Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (7)

Седма глава
Ню Йорк, 2016 г.

Роуз скочи в едно такси и даде на шофьора адрес в Уест Сайд. Опитваше се да се отърси от ефекта на поредната безсънна нощ. Закъсняваше, но сутрешният трафик беше понамалял и таксито мина през парка с висока скорост. Старческият дом на баща й беше чак край река Хъдсън, стара тухлена сграда, заобиколена от източени стъклени небостъргачи. Стаята му беше празна.

Сестрата от Ямайка се разсмя и поклати глава.

— Този човек е голям проблем.

— Не, душичка е и вие го знаете.

— За съжаление, не е така — усмивката остана на лицето й, но Роуз не можа да каже дали се шегува. — Най-добре иди в залата за закуска. Може пък да успееш да го измъкнеш оттам. Ако ли не, ще се наложи да повикам големите момчета.

Баща й седеше на маса близо до прозореца и гледаше към водата. Тя веднага позна рошавите вежди и красивия профил, но останалата част от тялото му бе сякаш на непознат. Неочаквано си го спомни как се оттласкваше от масата, след като бяха хапнали обилно, задържаше се на двата крака на стола и потупваше кръглото си шкембе. През последните пет години тлъстинките бяха изчезнали, докато умът му го предаваше. Учителят по математика и точни науки, който пишеше сметки по салфетките по време на вечеря, вече го нямаше. Той дори не помнеше как се държи молив.

Тя постави ръка на кокалестото рамо.

— Татко?

Той отпусна глава на гърдите и изду бузи.

— Дойдох да те видя. Искаш ли да се поразходим?

— Искам закуска.

Тя се огледа. Персоналът вдигаше масите.

— Господин Луин закусвал ли е тази сутрин?

Една от помощничките кимна.

— Изяде си всичко. Иска ли още?

— Татко, искаш ли още?

— Не.

Лекарите твърдяха, че е депресиран, обичаен страничен ефект от лекарствата, които го поддържаха спокоен.

Тя изчака с надеждата да се пооживи малко. Той изви глава към нея и тя притаи дъх. На дясното му слепоочие имаше синина, пурпурно и синьо под тънката кожа.

— Стой тук. Отивам да поговоря с доктор Мехра.

Сестрите пуснаха съобщение на доктора по пейджъра и той пристигна бързо по коридора. Роуз харесваше доктор Мехра, тъй като той беше мил и внимателен, без да заобикаля истината.

— Какво е станало с главата му? Той е наранен.

Доктор Мехра замига.

— Не ви ли позвъниха?

— Не.

— Снощи стана буен, искаше да излезе. Измъкна се, докато го връщаха в леглото, и си удари главата на парапета за безопасност. Не беше силно, не изгуби съзнание.

— Но достатъчно силно, за да се нарани лошо.

— Прегледах го снощи и тази сутрин още веднъж. Няма признаци за сътресение.

— Как разбрахте? Той не отговаря на нищо, което казвам.

— Всъщност трябва да седнем и да поговорим. Имате ли време?

Бездната в стомаха на Роуз зейна още по-дълбока. Нямаше никакво време. Сигурно Тайлър вече питаше къде е, но се налагаше да почака.

Лекарят я поведе към кабинета си.

— Трябва да обсъдим възможностите да прехвърлим баща ви в отделение за пациенти с деменция.

— Защо? Той има нужда някой да го гледа, но състоянието му не е чак толкова тежко. Може да върви и все още се храни самостоятелно.

— Снощи събори друг пациент, докато се опитваше да избяга.

Роуз се отпусна назад и стисна ръце.

— Другият пациент беше ли ранен?

— Добре е, няма нищо счупено. Само че той вече представлява опасност за другите.

Роуз се замисли над възможностите.

— Не искам да се случи нещо на друг заради него. Просто се питах дали не е единична проява. Винаги е бил толкова тих и кротък.

— Ще трябва да промените мисленето си. Състоянието му се влошава и ще става по-зле. Трябва да го преместим колкото е възможно по-скоро, заради останалите.

— Така. И колко ще струва на месец? — Въпросът беше неделикатен, но важен. Преди, парите на Гриф щяха да послужат при подобен спешен случай. Вече не можеше да разчита на тях.

— Трябва да поговорите с финансовия отдел. Те ще ви дадат точен отговор.

Тя стисна ръката му.

— Ще поговоря. Благодаря.

Докато се върне при баща си, той вече дремеше в голямото кресло в стаята си. Докосна внимателно синината и приглади кичур сива коса, паднал над челото. Представяше си как той ще се събуди и ще поговори с нея, ще предложи да отидат в любимата им закусвалня за чийзбургери.

Тя обаче знаеше истината. Това бе минало, несбъднатото желание на малко момиченце. Той й се изплъзваше с всяка изминала седмица.

* * *

Коридорът на четвъртия етаж в „Барбизон“ беше неестествено притихнал.

Роуз отново пробва вратата на госпожица Маклафлин, но този път нямаше нито отговор от нея, нито кучето се разлая. Сигурно беше излязла да го разходи. Някои от другите съседи отвориха вратите си, за да надникнат, но поклатиха глави и отказаха да обелят и дума, след като разбраха, че е журналистка. Друга, едра жена към седемдесет, получи пристъп на кашлица и обясни, че била твърде болна, за да говори.

Странно. Роуз си мислеше, че тези жени са отегчени и самотни, че няма да имат търпение да разкажат за живота си. Всъщност отнасяха се към нея като към досадна натрапница.

Венец от бръшлян обграждаше шпионката на най-далечната врата. Роуз почука и зачака.

— Кой е? — провикна се дрезгав глас.

— Казвам се Роуз Луин. Живея на петия етаж. Журналистка съм, работя над материал за хотела за жени „Барбизон“.

Вратата се отвори и се показа жена с изразителни черти.

— Тук ли живеете?

— Да, на горния етаж. Нанесох се преди няколко месеца — не добави, че скоро ще се изнесе.

Жената я огледа.

— Искаш да говориш с нас, старите вещици ли?

Грубите думи я изненадаха.

— Искам да поговоря с вас, ако имате възможност да ми отделите малко време.

Жената поклати глава. Косата й беше боядисана в червено, подстригана късо.

— Не, благодаря. Чети „Звънчета“, прочети стихотворенията й. Нямам какво да добавя.

— Разбирам, че от медиите вече са говорили с вас.

Тя замахна пренебрежително с ръка.

— Моля те. Всички питат за Силвия Плат, за гостите редактори, искат да разберат за драмата. Не разбирам защо. Това се случи преди години, отдавна е приключило. На всеки няколко години пристига поредното момиче като теб, което иска да научи „истинската история“, какво й се е случило тук.

Нито една от другите жени на четвъртия етаж не желаеше да говори с нея.

— Не се интересувам от Силвия Плат — заяви Роуз. — Искам да науча повече за мястото, от ваша гледна точка. С какви правила сте се съобразявали, какво е представлявал животът ви, тези неща.

— Хм — червенокосата се намръщи. — Не мога да ви кажа колко често портиерът ни предава бележки — от журналисти, от туристи, от самотни тийнейджъри — питат дали сме познавали великата Силвия.

— Може да е живяла тук само месец, но сигурно трагедията е по-въздействаща от фактите.

— Именно. За кого работите?

— За медийна фирма наречена „Уърд Мърдж“.

Жената се изсмя гърлено.

— Ужасно име за този бизнес.

— На мен ли го казвате?

— Ще говоря с вас, но разполагам с едва двайсет минути, след това имам час при лекаря си. Влезте и пийте чай, ако искате. Тъкмо варях вода.

Роуз я последва вътре, изненадана от контраста с обновените апартаменти. Тук беше тясно, тъмно, имаше нужда от боя. По-точно казано, от няколко пласта боя, след като стените се изстържат. Гипсовите тавани около прозорците бяха оплескани с латекс. Дълбоки вдлъбнатини се виждаха по тъмния дървен под. В кухнята имаше лъскав авокадовозелен хладилник и печка в същия цвят, останали още от седемдесетте.

Роуз се постара да не се заглежда по останалите мебели, докато жената наливаше чай.

— Надявах се да поговоря с всички жители на четвъртия етаж, да пресъздам историята. Струва ми се, че приемаме за даденост всичко, което се е случило в периода между онова време и сега.

— Казваш „ние“ и имаш предвид жените ли?

— Именно.

— На никого не му пука. Слушай какво ти казвам. Всички продължават напред, няма нищо ново за писане, всичко е покрито. Заеми се с по-интересен материал.

— Какъв например?

Тя спря и подпря ръце на ханша.

— Откъде да знам? Ти си журналистката, миличка.

Див лай изригна от съседна стая и Пилчо се втурна по коридора към тях.

— Проклетото куче. Мислех, че съм затворила вратата.

— Това Пилчо ли е?

Жената погледна внимателно Роуз.

— Познаваш Пилчо?

— Говорих с госпожица Маклафлин онзи ден — не беше точно лъжа. Роуз говореше, докато Дарби Маклафлин слушаше. — Аз съм Роуз Луин — протегна ръка тя.

— Аз съм Стела Конъвър. Както вече казах, разполагам само с двайсет минути — тя потри едната си ръка. — Нервът отново ме боли. Познавам те от новините. Не работиш ли вече там?

— Не.

— Добре. Всички приличате на отбор глупаци, седите и лаете също като Пилчо. Дано не се обидиш.

— Няма начин. Струва ми се, че обобщихте съвършено работата ми.

Госпожа Конъвър й подаде дебелата чаша.

— Беше обаче ужасно как те накараха да се махнеш. Още повече че беше права за сенатор Мадън, този мазен гадняр. Да краде пари от старците. За мен си героиня. И ти, и Глория Бъкторн.

Роуз мълчеше. Вече знаеше, че няма смисъл да поправя. Все пак тя щеше да се възползва от предположението, че е агресивна журналистка с правдива кауза. Нали така си намери работата в „Уърд Мърдж“.

— Ела в другата стая. Да знаеш, че го правя единствено, защото си съседка.

— Много ви благодаря.

Влязоха в хола с два прозореца с южно изложение, пълни с цветя край огромно канапе.

— Не е нищо особено, но за Ню Йорк е истинска находка.

— Точно така — Роуз седна на канапето и потъна толкова дълбоко, че коленете й бяха по-високо от бедрата. Постара се да не разлее чая. — Много мило, че го правите, госпожо Конъвър — тя постави чашата на масата и извади тетрадка и химикалка от чантата.

— Наричай ме Стела.

— Добре, Стела. Кога се настани в „Барбизон“?

— През 1952. Вербуваха ме от агенция „Ейлин Форд“. Работих като манекенка десет години, след това станах нещо като муза на различни дизайнери, ако ме разбираш.

Роуз примига.

— Предаваха ме от ръка на ръка. Позволявах на разни мъже да се грижат за мен срещу удоволствието да ги виждат с мен. Не се гнуси. Все си мислех, че ще се получи поредната история за Пепеляшка, както става по филмите, но така и не извадих късмет. Затова пък се справях добре. Изкарах достатъчно, за да се погрижа за себе си.

— Ясно — ако всички жени бяха откровени като Стела, материалът за „Уърд Мърдж“ щеше да стане жесток. — Как беше тук, когато пристигнахте? Разбирам, че мъжете не били допускани над първия етаж.

— Правилата бяха строги. Спомням си, че един ден слязох в панталони и дежурната матрона, едно кисело женище, ми нареди да се кача горе и да се преоблека. Не можех да мина през фоайето в панталони, единствено в пола. А това си остана така и през шейсетте. Днес ми се струва толкова глупаво.

— Ами момичетата, които са ходели на секретарски курсове?

— Да, момичетата от „Катрин Гибс“. Винаги се подсмивахме, когато ги виждахме с ръкавици и шапки, за да се правят, че имат класа. Те си имаха отделен етаж и много не общувахме. Тук беше като истински кошер с малките стаички и дългите, тъмни коридори. Доста оживено, всички прекарвахме страхотно. Дж. Д. Селинджър идваше в кафенето на партера с надеждата да забие някоя от манекенките.

— Ти излизала ли си със Селинджър?

— Не, не беше мой тип.

— Точно това ми трябва; историята е пленителна — тя почука по тетрадката с химикалката. — Знаеш ли, опитах се да говоря с някои от жените на етажа, но те, изглежда, нямат желание да приказват с мен.

— Дърти вещици, до една — тя се изсмя дрезгаво. Профилът й беше аристократичен, с високо чело и изразителен нос. Роуз си я представи издокарана в натруфената, изтънчена мода на отминала епоха. — Докато беше хотел, те седяха във фоайето по цял ден и коментираха другите гости като гръцки хор. След като направиха апартаментите, вече не беше приемливо да се застояват долу, затова се оттеглиха на четвъртия етаж.

— Ами Дарби Маклафлин, познаваше ли я по онова време?

Стела замълча за момент, след това, изглежда, подбра внимателно думите си.

— Първоначално беше странна птица. Започнахме с недоразумения, но после стигнахме до известно примирие. Дарби учеше в „Гибс“, след това започна работа като секретарка и остана там години наред, чак до пенсиониране — радиаторът започна да издава дрънчене. — Мили боже, непрекъснато разправям на домакина да се качи и да изключи тази проклетия, но той е твърде зает да се мазни на богатите наематели. Не се обиждай.

— Ни най-малко. За каква фирма работеше госпожица Маклафлин?

— Някакъв магазин за копчета на Западна трийсет и осма. Дъртата сврака се пенсионира преди пет или шест години.

Дрънченето не спираше.

— Искаш ли да спра отоплението?

— Не, трябва да се свалят всички цветя от перваза и да се повдигне полицата, върху която са поставени. Поне това може да направи, и без това не искам много.

— Сигурно е странно да видиш как драстично се е променила сградата.

— Всичко се променя. Пет пари не давам. Аз притежавам едно малко късче от Ню Йорк и това ми е достатъчно.

— Каза, че си била добра приятелка с госпожица Маклафлин.

— Не съм казала подобно нещо. Двете просто си помагаме от време на време. Гледам Пилчо, когато тя заминава.

Новината изненада Роуз.

— Къде ходи?

— Един господ знае. Тази сутрин ми се стори разстроена, помоли ме да гледам Пилчо, докато я няма, и това беше. Каза, че трябвало да се погрижи за нещо. Каквото и да означава това. Каква ли работа може да има една жена на осемдесет и една? Каза, че ще се върне след три седмици.

Роуз посърна. Тайлър нямаше да се зарадва.

— Често ли заминава?

— Много рядко. Не помня кога за последен път е била извън града. Както вече казах, бързаше. Каза, че си говорила с нея.

— Да, щяхме да се разберем за разговор. Ти беше ли тук, когато е претърпяла инцидента?

— Ти пък откъде знаеш за него?

— От единия портиер. Отнесе се много почтително — побърза да добави тя.

— Патрик. Най-голямата клюкарка в сградата — тя зашепна тайнствено. — Не мога да ти помогна. Дарби е много затворена. Не говори много по този въпрос.

— Помниш ли името на прислужницата, която е загинала?

Стела подсвирна тихо.

— Никога няма да я забравя. Беше една устатница. Есми. Есми Кастило. След като се случи, момичетата говореха единствено за това седмици наред. Хотелът потули скандала, не стигна дори до вестниците — тя наблюдаваше Роуз с присвити очи. — За това ли искаш да пишеш?

— Не и ако на нея не й е приятно. Искам обаче да поговоря с нея и за други неща. Имаш ли нещо против да й обясниш какво правя следващия път, когато я видиш?

— Ти ми се струваш мило момиче. Ще направя каквото мога, но не чакай с притаен дъх. Дарби е сигурно последната от старите наематели, която ще разкрие нещо за миналото. След инцидента тя се затвори. Все едно завеса падна след края на пиесата.

Роуз остави визитка на Стела и се качи по стълбите. От една страна, неочакваното заминаване на госпожица Маклафлин подлагаше крак на материала й. От друга, историята на Стела щеше да се превърне в епично отразяване на живота и да затъкне устата на Тайлър, докато Дарби се върнеше.

Напълно изтощена, тя се просна на канапето и заспа на мига. Звънът на телефона я изтръгна от дълбок, безпаметен сън. Тя забърза към апарата с надеждата да е Гриф. Вместо това по линията се понесе гласът на Стела.

— Имам нужда от помощта ти.

— Разбира се, Стела, какво да направя за теб?

— Вземи ключа от апартамента ми от Патрик и поеми кучето на Дарби.

— Моля?

— Докторът ме оставя в болница за изследвания. Очевидно нещо не е наред със сърцето ми. Не били нервите. Мислят, че съм получила инфаркт, нещо такова.

— Много ми е мъчно. Какво да направя?

— Каквото те помолих. Погрижи се за Пилчо, докато ме няма. Патрик ще ти даде ключа.

— С удоволствие ще помогна, но ние с госпожица Маклафлин почти не се познаваме.

— Дарби няма много приятели, така че това не е нищо ново. Ти живееш в сградата и аз ще те намеря, ако откраднеш нещо, не че има какво да се краде.

— Уверявам те, че няма да открадна нищо.

— Ако му свърши храната, в апартамента на Дарби има още. Ключът е на плота в кухнята ми. Той е добро кученце, няма да се изака на килима ти, не прави такива неща. Инструкциите на Дарби са на плота в кухнята.

Роуз се постара да не издава колко е развълнувана. Щом госпожица Маклафлин откриеше, че се е притекла на помощ по време на криза, щеше да говори с нея. Стига да не се вкиснеше прекалено много. Така или иначе, Роуз се държеше като добра съседка и това бе възможност да придвижи историята напред и да се свърже с първоизточника.

— Добре, ти се оправяй бързо и ми кажи, ако има още нещо, което да направя за теб.

— Радвай се на младостта. Само това можеш да направиш за мен.