия начин без снимките и видеоматериалите?

— Тези образи обобщават историята по начин, който предизвиква възмущение, в това съмнение няма. Ами какво ще кажеш за случаите, когато една тема има няколко пласта?

— Дай ми пример.

— Уотъргейт. Коя снимка може да обясни последиците от политическата корупция в Белия дом.

— Все ще измисля нещо.

Беше го притиснала в ъгъл, но нямаше смисъл точно днес да си създава врагове. Той много скоро щеше да остане разочарован, след като разбереше, че връзката й с Дарби се държи на косъм.

— Както и да е, благодаря ти. А пък аз си мислех, че съм единствената, която работи в събота.

— Само кажи с какво да ти помогна.

Предложението дойде неочаквано и поради някаква причина очите й започнаха да парят от прилива на емоции. Тя притисна чантата на рамото си и се огледа.

— Мисля, че тук ще бъде добре. Няма много други неща за показване.

— Камериерката откъде е паднала?

— Наричали са я топ терасата в старите статии за сградата, но сега е част от нечий апартамент. И по този въпрос ще поработя.

— В този случай дай да огледаме набързо фоайето, след това ще те черпя кафе, за да обменим идеи — той замълча. — Стига да имаш време.

Гриф сигурно беше в Кънектикът. Тя се помоли безмълвно, когато заслизаха по стълбите към фоайето.

— Нали видя черно-белите снимки във фоайето още от времето, когато сградата е била построена?

— Много палми е имало, ако помня правилно.

— Когато са променяли облика на сградата, са поели в различна посока. Сега няма нито една.

Въздъхна облекчено, че Партик не е дежурен. Той обикновено не работеше през уикендите, но беше единственият портиер, който щеше да попита за присъствието на Кони.

Джейсън застана по средата на мраморния под и се огледа.

— Липсват ми оригиналните детайли, грандиозният балкон, например.

— Да, когато са правили апартаментите, са заличили характера на сградата. Няма много за снимане.

— От това ще стане страхотно преди и сега. След като вземеш разрешения, разбира се.

— Разбира се.

Висок глас отекна във фоайето.

— Бързаме. Леглото и масата в трапезарията са приоритет. Също и шкафът. Съгласни ли сте?

В малка ниша отстрани две жени седяха една до друга на канапе и разглеждаха планове, поставени на стъклена масичка за кафе. Жената, обърната настрани от Роуз и Джейсън, имаше един-единствен сив кичур, който започваше, Роуз знаеше това много добре, от средата на челото и се спускаше чак до края на гъстата кестенява коса. Веднъж Гриф гордо разказа как бил забранил на Кони да боядисва кичура, когато се появил, докато били двайсетинагодишни. Той беше много горд, че тя не прилича на останалите съпруги. Отровна смес от ревност и паника разтърсиха крехкото самообладание на Роуз.

Тя се врътна и посочи към въртящата се врата.

— Трябва да вървим.

Той я последва мълчаливо, докато не излязоха на улицата.

— Проблеми със съседите ли?

— Именно. Едни от най-трудните съседи.

Тя го поведе към кафене на Лексингтън, а сърцето й продължаваше да препуска от едва избегнатата среща.

Избраха си маса в дъното и поръчаха кафе. Джейсън започна да барабани по масата с показалец.

— Как стана журналистка?

— В гимназията работех във вестника. След това завърших магистратура в колежа. Обичах да събирам факти, а след това да създам история от тях. Съвършената комбинация от наука и изкуство. Ами ти?

— Мислех, че дрехите са супер. Нали се сещаш, онези жилетки с многото джобове.

Тя не се сдържа и се разсмя.

— Шегувам се, но само наполовина.

— Не съм изненадана. Хайде да поговорим за структурата на историята — тя извади бележника от чантата. — Текстът ще започне с история на сградата, след това ще спомена обитателите на четвъртия етаж.

— Много префърцунена дума ми се струва обитатели.

— Тогава жителите.

— Не, обитатели ми харесва.

Той защо си играеше с нея? Не можеше да го разбере този тип.

— Ще спомена Дарби Маклафлин във въведението, но след това ще засегна историята на всяка от жените в реда, по който са пристигнали. Ще покрием промените, направени във времето, с гласовете им. Накрая ще се върна към Дарби отново и ще разкрия какво й се е случило. Ще включим допълнителни интервюта пред камерата, снимки на сградата от едно време и сега, нали разбираш.

— Чудесно. Само че няма да ти докара „Пулицър“.

— Че какво му е на материала?

— Няма неправда, няма никакво търсене. Просто един скучен разказ.

— Предпочитам историята сама да се разгърне, вместо да се опитва веднага да разкрие всичко. Важното е да се зададат правилните въпроси — тя помести кафето си настрани. — Засега се интересувам да науча повече за живота на тези жени, какво са искали, когато са дошли за пръв път в „Барбизон“, и дали са го постигнали.

— Очевидно не са. Говориш за групичка стари досадници, които никога не са се местили, никога не са имали семейства. В противен случай нямаше да са все още там.

Тя се отпусна назад и кръстоса ръце.

— Не ги наричай стари досадници. Недей.

— Добре. А как да ги наричам?

— Подобни неща направо ме побъркват! — Думите й прозвучаха остро. — Ти знаеш ли, че има десетки ужасни имена за старици? Бабишкер, стара чанта, дъртофелница, бабиера, но мъжки еквивалент няма. Вместо това старците властват в старческите домове, флиртуват с десетки от изоставените жени, смятат се важни особи.

— Така ли мислиш за възрастните господа? Приемаш ги като неодушевени обекти, които ги подмятат, след като момичетата се отегчат? Нямаш нищо общо с феминистките.

Тя не беше в настроение за шеги.

— Ами какво ще кажеш за факта, че жените са били просто нечия собственост векове наред? Няма мъже, няма сигурност. Няма мъж, няма чест. Няма мъж, умираш. Слава богу, че живея във време и на място, където жените нямат нужда от съпрузи, за да оцелеят.

Трябваше да престане да говори, да запази професионализма си, но не се сдържа.

— Ти знаеше ли, че „Барбизон“ е бил наричан Куклената къща? Накъде по-точно от това? Сякаш тези жени просто са играли роли, докато магическите сили на брака не са ги превърнали в живи, дишащи хора. Искам да им вдъхна човешка същност, да включа техни снимки от времето, когато са били млади, описания на живота им навремето. Само защото вече не са със свежи лица не означава, че не са съвсем същите отвътре, че са изгубили стойността си като човешки същества. Можеш просто да ги наричаш по име.

— Добре, добре. Има смисъл. Има дори много смисъл — той се приведе напред, подпря се на лакти. — Старица се надига към деня си ден след ден като ужасна риба.

Тя остана изненадана.

— Значи четеш стихотворенията на Силвия Плат — тя замълча. — Чел ли си „Стъкленият похлупак“?

— Вчера го приключих. Виж, разбрах какво се опитваш да направиш. Но ни трябва по-добра история.

— Ще я намеря, обещавам — искаше да го накара да се отклони от темата, да приключи с тази среща. — Тайлър каза, че си се занимавал с военна документалистика, така ли е?

Той се облегна назад и вдигна ръка над главата. Тялото му беше едро, но не натежало, а ръцете яки.

Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре. Той забеляза, че тя го оглежда.

— Да, работих с децата в Ирак, след като се постигна нещо като мир. Събрахме кюрдски и сунитски деца, разделихме ги на смесени групи и ги накарахме сами да създадат документални филми за живота си. След това създадохме документален филм около техния документален.

— Невероятно.

— Получи се добре — погледът му я смущаваше.

— Сигурно. Защо прекъсна международната си работа?

Той потри лице с една ръка.

— Мама се разболя. Трябваше да се върна в Ню Палц, за да й помагам, докато почина.

— Моите съболезнования. Баща ми е болен. Много е тежко.

— И още как.

Поседяха мълчаливо известно време.

— Искаш ли да се върнеш към онова, с което си се занимавал? — полюбопитства тя.

— Все някога ще се върна. Няма да е обаче точно сега. Приемам работа оттук-оттам, засега само на свободна практика.

— Не би трябвало да е трудно. Интервюта, снимки и готово.

— Като каза връщане, защо Глория Бъкстоун е върната в телевизията, а ти трябваше да напуснеш? И двете се оказахте прави. Мадън се оказа кръгъл мошеник.

Тя не беше права.

Роуз започна да побутва лъжичката на масата, печелеше време. Когато един от източниците й изпрати банкови извлечения, които показваха, че сенатор Мадън припипва пари, предназначени за старчески домове, тя усети, че е попаднала на нещо голямо. Заради огромната популярност на сенатора историята се очертаваше да бъде експлозивна, да изстреля кариерата на Роуз на следващото ниво. Само че нещо в документите не беше наред. Тя моли началниците си да изчакат, докато намери допълнително доказателство за престъпленията на Мадън, преди да съобщи новината в ефир. По онова време Глория Бъкстоун беше и приятелка, и ментор на Роуз, но за нещастие, беше и нейна шефка и отчаяно се опитваше да направи ексклузивен материал.

Накрая молбите на Роуз не бяха чути. Когато се оказа, че банковите извлечения са нагласени, цялата работа се превърна във фиаско. За щастие, срамът трая седмица, преди да се появи различен материал с неопровержими доказателства за престъпленията на сенатора. Сега всички помнеха, че Глория и Роуз са разкрили измамите му.

Всички мислеха, че тя е ренегат, че се бори истината да излезе наяве. Ако обаче зависеше от нея, тя никога нямаше да пусне невярната версия.

— Напуснах, защото писането много ми липсваше — отвърна тя. Това бе много удобно извинение. Представяше я като по-голяма интелектуалка. Сервитьорката хвърли сметката на масата и Роуз я грабна, облекчена, че ги прекъсват.

— Нека аз.

Навън, на слънце, Роуз се замисли за следващите си стъпки. Първо трябваше да открие магазина за копчета, който Стела спомена, и да се опита да разбере нещо повече за живота на Дарби.

Джейсън метна раницата си на едното рамо и стана, разтворил широко крака. Приличаше на градски дървосекач.

— Как е работата за Тайлър?

— Той е племенник на един от типовете, с които работех в Ирак. Семейството е потънало в пари.

— И той така разправя. Парите купуват власт.

— Самата истина. Тъпо име е това „Уърд Мърдж“.

Роуз кимна.

— Не можеш да го произнесеш, без да се разсмееш. Гаджето ми казва…

Тя замълча.

— Какво казва?

— Нищо, глупаво е. Не искам да злословя за шефа, не е гот.

— Аз съм на свободна практика, не ми пука. Снимам видеоматериала, прибирам си чека и продължавам.

— Сигурно е хубаво.

— Трябва да пробваш.

— Не мога да си го позволя.

— Липсват ли ти новините в телевизията? — Очите му не се откъсваха от лицето й, сякаш се опитваше да я разбере. — Все се питах дали няма още нещо в тази история, което ще излезе.

— Няма.

Той прехвърли раницата на другото рамо.

— Както и да е. Не заслужаваше онова, което се случи.

— Благодаря, че го казваш.

— А Тайлър е извадил късмет с теб.

След разгрома й беше неприятно да се натъква на колеги от бизнеса, тъй като знаеше, че след десет минути ще клюкарстват по неин адрес.

— Сега върша онова, което ми харесва. Пиша. Доволна съм, че съм оставила снимките на експерти като теб. Трябваше да го направя още от самото начало — веднага забеляза, че говори остро и пренебрежително.

— Добре. Разбрах — понечи да си тръгва. — Ще се видим в понеделник.

Потегли с едра крачка и високо вдигната глава. Досега все се оплакваше от липсата на сътрудничество в „Уърд Мърдж“, а не можеше да проведе нормален разговор с първия човек, който, изглежда, знаеше какво прави. Но пък какво значение имаше? Едва ли щеше някога отново да работи с Джейсън; той щеше да отпраши към Ирак или Иран, или някъде другаде, да снима материали, с които да я засрамва.

Не, не биваше да мисли по този начин.

Тя щеше да направи нужното, за да се получи историята й.

* * *

Магазин за копчета „Самсън“ на Западна трийсет и осма улица имаше шахматен под в черно и бяло, стените бяха покрити с всякакви стилове и цветове копчета, които човек може да си представи. Ефектът като цяло беше малко психеделичен и единствено като се съсредоточаваше в една секция, можеше да открие детайли, които да оцени: огромни черни пластмасови копчета, копринени във формата на рози, други, блестящи, метални.

Решена да намери работното място на Дарби, Роуз беше потърсила в гугъл „магазини за копчета“ на Трийсет и осма улица и остана изненадана, че все още съществуват много. Районът на облеклата, някога преуспяващ правоъгълник от нюйоркски улици, където пешеходците се опитваха да се преборят с работници, които тласкаха напред и назад стойки с дрехи от фабриката за шоурума, сега беше преуспяващ дом на модерни хотели и технически бизнес, но имаше и десетина упорити, които все още не се бяха отказали. Роуз тръгна на запад от Пето авеню, разглеждаше витрините и влезе във всички магазини, в които продаваха копчета.

— Заповядайте.

Слаб мъж с едро шкембе пристъпи към нея. Беше с дънки и свободно пусната риза с прости, бели, пластмасови копчета.

— Тук ли е работила госпожица Дарби Маклафлин?

— Разбира се. Тя добре ли е?

— Да, добре е. Стара приятелка на мама е — ако не лъжеше, нямаше никога да успее да измъкне информация от този човек, без той първо да поговори с Дарби. А за това нямаше време. Ако не друго, покрай неприятностите с Глория Бъкстоун кожата й бе станала по-дебела. Или по-точно казано, бе изметнала етиката й. Зависи как погледнеш на въпроса. — Току-що се намерихме във фейсбук. За щастие, тя имаше нужда от малко помощ с Пилчо.

Той се усмихна.

— А, да, Пилчо; купи го преди няколко години.

— Тя не е подвижна както едно време и ме помоли да мина и да ви поздравя, защото съм наблизо.

Мъжът се разсмя.

— Чудесно. Кажете й, че Станли-младши е поел работата и всичко е наред.

— Добре. Тя колко време е работила тук? Май доста.

— Започнала е през петдесетте. Не е пропускала и ден, година след година, докато не се пенсионирала преди пет години.

— Тя продаваше ли копчета?

— Не. Никога не е искала да бъде отпред. Изготвяше счетоводните книги, работеше като секретарка на татко. Мила жена.

— Много — Роуз прокара ръка по отворена кутия с копчета в цвят слонова кост. Те издрънчаха като камъчета. — Много затворена обаче. Никога не си сваля воала.

— И тук, на работа, винаги го държеше пуснат, поне над носа. Знам, че е имала някакъв инцидент, но тъй като съм отраснал с нея, никога не съм задавал въпроси. Дори да опитвах, татко ме караше да млъкна.

— Добре. Тя ще се зарадва, че всичко тук е наред.

— Не съм сигурен. Повечето ни продажби напоследък са онлайн. Търся начин да излезем от магазина.

Тя огледа помещението.

— И да предлагате всичко онлайн ли? Жалко.

— Поредната частица от Ню Йорк отнесена от вихъра.

Роуз печелеше време, като избираше шест копчета с цвят на кафе, които приличаха на истински кръгли шоколадчета, само да ги изядеш.

— Добър избор — Станли-младши ги отнесе при касата и ги опакова. — Тези ще оживят някое есенно или зимно яке. Много са стилни.

Когато маркира покупката, Роуз продължи:

— Що за човек беше Дарби като млада? Питам, защото сега е забележителна дама. Интересно каква е била на младини.

— Много внимателна, иронична. Ядеше сандвич с риба тон за обяд всеки божи ден, година след година. Никога нямаше нищо против, когато си играех близо до бюрото й. Според мен й беше приятно. Имаше невероятно чувство за хумор, обичаше да прави номера.

— Номера ли? Сериозно?

— О, да — той сви замислено рамене. — Може и да е била затворена заради случилото се, но не беше досадница. Дарби е стегнат човек. Има класа, стил. Почти наперена изглежда. Една елегантна мистерия, така казваше татко.

Роуз пъхна копчетата в чантата си.

— Дарби има ли семейство, близки? Мама се надяваше да се грижат добре за нея, но не иска да се прояви като невъзпитана и да я попита направо.

— Не, доколкото знам. Понякога се оплаква от съседите си, казва, че били твърде любопитни за вкуса й.

Никакви изненади.

— Младата й приятелка обаче прилича на човек, който би се погрижил за нея.

Роуз се закова на място.

— Каква приятелка?

— Младо момиче, тийнейджърка. Отбивала се е няколко пъти. Прекрасно момиче.

— Помните ли как се казва?

— Али, Аби, нещо такова.

— Ами фамилията?

Той поклати глава.

— Сигурна съм, че Дарби го каза, когато ни запозна, но не го помня.

— И не е казала коя е, откъде я познава?

— Боже, не. Дарби си мълчи за всичко. Момичето я правеше щастлива и ми се стори много приятно, затова не настоях.

— Така. Благодаря ви за помощта. И за копчетата.

— Пак заповядайте. Кажете на госпожица Маклафлин много поздрави, когато я видите.

— С удоволствие.