Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (10)

Десета глава
Ню Йорк, 1952 г.

Сърцето на Дарби затрептя, когато получи плика с познатия, елегантен почерк на майка си. Беше потискала спомените за дома още от пристигането си, тъй като се страхуваше да мисли много за стаята си, за любимата стара къща и затворена тераса, където седеше с кучетата и четеше. Майка й беше написала писмото с обичайната резервираност, не споменаваше господин Сондърс и поощряваше Дарби да работи упорито и да се чувства добре. Най-отдолу бе нарисувала подробна картинка на двете кучета, които се търкаляха в тревата. Дарби знаеше, че това е начинът майка й да каже, че дъщеря й й липсва и тя внимателно залепи писмото на стената над малкото си бюро.

Щеше да се постарае да накара майка си да се гордее с нея и да си отиде за коледната ваканция с отлични оценки. С въздишка се върна към домашното си за секретарския курс по счетоводство, приспивна каша от цифри и колони. Засега това беше любимият й час, а другият, в който оценките й бяха над средните, беше печатането. Докато печаташе, тя си спомняше как пръстите на Стик летяха по клавишите, сякаш бяха независими от останалата част на тялото. Той не мислеше за всяка отделна нота, а за цялата фраза. Докато гледаше изреченията по време на Практическия тест, Дарби виждаше цялата мисъл и направи по-малко грешки, отколкото ако се съсредоточаваше над индивидуалните букви. Пръстите й станаха по-чевръсти.

Почукване на вратата прекъсна концентрацията й. Есми надникна, след това влезе бързо и затвори след себе си вратата.

— Нямам много време. Юстъс ме е погнала. Какво ще кажеш отново да отидем там?

Дарби почти не беше виждала Есми през изминалата седмица и донякъде беше облекчена. Тя много я разсейваше и майка й едва ли щеше да одобри.

— Не мога, имам много работа.

— Другите момичета тормозят ли те? Цяла седмица съм затворена в пералното, нямаше начин да се измъкна.

— Не, сега изобщо не ми обръщат внимание, което е добре дошло за мен. Истинско облекчение е, че не се налага да се държа любезно.

— Ела с мен. Длъжница си ми.

Странните думи я изненадаха, но тя устоя.

— Извинявай, няма да е тази вечер.

— Сам пита за теб онази вечер.

— Сам ли? — Дарби много добре знаеше кой е той.

— Синът на собственика, готвачът.

— Какво е питал?

— Защо съм те довела. Стори ми се готов да те защитава. Не мислиш ли, че това е много мило?

Дарби си представяше, че е по-скоро изпълнен с презрение след тъпата й реакция на музиката.

— Не мога.

— Жалко — Есми отпусна брадичка на гърдите и сви едното си рамо. — Защото много ми се искаше да празнувам с някого. Но май няма да стане.

Дарби скочи от стола.

— Приели са те в курса по актьорско майсторство ли?

Есми кимна и Дарби я прегърна.

— Поздравления! Знаех си, че ще те приемат.

— Това не е всичко — Есми грееше като момиче на „Форд“, дори в униформата на прислужница със скучната черна рокля, черни чорапи и глупава бяла шапчица.

— Какво става?

— Собственикът на клуба, господин Бъкли каза, че тази вечер мога да пея преди главния изпълнител.

Дарби стисна ръцете на Есми.

— Това е прекрасно. Как успя?

— Онзи следобед беше организирал прослушване, точно преди смяната ми. Попитах дали не иска да ме пробва като истинска певица и той се съгласи. Направо го шашнах. Ще имам истински оркестър зад мен и дори бекъп певица.

Въодушевлението й беше заразно. Как можеше Дарби да устои?

Докато вървяха от влака към клуба, Есми хвана ръката на Дарби и я залюля весело. Слязоха на гара „Юниън“ и се насочиха на юг по Четвърто авеню, покрай няколко книжарници, стоката пръсната на улицата на равномерни купчинки. Ню Йорк беше град на изненади.

Дарби стисна бързо ръката й.

— Сега значи ще ходиш на актьорско училище, ще работиш в „Барбизон“ и в клуба. Как ще смогнеш? — Дарби се замисли над собствения си график с часове, който й се стори нищо и никакъв.

— Госпожа Юстъс ще нагласи графика ми в зависимост от часовете. Не е лоша жена.

— Как изобщо успя да си намериш работа в клуба? — попита Дарби.

— Леля познава собственика.

— Леля ти с теб ли дойде от Пуерто Рико?

— Не. Беше вече тук. Аз исках да дойда. Сантурсе е твърде малко barrio^[1], за да ме задържи.

— Сантурсе ли? — Дарби повтори думата.

— Татко имаше магазин там. Продаваше какво ли не — бонбони, зеленчукови кюфтенца, а когато бях още малка, татко имаше пари и се отнасяха към нас с уважение. Нещата обаче бързо се влошиха. Непрекъснато ограбваха магазина и татко го изгуби, накрая изгуби всичко — Есми пусна ръката на Дарби. — Нямаше друга работа, затова всички дойдохме в Америка, за да живеем при леля.

— Ти на колко беше, когато се преместихте?

— Дойдох преди пет години, когато бях на петнайсет. Сега живея в една сграда с хора, които работеха в полята, jibaros^[2]. Всичките мръсни.

Значи Есми беше член на привилегирована класа в Пуерто Рико. Това обясняваше самочувствието й. Тя не приличаше на останалите камериерки в „Барбизон“, които избягваха да те поглеждат и забързваха по коридорите.

— С какво се занимава баща ти сега?

— Помага на домакина на сградата, когато го вика. Само че не може да поправи нищо, никога не го е бивало с ръцете. Затова трябва да успея сама. Не съм от онези arrimados^[3].

— Какви?

Есми се разсмя.

— Хора, които не могат да се грижат за себе си, готованци.

Момичето бе достойно за възхищение. Животът на Дарби съвсем не беше толкова труден, а единственото й желание беше да си намери прилична работа. Есми, от съвършено различна култура, искаше да се изявява на сцена, да пее, да стане известна. Упорита ли беше? Или просто заблудена?

Може би по малко и от двете. Дарби притаи дъх, когато подминаха мъж, проснат по лице на тротоара, въпреки това около него се носеше мирис на алкохол и мръсотия.

— Ами вие, госпожице Маклафлин? Каква е вашата история?

Дарби сви рамене.

— Татко почина преди три години. Мама се омъжи повторно и бракът й не е особено щастлив.

— Преди това беше ли щастлива?

— Не бих казала. Мама е от жените, които винаги искат повече. Повече приятелки, повече уважение от въпросните приятелки, повече дрехи. С нея трудно се живее. Работата на татко беше такава, че пътуваше непрекъснато; продаваше хартия. Не бяхме богати и ми се струва, че той така и не оправда очакванията й. Тя се държеше гадничко с него.

— Ами пастрокът ти?

— Господин Сондърс ли? Никой не оправдава неговите очаквания.

Завиха по уличката и Дарби въздъхна облекчено, че не й се налага да обяснява повече.

* * *

„Флатед Фифт“, мистериозен и тъмен след полунощ, приличаше на сграда от деветнайсети век под силната светлина на лампите, с под от напукан линолеум и таван, потъмнял от десетилетия цигарен дим. Първата вечер с Есми, Дарби беше завладяна от паника, представяше си как някой противен мъж я сграбчва и я завлича в сенките. Странно, колко безобидно изглеждаше клубът сега.

Есми я потегли напред.

— Трябва да проверя звука. Седни отзад, за да се увериш, че микрофонът ми е достатъчно висок. Барабанистът е решил, че е по-важен от всички останали.

Дарби се настани на една маса отзад, докато Есми събираше музикантите си на сцената и се уточняваха за двете песни. Гласът на Есми беше дълбок, нисък и тя пееше само за Дарби, която грейна одобрително.

Докато музикантите обсъждаха началото на следващата песен, от задната част на клуба се разнесе мъжки глас.

— Това не е твоята кухня, запомни го.

Отговори гласът на Сам.

— Навън няма никого, ако не си забелязал. Нямаме поръчки да изпълняваме и сме готови за довечера. Това е най-обикновен експеримент.

— Никакви експерименти. Не и в моя клуб. Искам всичко да е простичко.

— Не искаш ли поне да пробваш?

— Не харесвам такава храна. Намираш се в Америка. Скапан кретен.

Кухненската врата се отвори със замах и висок, сърдит мъж с пригладена назад черна коса и рошави вежди изфуча навън, а ароматът на карамфил и пипер се завихри след него. Дарби си пое дълбоко дъх и скочи, когато вратата се отвори отново и Сам се показа.

— По дяволите — измърмори той.

Дарби вдигна смутено поглед. Не можеше да се преструва, че не е чула словесната престрелка.

— Здрасти — измърмори тя.

— А, здрасти — Сам избърса чело с ъгълчето на престилката си. Беше с бяла риза, разкопчана на врата, навил ръкавите, под които се подаваха руси косъмчета.

— Защо се изчервяваш? — попита Сам.

Тя притисна длани към бузите си.

— Защото тук е горещо.

— Извинявай, че ни чу. Това е баща ми.

Господин Бъкли. След като видя колко е кисел тази вечер, тя се надяваше да позволи на Есми да пее тази вечер.

— Каквото и да готвиш, мирише божествено — тя каза истината, но също така имаше желание да го накара да се почувства по-добре.

— Сега вече е в боклука, за съжаление.

— Твърде екзотично ли е за „Флатед Фифт“?

— Няма как да разберем, ако не пробваме, но той не иска нищо ново.

— Къде си се научил да готвиш така?

— В армията. Бях разпределен в Югоизточна Азия.

Дарби не знаеше как да продължи разговора. Познанията й за света бяха ограничени до Дифайънс и малка част от Ню Йорк.

— Чудесно.

— Не бих казал.

За щастие, бандата засвири отново и този път красиво чернокожо момиче застана до нея. Момичето беше тънко като вейка, с яркочервено червило. Очите й се затваряха и отваряха, докато се поклащаше в такт с музиката.

Когато Есми започна припева, момичето се включи няколко такта по-късно. Съзвучието беше простичко, но тя не задържаше достатъчно и винаги звучеше малко фалшиво. Дарби изпъна рамене, неволна реакция на фалшивото пеене, а Сам извика тихо „леле“.

Дарби тананикаше мелодията с надеждата да поправи момичето, но Есми спря по средата.

— Таня, заспиваш. Недей.

Вторият опит не беше много по-добър. Таня изглеждаше така, сякаш ще повърне.

— Какво й е? — обърна се Дарби към Сам.

— Надрусана е.

Таня вдигна ръце към главата и започна да се килва наляво. Мъжът на виолончелото пусна лъка и се протегна, за да предотврати падането й, въпреки това тя тупна тежко. Сам се втурна на сцената, за да помогне.

Есми отиде с тежка стъпка при Дарби, докато виолончелистът и барабанистът пренасяха момичето.

— Знаех, че няма да се справи. Това е голямата ми вечер, а тя я съсипва.

— Ти пак можеш да изпълниш песента. Звучиш великолепно.

— Накрая трябва да взривя всички. Няма обаче да стане без бекъп певица.

Сам, който се беше отправил отново към кухнята, спря пред нея.

— Дабри може да свърши тази работа.

Есми погледна Сам, след това Дарби и се ококори. Дарби се разсмя.

— Той се шегува.

— Нищо подобно. Чух те, че пееше правилните ноти. Не беше високо, но беше правилно.

Тя поклати глава.

— Не мога. Аз не пея.

— Току-що те чух.

— Добре де, в училище пеех в хора, но никога не съм изпълнявала истинска музика.

— Бекъпът не е наистина; просто си стоиш там и припяваш — Есми изпя фраза и протегна ръце към Дарби.

Колкото и да й се искаше да помогне на приятелката си, Дарби си знаеше мястото, и то не беше на сцената в нощен клуб. Представи си как публиката й се присмива, също като момичетата от „Форд“.

— Ще те засрамя, Есми. Ти ще се справиш чудесно и сама.

— Пей — тя започна отново.

— Не мога.

Сам я побутна игриво по ръката.

— Пей тихичко тогава. Както одеве. Просто за да докажеш на Есми, че не съм луд.

Докосването му я стресна. Тя постави ръка на мястото, където бяха попаднали кокалчетата му, и го разтри лекичко. Дарби запя тихо, гласът й неуверен, но съвършено верен.

— Да. Трябва да го направиш. Направи го три пъти, всеки път, когато изпълнявам припева, и полюшвай бедра, точно така.

— Бедрата ми не искат да се полюшват.

— Ела с мен.

Есми я помъкна към коридора и отвори врата.

— Добре дошла в зелената стая — Есми разпери ръце, сякаш бяха влезли в зала във Версай. Две износени канапета бяха поставени край стените, едното заето от отпуснатата Таня, която похъркваше тихо. На малка масичка скрита зад вратата бяха поставени чаши и кафеник. — Тук висят джазмузикантите преди шоуто.

— Защо се казва зелената стая? Тя не е зелена?

— Нямам представа. Просто така я наричат. Чакай малко.

Дарби седна на канапето срещу Таня, притисна колене и постави ръце в скута. Не искаше да прилича на бебе пред Сам. Просто трябваше да изпее три куплета. Щеше да се преструва, че се е върнала в училище за концерта в края на годината и е заобиколена от другите момичета. Ако го направеше, може би щеше да успее да изпълни песента, без да припадне като Таня.

Есми се върна с чантата си и изсипа съдържанието си в краката на Дарби. Козметика, от червило до пудра, се пръсна като украшения за коледна елха.

— Откъде взе всичко това? — попита Дарби.

— Когато някой от жирафите остави нещо в банята, аз го задигам. Същото е, както когато клиентите във „Флатед Фифт“ оставят бакшиш за сервитьорите.

— Момичетата няма ли да забележат?

— Не. Те и без това получават всичко това безплатно.

Есми коленичи пред Дарби и отвори оранжево-червено червило.

Дарби прехапа устни.

— Права си, прекалено оранжево е. Пробвай това — Есми го замени с по-меко в нюанс на коралово.

— Мама казва, че лицето ми не е подходящо за козметика.

— Единственото изискване за козметиката е да имаш лице, а ти имаш, доколкото виждам.

— Нищо няма да стане — същите думи употреби господин Сондърс, когато Дарби и майка й се върнаха, след като бяха напазарували „дрехи за града“.

Есми размаза крем по клепачите на Дарби и запълни веждите й с някаква пръчица. Аркансилът й се стори страшен, но Есми я накара да гледа към тавана, а след това към пода, докато покриваше миглите и с нещо черно и лепкаво.

След това грабна гребен.

— Още не съм приключила — Дарби се опита да не се мръщи, докато другото момиче приглаждаше назад косата й, различно от начина, по който я носеше обикновено, след това я заметна на една страна и я среса отново назад. — Погледни се сега.

Над масата с кафето висеше огледало, килнало се на една страна. Дарби стана и зяпна. Очите й, подчертани в черно, изглеждаха по-големи от обикновено. Косата, бухнала няколко сантиметра над скалпа, бе постигнала истински триумф над гравитацията. В устата си имаше пластмасов вкус от червилото.

— Изглеждам толкова различна.

— Красива си.

Дарби не беше сигурна.

— Мама ще остане ужасена. Приличам на някое от онези момичета.

Есми стисна силно раменете й. Приближи лице до Дарби и я погледна нежно в огледалото.

— Поне за десет минути в живота си забрави за майка си. Ще бъдеш едно от онези момичета, които се забавляват, не им пука и се забъркват в неприятности. Но всичко това е представление. Знам, че си добро момиче. И аз съм добро момиче. Правим го заради публиката, защото те жадуват за такива момичета.

Преструвките и смелостта изчезнаха от лицето на Есми, заменени от отчаяние.

— Трябва да го направиш за мен. Една песен, три куплета, моля те само за това. Никой няма да разбере. Моля те.

Под грубия глас и самоувереността Есми също беше уплашена. Не се страхуваше от промяната както Дарби, а да не остане на едно място, да остане непроменена.

Мястото, където Есми докосваше голата й кожа, потръпваше, начало на недопустима тръпка, която плъзна надолу по гръбнака. Дали можеше да е лошо момиче? Есми отказваше да се признае за камериерка в хотел. Може би Дарби не биваше да се приема като скучна секретарка. Не и тази вечер.

— Добре. Ще пробвам.

Есми изписка и притисна Дарби до себе си.

— Върви и се настани на масата отпред. Ще те повикам, когато стане време. И се дръж така, сякаш се забавляваш.

— Няма да полюшвам бедра.

— Добре, недей, просто пей. Дръж микрофона на няколко сантиметра от устата си, не прекалено близо, не прекалено далече и ако се уплашиш, поглеждай към мен.

Таня простена отново.

— Не трябва ли да направим нещо за нея? — попита Дарби.

— Тя ще се оправи. Сама се е накиснала в тази каша, ще трябва да се оправя сама. Бъкли ще накара момчетата да я изхвърлят в канавката, ако е все още тук, когато затваря — тя се обърна към огледалото. — Заминавай. Ще те видя под прожекторите на славата.

Когато Дарби се показа от зелената стая, клубът беше три четвърти пълен. Както й беше наредено, тя се настани на масата отпред. Сцената беше на няколко крачки, но тя трябваше да внимава, когато се качва, за да не вдигне прекалено високо роклята.

Полицаят под прикритие, когото видя първия път, мина покрай масата и й кимна, изгледа я малко по-дълго, отколкото беше прилично. Всъщност неколцина от мъжете на съседни маси задържаха погледа й или се опитаха да го задържат, преди тя да извърне очи. Заля я вълна от срам, от главата до краката. Да не би да мислеха, че е проститутка, затова седи сама?

И какво, ако беше така? Много скоро щяха да видят, че е част от шоуто. Тя си тананикаше тихо мелодията, за да я запечати в ума си.

Най-сетне обявиха името на Есми и тя скочи на сцената, за да застане пред микрофона в центъра. Дарби кимаше в такт с ритъма и ръкопляска в края на първата песен, но мислите й препускаха, сърцето й биеше по-бързо откогато и да било. Лепкава сухота плъзна по езика й, комбинация от червилото и страх.

— А сега искам да извикам Дарби Маклафлин при мен — проехтя гласът на Есми в стаята.

Ръкопляскания я придружиха по безкрайния път до сцената. Дарби застана зад микрофона на бекъп певицата. Есми отброи и започна „Най-тъжният блус“. По едно време се обърна назад към Дарби и й помаха окуражително с ръка, което означаваше, Дарби бе сигурна, да престане да стои като статуя и да се движи в ритъм с музиката. Тя заклати глава, доколкото можеше при тези обстоятелства.

Не виждаше нищо пред себе си заради ярките лампи от тавана. Сякаш черна мъгла беше плъзнала зад сцената и тя се зарадва на тъмнината, защото не виждаше как хората я гледат.

Есми изви глава. Дарби бе пропусна момента да се включи. Запя и остана шокирана от силата на гласа си, след това отстъпи от микрофона няколко сантиметра, припомнила си съвета на Есми. Първият припев приключи, преди да й остане време да помисли.

Вторият път беше готова и пя заедно с приятелката си нота по нота. Виолончелистът изви вежди и й кимна сериозно. На третия припев тя беше достатъчно спокойна и остави раменете си да се движат вълнообразно в такт с музиката. Есми завърши с извивка, задържа последния тон без вибрато, мощен звук, който вдигна публиката на крака.

— Искам да благодаря на всички — надвика тя ръкоплясканията, след това посочи членовете на бандата един по един. — И най-вече на Дарби, която се включи в последния момент и ни спаси. Да я поздравим специално.

Дарби направи реверанс. Сякаш беше дебютантка на бал. След това се изчерви като цвекло заради направената грешка. Слязоха от сцената. Есми приемаше възторжените похвали на клиентите сякаш беше Клеопатра на Нил. В задната част на заведението Сам беше застанал до вратата на кухнята, все още с престилка и я наблюдаваше. Сви длани около устата си и изсвири високо, а звукът се понесе над шума. Дарби му помаха с ръка преди вълна от доброжелатели да се скупчат около Есми и да го скрият от погледа й.

Когато най-сетне влязоха в зелената стая, Есми се обърна и прегърна силно Дарби. Тя миришеше на канела и на прано, за разлика от жените, които Дарби познаваше. Но пък тя по нищо не приличаше на останалите познати на момичето.

— Ти се справи, Дарби. Ние се справихме.

Дарби само кимаше, не можеше да каже на глас какво чувства, смесица от облекчение и замайване.

Таня продължаваше да хърка на канапето.