Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (31)

Тридесет и първа глава
Ню Йорк, Хелоуин, 1952 г.

Стаята на Дарби беше тъмна и тиха, в контраст с коридора, където обикаляха момичета в най-различни костюми, докато се готвеха за вечерните си приключения. Беше започнало да ръми, капките почукваха по прозореца, сякаш го перваше скъсан ластик. Багажът на Дарби беше събран, благодарение на майка й и след по-малко от час тя щеше да си вземе нещата и да тръгне. Щеше да се види със Сам на гарата и двамата щяха да започнат нов живот, някъде далече.

Първо обаче трябваше да намери Есми. Помнеше как се срещнаха. Есми беше извила очи и направила гримаса, докато асансьорът пълзеше нагоре, а госпожа Юстъс изброяваше правилата на хотела. В онзи ден Дарби беше ужасена, а Есми й предложи спасителен пояс, без да очаква мило отношение или награда. Единствено страхливец би изоставил момиче като нея, когато нещата се обърнат.

Дарби пъхна плочата, в която двете пееха, от едната страна на куфара, за да не се счупи, и сложи и четката за коса и гребена. Това беше всичко. Щеше да пътува с мъж, който не й беше съпруг, но нямаше друг изход при тази ситуация. Искаше Сам да бъде в безопасност и ако му се налагаше да напусне града, тогава тя щеше да бъде до него.

Канеше се да излезе от стаята, за да потърси приятелката си, когато вратата се отвори със замах и Есми влетя вътре.

Дарби едва не падна на бюрото, разтрепери се от изненада. Също и от облекчение.

— Есми!

Есми я прегърна и двете останаха така за известно време.

— Готова ли си за голямото приключение?

— Какво? — Дарби се отдръпна.

Кожата на Есми блестеше от пот, беше ококорена.

— Отбих се одеве, но те нямаше. Къде ходиш?

— Говорих със Сам. Ами ти?

Тя огледа лицето на Дарби.

— Разбирам, че си чула новините. От полицията ме прецакаха. И то яко.

— Сам ми показа статията. Говориш как са давали хероин на бебета; видяла ли си как го правят?

Есми сви рамене.

— Живея в гето. Разбира се, че съм го виждала.

Дарби не трябваше да си въобразява, че светът на Есми бе същият като нейния. Досега тя бе видяла повече гадости, отколкото Дарби щеше да види, докато е жива. Тя дръпна приятелката си, накара я да седне на леглото.

— Защо ти трябваше да работиш за Калаи?

— Нали ги видя онези простаци. Трябваше да го направя; беше част от работата ми в клуба. Бъкли знаеше, всички знаеха. Не беше някоя изненада. Защо, според теб, „Флатед Фифт“ беше толкова популярен? Защото беше място, където лесно можеш да се надрусаш. А пък аз имах нужда от пари, за да се понаглася и да се представям добре. Нямаше да постигна нищо, ако изглеждах обикновена. Блясъкът не е евтин.

— Защо отиде в полицията?

Есми трепна.

— Заради теб, разбира се. Реших, че парите ще ми дойдат добре, за да ни намеря апартамент. Те обаче ме прецакаха. Куигли се закле, че няма да излезе и дума, но всичко е отразено във вестниците.

— Ти си посочила музикантите по имена. Не ти ли мина през ума, че от полицията ще ги погнат?

— Всички знаят, че джазмузикантите са на наркотици. Няма нищо изненадващо. А сега разполагам с предостатъчно dinero^[1], за да отдъхнем, докато кариерата ни полети.

Дарби бе прорязана от болка за приятелката си. Есми повече нямаше да може да се покаже в Ню Йорк.

— Съсипала си живота на куп хора.

Напереното изражение се оттече от лицето на Есми и тя сведе празен поглед към пода.

— Искрено съжалявам за това. Но аз също бях прецакана. Госпожа Юстъс току-що ме уволни.

— Ти си в голяма опасност. Също и Сам.

— Питам се за кого те е повече грижа.

— Стига глупости. Страхувам се и за двамата.

— Аз ще се справя — тя погледна към куфара. — Радвам се, че багажът ти е събран. Имам братовчедка с апартамент и можем да отседнем там, докато облаците се разкарат.

Есми винаги имаше резервен план. Само че беше твърде късно.

— Днес ходих до актьорската школа и ми казаха, че не си записана.

Есми пристъпи към прозореца, притисна чело в стъклото.

— Тези идиоти не са наясно кой е талантлив дори да ги изправиш в стая, пълна с филмови звезди.

Дарби беше приела амбицията на Есми за нещо стабилно и положително. Момиче, което бе готово да се изправи срещу всички трудности и предразсъдъци със самоувереността си. Всъщност тя бе готова да нарани други хора, да предаде приятелите си, за да постигне своето. Издайническите знаци бяха налице през всичкото време, загатнатото чувство, че Есми не казва истината или просто я манипулира.

Колкото и ужасно да се беше държала Есми, действията й не бяха продиктувани от злоба. Тя се бореше със зъби и нокти, не бе трепнала, когато я бяха обидили в актьорската школа или когато надменните гостенки на хотела се опитваха да я мачкат. Есми бе плътно до Дарби още от първия ден. Тя й беше добра приятелка, а сега бе изпаднала в беда.

Дарби пристъпи и отпусна ръка на рамото й.

— Сам иска да замина с него.

Есми се врътна към нея.

— Не можеш да го направиш. Имам нужда от теб, Дарби. Ние двете сме добър екип. Съжалявам за онова, което направих, но ти ме разбираш, нали? Трябва да се държим заедно.

— По-тихо.

— Обичам те толкова много — гласът й потрепери. — Мога да се грижа за теб. По-добре от Сам. Работя на две места, откакто дойдох в Ню Йорк и когато имам нужда от пари, си ги набавям.

— Била си в затруднено положение, но онова, което си направила, не е било редно.

— Направих го заради теб.

Дарби имаше нужда от място, на което да се успокои и да я накара да разбере. Ако тя направеше сцена и повикаха госпожа Юстъс, и двете щяха да загазят, а Дарби можеше да изпусне срещата със Сам.

— Ела с мен.

Тя се насочи към задното стълбище и терасата най-горе, а Есми я последва без възражения. Духаше хладен вятър и плочките на пода бяха покрити с локви, хлъзгави.

Есми запали цигара и седна на ръба на стената, зарита с крак по балюстрадата.

— Двете с теб сме екип. Не е честно да избягаш със Сам. Не и след всичко, което направих за теб.

— Оценявам всичко, което си направила. От деня, в който пристигнах, ти се грижиш за мен. Сега обаче си застрашила Сам. Той трябва да напусне клуба, семейството си.

— Не захвърляй всичко заради един мъж — изви устни Есми. — Тъкмо от това се страхуваше майка ти, че няма да можеш да се издържаш и ще бъдеш впримчена от мъж, който не е достоен за теб.

— Мама се отказа от мен, така че мнението й вече не е от значение. Това искам.

— Можем да пеем заедно.

— Не се интересувам от кариера в пеенето, никога не съм се интересувала. Това е твоята мечта.

Есми хвърли цигарата през терасата и се изправи.

— Допускаш огромна грешка. Ще свършиш като майка си, зависима от някой мъж, когото едва познаваш.

Думите я уязвиха повече, отколкото трябваше. Дарби мълчеше.

Есми извади малък нож от джоба на роклята си и приближи към нея, подаде й го на дланта си.

— Виж. Мога да те защитавам. Сам не може. Той е ходил на война и е станал готвач, бил е прекалено голям страхливец, за да участва в боевете.

— Стига глупости. Остави ножа.

— Ще го оставя, ако първо ме изслушаш.

— Добре.

— Ще се скрием у братовчедка ми за две седмици, докато хвърлят Калаи в затвора. Аз ще ти помогна със сценичната треска, с всичко. Докато се усетиш, ще бъдем известни и ще живеем в „Риц“. Или поне на някое готино място като Гринич Вилидж.

Дарби си пое дълбоко дъх и заговори с най-спокойния глас, на който бе способна.

— Би било чудесно. Само че няма да сме в безопасност. Сам каза, че синовете на Калаи ще продължат да въртят търговията с хероин дори след като него го затворят.

— Какво разбира Сам? Аз познавам улиците по-добре от него.

— А и не това искам за себе си. Мама правеше големи планове за мен, но единствено от чувство за вина. Знам, че ти го правиш, защото те е грижа за бъдещето ми, защото ме обичаш. Аз изпитвам същото към теб. Само че вече не искам никой да ми казва какво да правя. Трябва сама да вземам решенията си.

Есми протегна ръка и докосна бузата на Дарби.

— Ние сме двойка, не забравяй. Не можеш да ме оставиш сама.

Мъката в гласа й прониза гнева на Дарби. Тя си спомни колко нежно Есми й помогна да свали роклята с чадърите, когато тя бе рухнала, колко близки бяха станали. Може пък баща й да си е имал специален приятел, който не е останал до него. Ами ако той е изпитвал същата паника, когато светът му се е сринал около него?

— Защо не дойдеш с нас със Сам в Калифорния? Ще се скрием там, ще опознаем един чисто нов град.

— И какво ще правя в Калифорния?

— Ще си намерим работа, ще работим, ще изкарваме пари.

— Но всичките ми певчески контакти са тук. Аз съм уредила прослушвания за нас.

— Ти съсипа всички връзки, като се разприказва пред Куигли.

— Повярвай ми, това е временно. А сега имам пари. При това много. Няма да се притесняваш за нищо.

Нямаше начин да се разбере с това момиче. Тя не виждаше цялостната картина, беше потънала в самозаблуда и мечти.

— Не желая да рискувам живота си — сърцето на Дарби блъскаше в гърдите й. — Заминавам със Сам. Извинявай, Есми.

Тя се обърна, за да си тръгне, но Есми сграбчи ръката й. Дарби се подхлъзна на мократа тераса и падна в плитка локва, а дланите я заболяха от падането.

Есми се надвеси над Дарби, а очите й заблестяха в цвета на разтопен карамел.

— Не. Все още не сме приключили с разговора — тя подаде ръка, за да й помогне да стане, но Дарби я перна.

— Не ставай глупава. И не се опитвай да ме спреш — думите прозвучаха неуверено.

Есми направи още една крачка, помоли отново.

— Нека тръгнем заедно. Да отидем при „Хектор“ да пийнем по нещо. Трябва да ти обясня по-добре, а след това ти ще разбереш.

Дарби се изправи бавно и избърса ръце в полата.

— Имам среща със Сам на Гранд Сентрал. Ако искаш, ела с мен, но аз няма да остана в града.

— Не можеш да ме оставиш! — Есми се хвърли към нея, забравила за ножа, който поряза ръката на Дарби. От раната покапа кръв и тя извика от болка.

За момент Есми остана на място, шокирана от стореното, а най-сетне рухна и по лицето й потекоха сълзи.

Дарби пристъпи напред и притисна лицето на приятелката си между дланите. Кръвта се процеждаше чак до лакътя.

— Трябва да отидеш на безопасно място, това е първата ти задача. Скрий се у братовчедка си. Ще ти пиша веднага след като двамата със Сам се установим и ти ще дойдеш при нас.

Вместо да се съгласи, Есми тръсна глава.

— Няма.

Времето изтичаше. Дарби трябваше да се махне от терасата, при това бързо. Инатът на Есми се превръщаше в лудост.

— Съжалявам, Есми. Сам ме чака — Дарби се обърна, понечи да тръгне, но Есми се втурна след нея бързо и изби въздуха от гърдите й. Дарби успя да освободи едната си ръка и заби лакът в ребрата на Есми. Другото момиче се отплесна назад, блъсна се в балюстрадата, дишаше тежко, чертите й бяха разкривени от гняв.

— Дарби?

Дарби се врътна и видя Стела да излиза на терасата, стиснала цигара в ръка. Беше в черния костюм на котка, с лента за коса с остри уши и мустаци, нарисувани на бузите. Зад нея бе застанал пират, който вдигна превръзката за око, за да види по-добре.

Стела спря за момент, застина на място.

— Какво става?

Дарби отвори уста, за да я предупреди, но ръката на Есми стисна врата й, преди тя да успее да проговори. Стела стоеше близо до вратата, отворила уста, очите й зелени, ококорени.

— Есми, достатъчно — изкрещя Дарби и гласът й излезе от дълбоко, черно място вътре в нея, стресна и двете. Тя се завъртя към приятелката си.

Първоначално Дарби реши, че Есми я е ударила по носа и го е счупила, че носът й кърви. Болка проряза челото и бузата. Заслепена от раната, Дарби замахна, нахвърли се върху приятелката си, без да забележи колко близо са до ръба.

За момент Есми увисна във въздуха, размаха ръце, опита се да се хване, но нямаше за какво.

След това падна.