Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (4)

Четвърта глава
Ню Йорк, 1952 г.

Стела спипа Дарби, когато пъхаше ключа.

— Къде, за бога, беше цял ден? Върви да се преоблечеш, Дифайънс. Отиваме на театър, а после на вечеря, на която трябва да дойдеш.

Дарби се беше надявала да избегне газелите. Рано сутринта се спотайва в стаята си, докато те излязоха, след това се измъкна през фоайето, без да срещне ничий поглед. Тогава денят стана по-хубав. Обиколи всички улици между Сентрал Парк и Йорк авеню, тръгна на изток, след това на запад, после отново на изток, докато не стигна до Петдесет и трета улица. Хапна набързо в едно кафене, след това продължи.

Разположението на улиците й вдъхваше сигурност и докато тя вървеше, раменете й се поотпуснаха малко. Започна да вдига очи към сградите, вместо да следи тротоара и след известно време замаяно удивление замени страха.

Сега обаче краката й туптяха, прасците я боляха и единственото й желание бе да се изкъпе.

Стела наклони глава на една страна.

— Изглеждаш изтощена.

— Излязох на разходка, разглеждах града.

— Сега вече малко по-добре ли се чувстваш?

Дарби кимна.

— Колкото и да е странно, да.

— Ню Йорк оказва този ефект, нали? Сега вече го обичам. Не мога да си представя да живея другаде.

Дарби все още не беше стигнала до този момент, но се съгласи, че в града витае някаква магия.

— Има смисъл в този град, макар да не е каквото очаквах. Преди да дойда, проучих няколко карти, но е различно, когато го видиш триизмерно.

— Кʼво? Странна птица си ти, Дарби — Стела подпря ръце на ханша. — Както и да е, имаме едно място за шоуто и вечерята след това, така че трябва да дойдеш.

Дясното око на Дарби затрепка. Нямаше начин да откаже на Стела. Тя беше твърде мила. Освен това красотата й беше завладяваща. Бе истинско удоволствие да я гледаш и Дарби си представяше как въздейства на мъжете.

— Не знам. Как трябва да се държа?

Стела се разсмя.

— Просто сядаш и се забавляваш, глупаче. Виждам се с едно момче, Томас, а той има приятел, Уолтър, и обещах тази вечер да доведа момиче за Уолтър. Гласях Мери — още не си я виждала, но ще се запознаете — но тя е настинала и отказва да дойде.

Дарби понечи да поклати глава и Стела побърза да продължи.

— Не се притеснявай, ние сме група от десет момичета, така че няма да е истинска среща. Просто приятели, които излизат да се позабавляват из града; прекрасно, нали?

Първият й импулс беше да измисли някакво извинение, каквото и да е извинение, за да не излиза с газелите и техните ухажори. След това обаче си представи какво писмо ще напише утре на майка си, как ще й разкаже подробности за това какво са яли, къде са ходили, остроумните разговори вечерта. Майка й щеше да е толкова горда. Понякога се налага да загърбиш страховете си, точно както направи днес и обиколи града.

Облече си роклята с чадърите и се среса. Стела й беше дала десет минути, за да се подготви и да ги чака във фоайето. Дарби бъбри с момичето от асансьора, докато слизаше, и обясни, че ще ходи на театър, а после на вечеря с приятелките си.

Сърцето й обаче се сви в мига, в който видя Стела и другите момичета. Те бяха облечени в изискани вечерни тоалети, от тафта и коприна, като истински бижута. Стела приличаше на принцеса в черен дантелен корсет над пола буфан от тюл, толкова въздушна и лека, че се носеше с всяко нейно движение. В сравнение с нея Дарби приличаше на момиче от някоя ферма.

Преди да хукне по стълбите и да се скрие под леглото си, Стела я хвана под ръка и я качи в такси, а след това я поведоха към фоайето на театъра. Нямаше време да я представят на момчетата, тъй като закъсняваха и едва настанили се на местата си, завесата се вдигна. Мюзикълът беше прекрасен и в момент на опиянение Дарби се пренесе в древен Сиам, където жени с поли с кринолини танцуваха валс с екзотични чужденци. След това цялата група тръгна към кафене „Британи“ на Девето авеню. Дарби не говореше много, но не се и налагаше, защото момчетата се опитваха да се надминат с шеги и закачки.

— Дарби, това е Уолтър.

Пред ресторанта Стела дръпна до тях пълничко момче, бузите му бяха обсипани с червени петна. Той я огледа цялата, след това протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Дарби.

Дарби вдигна облечената в ръкавица ръка и стисна неговата елегантно, но стегнато, точно както я беше научил баща й. Уолтър се разсмя.

— Виждам, че си момиче с характер. Откъде си? — Задържа вратата, докато влизаха във фоайето.

— От Дифайънс, Охайо.

— Я виж ти. И аз съм от Охайо. От Кливланд.

Той се усмихна широко и откри розови венци. На нея й хареса как очите му с формата на бадеми му придават закачлив вид. Сигурно е бил симпатично момченце преди акнето да съсипе кожата му.

Седнаха един до друг на голяма кръгла маса, покрита с червена карирана покривка. Дарби се опита да привлече погледа на Стела, но приятелката й беше извила цялото си тяло към Томас, високото русо момче, което седеше до нея. Томас се смееше на нещо, което Стела каза, след това отпусна ръка на облегалката на стола и я изви към голото рамо на момичето. Стела се приближи. Когато Дарби най-сетне привлече погледа й, тя намигна.

Уолтър поръча и за двамата, което бе истинско облекчение. Първото ястие, охлюви, се оказа хлъзгаво и засищащо.

— Мили боже.

— Много ли ти идва? Разочарован съм — мислех, че ще ти хареса.

— Там, откъдето съм, няма такива неща. Но има нещо завладяващо във вкуса. Честно казано, не съм сигурна дали ми харесва, или го ненавиждам.

Той се разсмя.

— Харесвам те, Дарби; имаш уникален поглед върху света.

Трябваше да запомни тези думи, за да ги включи в писмото утре.

— Благодаря.

— Харесва ли ти животът в Куклената къща?

— Какво?

— Така я наричаме ние, момчетата — той замахна към масата. — Хотел за жени „Барбизон“ е натъпкан до покрива с красиви куклички. Точно като теб.

Дарби погледна другите момичета. Тя не изглеждаше като тях, съвсем не. Той се стараеше да се държи мило. Не че той беше филмова звезда, съвсем не.

Тя преглътна последния охлюв и се обърна към него точно както правеше Стела с Томас.

— А ти какво правиш в Ню Йорк?

— Работя като агент по продажбите в „Интърнешънъл Мътоскоуп“.

— Звучи така, сякаш си шпионин.

Той се ухили доволно.

— Нищо подобно. Правим гласограф. Може да си го видяла на Таймс Скуеър.

Тя поклати глава.

— Прилича на телефонна будка. Вдигаш слушалката вътре, слагаш пари и записваш онова, което искаш: вицове, разказ, каквото решиш. Чакаш две минути, след това записът на онова, което си казала, изскача. Страхотна работа, казвам ти; това ще промени всичко.

Той беше толкова въодушевен, че капка слюнка се озова на ръката й. Тя остана неподвижна, за да не го засрами.

— Как става?

— Гласът си е твоят. Защо да изпращаш писмо или картичка, след като можеш да направиш запис и да го пуснеш на баба си за рождения й ден? Или пък да разкажеш на семейството си как се справяш. Те ще си го пускат, когато им се прииска. Все едно изпращаш частица от себе си.

— Колко интересна работа имаш. А там ще наемат ли секретарки, когато приключа с курса.

— Ако наемат, веднага ще кажа някоя добра дума за теб, обещавам.

Беше тук от няма и два дена, а вече имаше човек, който да ходатайства за нея. Представяте ли си! Щеше да включи и това в писмото.

След вечеря се разходиха по Бродуей до Сентрал Парк. Беше късно, въпреки това по тротоарите се разхождаха хора, жените стиснали ръцете на съпрузите си, високите им токчета чаткаха. Карети, теглени от търпеливи, отегчени коне, се редяха по Сентрал Парк Саут. Едно от животните изпръхтя, когато минаваха, и Стела отскочи.

Те вървяха зад останалите от групата, но Томас привлече Стела по-близо до коня и настоя да го погали по носа.

— Не, не мога!

Дарби се намеси.

— Не е страшно, честна дума. Те са прекрасни, все едно докосваш кадифе. Ето така.

Тя хвана китката на Стела и я насочи към лицето на коня, между очите.

— Дядо имаше коне и знам, че обичат да ги галят.

Кавалерът на Стела сръчка Уолтър в ребрата и прихна.

— Престанете и двамата — нареди Стела.

— Я се дръпнете оттам — кочияшът се показа иззад каретата. — Този хапе.

Още преди да завърши изречението си, конят тръсна глава. Стела отскочи настрани и за малко да бъде ухапана по меката кожа над китката.

— Може да ти отхапе ръката, момиченце. Не знаеш ли, че първо трябва да питаш?

Дарби много се засрами. Тя се перчеше и за малко Стела да бъде наранена.

Стела потри ръка, Томас веднага застана до нея. Беше побеснял. Обърна се към Дарби.

— Имаш късмет. Ако Стела беше ухапана, нямаше да може да работи следващата седмица. Мисли, преди да направиш нещо прибързано — той потри нежно ръката на Стела.

Дарби не си направи труд да изтъкне, че идеята беше негова.

— Извинявай, Стела.

— Стига глупости. Добре съм.

— Вечерният ни час почти дойде, трябва да се връщаме.

— Не искаме да закъснявате, дами — въпреки че Томас говореше подигравателно, Дарби остана облекчена от думите му. Докато не добави: — Да минем напряко през парка.

— Разумно ли е? — На Дарби не й беше приятно, че гласът й звучи толкова жално. Само че госпожа Юстъс ги беше посъветвала да не влизат в парка след залез.

— Двамата с Уолтър владеем положението.

Уолтър предложи ръка на Дарби и тя я пое. Влязоха при Седмо авеню и последваха улицата, която извиваше на изток.

— Пътеката, която извежда на Пето авеню, не е далече — подхвърли Уолтър. — Ще излезем в цивилизования свят след нула време. Не се страхувайте.

Вятърът разтърсваше дърветата, недостатъчната светлина на лампите очертаваше малки кръгове на пътя.

— Да се надяваме, че сме повече от мародерите — пошегува се Дарби.

— Браво на момичето ми.

Томас се насочи към скалния кът от лявата им страна и потегли Стела след себе си.

— Ще се качим горе, за да покажа на Стела гледката. Елате, ако искате.

— Не, благодаря — в момента нямаше желание да се качва никъде. Искаше да се прибере в „Барбизон“.

Стела си свали обувките и ги подаде на Дарби.

— Дръж ги, моля те. Връщам се веднага.

— Сигурна ли си, че идеята е добра? Може да си порежеш краката.

— Томас казва, че гледката е разкошна — тя намигна и тръгна след него.

Уолтър сви рамене.

— Сигурно искат да останат за малко сами. Дано нямаш нищо против. Можем да поседнем тук и да почакаме. Или да се връщаме.

Как да остави Стела? Уолтър свали сакото си и го просна на близкия камък, даде й знак да седне.

— Благодаря — тя пъхна ръце под краката и пристегна роклята около себе си като опашка на русалка.

Уолтър я докосна и тя потръпна.

— Предпочиташ ли да облечеш сакото ми? — попита той.

— Не, благодаря.

В тъмното дишането му се ускори и тя го чу да се облизва.

— Томас е безумно влюбен в Стела; говори единствено за нея.

— И тя ми се струва запленена от него.

— Разкажи ми за себе си, Дарби.

— Няма много за разказване. Имам две кучета, Джуди и Джоузефин. Шоколадовокафяви лабрадори. Живея с мама и съпруга й.

— Какво се е случило с баща ти?

Странно. Повечето хора избягваха да задават този въпрос. Никой в Дифайънс не питаше за татко й, дори преди той да почине, когато беше болен месеци наред. След скромното погребение господин Сондърс не понасяше да се говори за мъжа преди него. В известен смисъл беше облекчение.

— Той почина. От рак.

— Моите съболезнования — Уолтър я погледна, очите му стъклени в тъмното. — Мама е починала. При раждането ми.

— Моите съболезнования, Уолтър — думите не бяха подходящи; това беше ясно. — Баща ти ожени ли се повторно?

— Не. Останахме само аз и двамата ми по-големи братя. Мразя ги и двамата.

— И моят пастрок е тежък характер.

— Някога да ти е чупил ръката? Това направи по-големият ми брат. Нарочно го направи — в гласа му прозвуча острота, която я изплаши.

— Не, не, нямаше счупени кости. Той просто е грубиян.

— Какво ще кажеш да те целуна? — Той отново облиза устни.

Когато тя заговори, гласът й прозвуча по-изтънял от обикновено.

— Та ние не се познаваме, Уолтър.

— Хайде де, само една целувка.

— Не, благодаря.

— Да ти кажа ли как го направи?

— Кой? Какво?

Уолтър взе едната й ръка и я изви зад гърба.

— Как я счупи? Ето така — той се наведе и дъхът му парна бузата й. — Целуни ме или ще я счупя.

Дарби се опита да се отдръпне, но извитата ръка й попречи.

— Уолтър, престани, боли ме.

— Винаги ми натрисат грозницата, но този път наистина прекалиха.

— Какво? — Сърцето на Дарби блъскаше лудо. Този тон й напомни за господин Сондърс, заплашителен и същевременно жален. — Моля те, спри.

Той изви ръката й още малко и тя изписка.

— Кълна се, че ще я счупя. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ме целунеш. Достатъчно тъмно е, не е нужно да ме виждаш, както и аз не трябва да те гледам. Двамата грозници.

— Не съм грозница. И ти не си грозник, Уолтър — той щеше да я убие, да я изнасили. Щеше ли Стела да я чуе, ако извикаше?

Той се наведе към нея.

— Целуни ме.

Тя изпълни послушно, докосна го бързо с устни. Той пусна ръката й, обхвана я с две ръце и притисна устните й със своите. Тя го блъскаше с длани, меките му гърди бяха противни, езикът му имаше гаден вкус.

— Престани! — опита се да извика тя, но той заглуши вика й с уста. Ръцете му стиснаха тялото й, мачкаха гърдите, вмъкнаха се между краката. Ако не направеше нещо, той щеше да легне върху нея и тя щеше да остане притисната под тежестта му.

Беше твърде късно. Той я отпусна върху камъка. Тя лежеше по гръб, задъхана, а той коленичи и започна да разкопчава колана си. Тя имаше един-единствен шанс.

Пръстта беше рохка, песъчлива, под дланите й. Тя загреба колкото можа и я хвърли в лицето на Уолтър. Той извика, тя сви колене и го изрита с двата крака в слабините. Той се отплесна назад, падна по гръб и се стисна с две ръце. Отначало не издаде нито звук, докато острият му вик не премина в рев.

Нямаше време да търси обувките на Стела. Дарби се обърна и хукна, като не спираше да вика Стела. Последва пътя, който се виеше през парка към централните улици, където имаше светлина, хора и беше безопасно. Роклята с чадърите беше скъсана и мръсна. Стела беше все още в парка, вероятно в опасност, но Дарби не можеше да се върне, за да я търси. Докато тичаше към хотела, тя напразно се оглеждаше за полицай или полицейски автомобил.

— Пропуснахте вечерния час — госпожа Юстъс седеше на един от столовете във фоайето, стиснала клипборд в ръка. — И изглеждате ужасно. Това съвсем не е добро начало на престоя ви в „Барбизон“, госпожице Маклафлин.

— Бях със Стела, ние…

— Какво вие?

Ако й разкажеше какво са направили двете със Стела, щяха много да загазят. А тя не можеше да причини това на единствената си приятелка.

— Разделихме се. Много се извинявам, но се изгубих.

— Стела се върна преди петнайсет минути. Трябвало е да останете близо до нея и сега нямаше да имате неприятности.

Стела се беше върнала, така ли?

— Да, госпожо.

В асансьора момичето й отвори вратата и натисна ръчката.

— Добре ли си? Май си имала тежка вечер — тя имаше лъскава черна коса и говореше с испански акцент. Кафявите й очи обходиха лицето на Дарби.

— Добре съм — Дарби се опита да изтрие носа си с пръсти, докато сълзите заплашваха да рукнат всеки момент.

— Вземи моята кърпичка — предложи момичето.

— Благодаря. Ще ти я върна.

Две момичета в хавлиени халати, с ролки на косата я зяпнаха, когато излезе от асансьора.

Стела надникна от стаята си, с четка за зъби в ръка и се поколеба за частица от секундата, преди да пристъпи напред.

— Къде отиде? — изплака Дарби и й стана неприятно, че гласът й звучи толкова жално. — Как се върна толкова бързо?

— Не те видяхме, когато слязохме от скалния кът. А в мрака така и не успях да си намеря обувките. Ти къде отиде?

— Онова момче — Уолтър — ме нападна в парка. Пропуснах вечерния час.

Преди Стела да успее да отговори, Канди излезе от банята и огледа внимателно Дарби.

— Тя как се справи?

Дарби примигна объркано.

— Какво искаш да кажеш? Какво как съм направила?

— Уолтър, нали така? Пробва ли се да ти влезе в гащичките? Пробва същото миналата седмица с едно от другите момичета.

Дарби се обърна към Стела в очакване на обяснение. Стела вдигна бялата си ръка към врата.

— Не знаех. Повярвай ми.

Канди продължи да обяснява.

— Той е гадняр. Но ми е братовчед, така че не казвай нищо.

— Не разбирам — Дарби смачка кърпичката на топка. — Защо ме запозна с него? Той се опита да ме нарани.

— Боже, боже, каква драма — зацъка с език Канди. — Изобщо не те е наранил. Нали си в състояние да говориш с мен? Малко се е поразлудувал и ти е скъсал роклята. Тя и без това не струваше.

Дарби се разплака. Знаеше, че трябва да се владее, да се върне в стаята си, но риданията напираха и се изтръгваха направо от сърцето й. Тя отпусна брадичка на гърдите и се прегърна с ръце, напълно самотна. Момичетата я зяпаха, Стела направи колеблива стъпка към нея, след това хлътна отново в стаята си.

Тя се беше провалила напълно. Писмото до майка й беше съсипано, както и любимата й рокля, която се оказа грозна. Утре, рано сутринта щеше да си събере багажа и да си замине за Охайо. Така става, когато се опитваш да живееш нашироко.

По коридора се разнесе силен глас.

— Достатъчно. Оставете я на мира!

Дарби погледна момичето от асансьора, което се втурна към тях. Изглежда, беше станала свидетелка на цялата сцена.

— Ела с мен — тя стисна Дарби за ръката и се изплю на пода, а слюнката й пропусна на сантиметри пухкавите пантофи на Канди.

Шокираната Дарби позволи на момичето от асансьора да я поведе нанякъде. Канди се разкрещя.

— Веднага да почистиш, Есми, боклук такъв.

Момичето изкрещя нещо на испански, но Дарби не го разбра.

Не че имаше значение. Ню Йорк бе успял да я смачка. Не бе издържала дори два дена.