Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (5)

Пета глава
Ню Йорк, 2016 г.

Офисът на „Уърд Мърдж“ се намираше в грозен блок по средата на улиците с номера, започващи с трийсет, далече на запад от Бродуей, непосредствено до един „Макдоналдс“ и бензиностанция, която обслужваше главно шофьори на таксита. Роуз измина разстоянието от спирката на метрото „Лексингтън“ в опити да проясни мислите си, но се почувства потна и лепкава в утринната жега. Непрекъснато обмисляше какво да каже на Гриф, какво е трябвало да каже снощи. Толкова много неизречени възможности. Не се отказваше от идеята, че ще успее да промени решението му с подходящото изречение, подходящата фраза.

— Среща за идеи в офиса ми след десет минути — съобщи Тайлър, докато профучаваше покрай бюрата на редакторите.

След като хлопна вратата на офиса си, Роуз изстена високо.

— Някой да е напипал нещо сочно? — попита тя, без да насочва въпроса към определен човек.

— Боже, нищичко — отвърна Джена на съседното бюро и потри очи. — Ти обаче сигурно имаш. Ти си кралицата на идеите. Ще ми се да прихвана част от изобретателността ти.

Истината бе, че Тайлър отхвърляше не по-малко от идеите на Роуз, отколкото на другите. Тя обаче знаеше, че няма смисъл да поправя Джена.

Останалите, общо десет, бяха умни и млади. Когато постъпи тук, преди три месеца, беше наясно, че с нея ще се държат, както и с колегите й, но, както можеше да предполага, славата й я беше изпреварила. Останалите репортери често се обръщаха към нея за съвети, трима я бяха помолили да им стане ментор още първия ден. Това беше нелепо, тъй като бяха способни като нея. Може би не в писането, но бяха по-бързи и се адаптираха с много по-голяма лекота в обстановка, където се изискваше бързина и гъвкавост.

Докато Роуз работеше в телевизията, се усещаше приятелство, продуценти и редактори работеха нощем над някоя история и се наливаха с кафе пред залите на редакторите. В „Уърд Мърдж“ се усещаше коренно различна енергия. Двете момичета, които седяха от лявата и дясната й страна, бяха със слушалки през по-голямата част от деня и кимаха в такт с музиката, също като слънчогледи, които се поклащат при всеки порив на вятъра.

Тайлър се показа отново.

— Оказва се, че след десет минути имам разговор със Западното крайбрежие. Идвайте веднага в офиса ми.

Да те подмята продуцент на новините, човек на възраст, бе едно, но да те разиграва един новоизлюпен пикльо бе много по-трудно за преглъщане. Тя последва останалите към малкия офис. Той предпочиташе да провежда срещите им тук, а не в просторната конферентна зала малко по-надолу по коридора, която деляха с дизайнерска фирма за апове. Служителите се натъпкаха в ъглите, насядаха по перваза на прозореца, неколцина се подпряха на стените. Роуз се отпусна на един от малкото на брой столове.

— Както ви е добре известно, тук сме, за да спасим журналистиката с история след история.

Тя мразеше случаите, когато той започваше с тази реч. Беше толкова измислена и захаросана. Най-добре да спести дрънканиците за потенциалните инвеститори.

— Искам да чуя най-доброто, с което разполагате. Но не забравяйте: в момента ни трябват материали, които ще разтърсят всички, които ще полетят, дори да нямат същата тежест, която искаме при други обстоятелства.

— Чакай малко, нещо се обърках — Роуз трябваше да си затваря устата. Само че не се сдържа. — Винаги си казвал, че преди всичко искаш качествени репортажи. Ако искаш нещо разтърсващо, най-добре да се спрем на видеоматериали с котки.

Тайлър обичаше да се хвали, че е изкарал магистратурата си по журналистика в „Станфорд“, просто така, като прищявка, като начин да убие времето, докато дойде време да ползва тръстовия си фонд. Предпочиташе обаче варианта, в който разправяше, че когато завършвал, бил вече друг човек, вдъхновен да спаси една умираща професия от самата нея. „Уърд Мърдж“, обещаваше той, беше отговорът, предлагаше репортажи от старата школа, оформени така, че да се харесват на съвременните читатели. Той беше съвършен тъпак, самовлюбен, но приказките му правеха впечатление — беше привлякъл и Роуз, и много други със страст и упорство. Напоследък обаче момчето чудо беше на нокти, притеснен. Колко ли от инвестициите му бяха гръмнали?

В продължение на няколко напрегнати минути никой не каза нищо.

— Не, Роуз. Никакви видеоматериали с котки. Говоря за материал за войник с посттравматичен стрес, който го е преодолял с помощта на безглутенова диета. Или нещо за перуанския чай, който всички пият, за да постигнат по-високо самосъзнание. Става ясно, че трябва да се обвържем с новини и развлечения, за да полетим.

Останалите от персонала зашушукаха в знак на одобрение.

Роуз забарабани с химикалката си по тетрадката. Всички останали бяха с айпади. А тя, все едно беше донесла мастилница и перо.

— Виж, нямам нищо против оригиналността. Но си мислех, че стоим на разстояние от модните неща.

— Така беше миналата седмица. Трябва обаче да увеличим читателите. Ще се срещна с потенциални поддръжници и искам да им покажа, че притежаваме уменията да се разгърнем като водеща новинарска агенция. Идеи?

Джена се задейства.

— Какво ще кажеш за двама инвестиционни банкери, които се борят за правата над любимеца им игуана.

— Игуаните не са фотогенични. Нито инвестиционните банкери. Следващият.

— Мога да направя нещо за притока на млади имигранти от Мексико. Говорим за деца, които пресичат границата сами.

— Харесва ми. Намерете ми хлапе, което иска да прекоси границата, за да участва в риалити. Нещо с тръпка.

— Ти шегуваш ли се? — приведе се напред Роуз. — Това е невъзможно, да не говорим, че е странно.

— Нямам предвид точно това. Говоря за нещо в тази връзка. Знаеш какво имам предвид, нали, Джена?

Джена кимна.

— Ти какво си ми подготвила, Роуз?

Обикновено бе готова да избълва по няколко възможности, но сега бе така измъчена от недоспиване, че нищо не й хрумваше.

Тайлър се отпусна назад на стола и започна да кръжи, както всички казваха, с помощта на малка гумена топка, увиснала на връвчица от тавана над бюрото. Когато се подразнеше от нещо, той я хвърляше на широки кръгове из стаята и я хващаше, когато политаше обратно, след това я хвърляше отново. Всички близо до нея трябваше да се навеждат или да се отдръпват настрани, за да не ги удари.

— Чувал ли си за хотела за жени „Барбизон“?

Всички стажантки и редакторки закимаха. Роуз се усмихна. Силвия Плат не беше умряла напразно.

— Какво за него? — попита Тайлър.

— Навремето е бил място за неомъжени момичета в Ню Йорк. Оказва се, че има десетина възрастни жени, които все още живеят там — били оставени, след като бил превърнат в апартаменти. Мога да направя материал за живота им сега.

— Извинявай, но какво им пука на читателите ни за група старици? — Тайлър запрати топката с такова ожесточение, че Роуз се притесни, че ще се откъсне.

Той беше прав. Защо им е на читателите на „Уърд Мърдж“ да се интересуват от реликви от друг век, които все още си слагат бели ръкавици, когато излизат да разходят кучетата си?

Защото тя бе видяла същината на живота си в техния, защото същото щяха да усетят и други жени. Идеята й хрумна ненадейно.

— Има една с ужасен белег на лицето. Изглежда, е била наръгана от камериерка през 50-те. След това камериерката паднала от терасата и загинала. Мога да поговоря с нея, да използвам трагедията, за да привлека читателите към тази история.

Той спря полета на топката и я погледна с интерес.

— Колко голям е белегът?

— Ами, не съм сигурна. Тя е винаги с воалетка.

— Накарай я да си покаже лицето, направи снимки, видео и ще направим нещо за трагедията. Ще я съживим, след това ще изровим нещо, което се е случило днес, за да сравним. Намерете онази манекенка, която беше наръгана през осемдесетте. Можем да сравним и да направим контраст.

Адски тъпа идея. Роуз обаче бе наясно, че трябва да премълчи.

— Ще видя какво може да се направи.

— Чудесно. И вземи Джейсън за снимковия материал.

— Джейсън ли?

— Видео спец на свободна практика. Той ще те напътства, за да не станеш прекалено сълзлива. Следващият.

Роуз се отпусна назад с раздразнение. Добре поне, че най-сетне престана с тази топка. А тя получи зелена светлина.

След като Тайлър ги освободи с обичайните клишета („Обратно на конете, воини!“), Роуз слезе долу и си взе чаша кафе от партера. Излезе навън, тръгна на юг по Десето авеню и провери телефона си. Не бе получила нищо от Гриф, нито есемес, нито съобщение по гласовата поща. Сутрешното ръмжене на трафика й се стори оглушително, затова се насочи на изток към тиха пресечка и набра.

— Здравей, Роуз.

Тя остана изненадана, че той вдигна след начина, по който изфуча снощи и прекара няколко часа с Мади в бара, преди да се върне в празния апартамент. Браво на него, че бе готов да хване бика за рогата.

— Гриф, трябва да поговорим — всичко, което казваше, беше предварително програмирано, поредицата изречения бяха устояли на времето, когато един е бил отхвърлен от друг.

— Знам и ще поговорим. Съжалявам, че стана така.

— Защо трябва да се връщаш? Нямах представа; не ми показа с нещо, че не си щастлив.

Той въздъхна.

— Не е това. Осъзнах, че не става въпрос за моето щастие. Аз съм щастлив, по-щастлив съм с теб. Докато момичетата не намерят някаква стабилност, не мога да ги оставя. Струва ми се, че Миранда има сериозно заболяване.

— В какъв смисъл?

— Много възможно е да има биполярно разстройство. Опитваме се да разберем нещо повече.

— Съжалявам — не можеше да спори с него. Болестите на ума бяха точно толкова ужасни, както и тези на тялото, много подобни на рака. Също като баща й, който не можеше да се контролира и чието положение се влошаваше с всеки изминал ден. — Какво ще правиш?

— Ще намерим център за лечение. Сложно е, затова трябва да съм около нея.

— Мислиш ли, че след като кризата премине, ще се върнеш? Можем ли да продължим откъдето прекъснахме?

— Може би. Ако ти искаш. Не знам дали тогава все още ще го искаш.

— И аз не знам.

Разбира се, че щеше да го иска. Защо да се заблуждава? Беше инвестирала три години във връзката им и не бе никак лесно да се откаже.

— Господи, Роуз, това е мъчение. Знам, че го повтарям непрекъснато, но много се извинявам, че ти го причинявам — гласът му беше тежък, тъжен. Защо не й се беше доверил, защо не беше споделил с нея какво става? Знаеше, че Миранда е трудно дете, но предполагаше, че е нещо обичайно за тийнейджърките. Нещо от рода на „родителите ми се разведоха и ми съсипаха живота“.

— Просто ми се иска да ми беше казал нещо по въпроса по-рано. Можех да помогна.

— Проблемът не е твой. Ние с Кони сме отговорни.

Роуз погледна часовника си. Трябваше да се връща.

— Може ли да продължим да си говорим?

— Разбира се. Заминавам с кмета за Олбъни за няколко дена. Ще поговорим, когато се върна.

Двайсет минути по-късно, когато беше на бюрото си, телефонът на Роуз звънна. Мади звънеше, за да научи какво става. Тя й предаде набързо разговора с Гриф.

— Ти си напълно луда — Мади никога не криеше мнението си. — Би трябвало да си ядосана, не да се държиш като смотанячка, която проявява разбиране.

От тези думи я заболя.

— Не съм смотанячка — Роуз наведе глава с надежда за малко усамотение. — Той преживява нещо ужасно, също както стана при нас с татко. Проявявам спокойствие и разум и се надявам той да се осъзнае.

— Ти наистина ли искаш такъв мъж?

— Какъв, който държи на децата си ли? Да, всъщност, да.

— Много мъже се развеждат и се грижат за децата си, без да се налага да се връщат при бившите си съпруги. Има нещо повече. Той ти дава сълзливата версия, защото знае, че ще се вържеш.

Ако беше Мади, щеше да хвърли Гриф от най-близката скала, но според Роуз той не беше съвсем наясно с действията си. Гриф беше човек с болно дете, на когото отчаяно му се искаше тя да се оправи.

Остра болка прониза скалпа й, за да извести главоболието. Мади имаше право, Гриф също. Тя не знаеше какво да мисли.

— Все още не съм готова да го отпиша. Според мен, той също — тя потри слепоочията си с палеца и безименния. — Моля те, Мади, имам нужда от подкрепа. Нито една от нас няма деца, така че не знаем как мислят родителите.

— Затапи ме. И без това доведените сладурски деца ми създават достатъчно главоболия, така че нямам желание да се занимавам с генетично пръкнали се отрочета. Обещай ми, че няма да го чакаш прекалено дълго. Заслужаваш някой по-добър.

Роуз обеща и затвори, след това се зарови да проучва историята на „Барбизон“, което бе чудесно, защото я разсея от всичко, което й се беше стоварило на главата.

* * *

Апартаментът беше празен, както обикновено, когато Роуз най-сетне се добра до дома. Костюмите на Гриф, ежедневните, не бяха в гардероба, чекмеджетата с чорапи и бельо бяха празни и оставени наполовина отворени.

Тя се просна на леглото с надеждата да си поплаче хубаво, но тъй като сълзите не избликваха, тя стана и седна до прозореца. Нямаше ли да е най-добре да изхвърли останалите му костюми на улицата?

Не. Трябваше да изчака, да го остави да се върне при Кони и да види колко е противно, а след това да му позволи да се върне с известни условия. Щеше да поиска да се оженят, да купят мебели, да се срещнат с адвокат. Тя прехвърли списъка наум. Защо не беше наела дизайнер, който да се справи с апартамента с един замах? Може би ако той се чувстваше по-улегнал или бе инвестирал финансово, тогава щеше да остане. Най-малкото, тогава тя щеше да има приятно местенце, на което да остане, поне за известно време, вместо да се завира в тази гробница.

Едва се сдържа да не се пъхне под завивките и да заспи, да изключи ума си поне за кратко. Трябваше обаче да запази работата си, което означаваше да се държи смело и да очарова жената от долния етаж. Бръкна в чантата си, за да намери писмото, което написа, докато беше на работа, в което молеше за кратко интервю. Знаеше, че първо трябва да спечели доверието на госпожица Маклафлин, освен това не искаше да я уплаши.

След като си сложи червило и се среса, тя грабна плика и ключовете и взе асансьора до четвъртия етаж.

Кучето, което се казваше Пилчо, се разлая ожесточено, когато почука на вратата на 4Б. Чу приглушен глас да му казва да мълчи, затътриха се стъпки. Тя отстъпи назад и се постара да си придаде приятелско изражение, а плика пъхна зад гърба си. Вратата не се отвори дори на сантиметър. Тя почука отново.

— Госпожице Маклафлин, у дома ли сте?

Нито звук.

Долепи ухо до вратата. Имаше странното чувство, че някой се таи от другата страна.

— Аз съм Роуз Луин. Живея на горния етаж. Исках да се представя.

Тя зачака. Жената дори не поздрави. Роуз можеше да слезе и да каже, че в апартамента им има теч и иска да се увери, че всичко е наред с тавана на съседката. Така поне щеше да влезе. Не беше във форма. Обикновено подобно мислене идваше инстинктивно.

Все трябваше да намери начин да се добере до жената.

— Извинете, че ви притесних. Исках да ви поздравя. Аз съм нещо като историк журналист и искам да науча какъв е бил „Барбизон“ през петдесетте. В момента правя проучване за статия.

Кучето излая остро, но бързо му бе наредено да мълчи.

— Добре, извинявайте за безпокойството — невероятно. Тази жена стоеше на няколко сантиметра зад затворената врата. Кой се държи по този начин? — Ще пъхна писмо под вратата ви. Надявам се да намерите време да го прочетете. Много бих се радвала, ако ми помогнете. Пак ще се отбия.

Пъхна писмото под вратата, макар да очакваше то да се изстреля обратно.

— Тръгвам. Пожелавам ви приятна вечер.

Когато се върна в апартамента, тя си наля чаша вино и се сгуши на канапето. Имаше нужда от тази история. Беше първият материал, за който двамата с Тайлър бяха единодушни от много време насам. Жената в 4Б беше истинска загадка, живееше сама с малкото си кученце, в същия апартамент, година след година. Как запълваше времето си? Имаше ли семейство? Имаше ли близък, на когото да разчита?

Тих звук прозвуча отново през отворения прозорец. Отново музиката. Роуз се настани на перваза, стиснала чашата вино в ръка, и се заслуша, докато интересната й съседка пускаше все същата тъжна, приятна мелодия.