Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (30)

Тридесета глава
Ню Йорк, 2016 г.

След разговора със Сам Роуз помоли Джейсън да й помогне да пренесат нещата й до апартамента на Мади. Не искаше да чака до сутринта. Докато се качваха по задните стълби за последен път, тя усети как я залива вълна от носталгия. Беше свързана със сградата както с никоя друга в Манхатън, дори с гарсониерата си в Уест Вилидж, дори с къщата, в която беше расла. Знаеше, че стотици жени са минавали по коридорите — това бе история и тя се радваше, че е станала част от нея, макар и само за няколко месеца.

Отвори вратата на коридора на четвъртия етаж.

— Благодаря ти, че ми помагаш.

— Разбира се.

Пъхна ключа и отвори вратата. Пред нея застана фигура на жена. Роуз отскочи назад и изпищя. Есми.

Силуетът бе очертан от светлината зад нея и тя приличаше повече на черен призрак, отколкото на човешко същество. Когато заговори, дрезгавият й глас отекна в малкия коридор.

— Виж ти, виж ти. Изглежда, Златокоска се върна.

Сърцето на Роуз заблъска в гърдите, устата й пресъхна.

— Върнала си се.

— И още как — тя огледа Роуз и Джейсън през воалетката на кафявата шапка, килната малко настрани, сякаш я беше поставила набързо на главата. Отстъпи и им даде знак да влязат.

Роуз пристъпи предпазливо с надеждата Пилчо да скочи в ръцете й, доволен да я види. Той обаче остана на канапето, задъхан като астматик, сякаш бе любопитен да види какво ще се разиграе.

Куфарите й бяха подредени до масичката за кафе, кувертюрата, която беше използвала като одеяло през последните седмици, бе сгъната върху възглавниците, които бе взела от спалнята.

— Виждам, че добре си се настанила по време на отсъствието ми. Спала си в леглото ми, пила си от кафето ми.

— Не съм ти спала в леглото. Бях на канапето — не че това щеше да помогне.

— Не си ли малко нахална?

— Не, наистина. Много се извинявам.

— Кажи ми — кръстоса ръце Есми. — Защо вещите ти са в моя апартамент?

— Ами тя, госпожица Конъвър…

Есми я прекъсна, преди Роуз да успее да продължи.

— Да, Стела ми каза, че си разхождала Пилчо, докато ме нямаше. Благодаря ти. Само че не са ти нужни куфари, за да разхождаш едно куче.

— Нали помниш, че живеех точно над теб? Наложи се да напусна апартамента си.

— И това по какъв начин ме засяга?

— Трябваше да се изнеса, а не исках да оставя Пилчо. Никой на етажа не предложи да се грижи за него.

— Раци отшелници до една. Защо ли не се учудвам.

Окуражена, Роуз продължи:

— Затова реших да остана тук, докато се прибереш. Госпожица Конъвър каза, че се връщаш чак в понеделник.

— И ти се надяваше да се разкараш бързо, преди да се върна ли?

Тъй като не виждаше очите на Есми, тя не можеше да прецени как се чувства жената.

— Честно казано, да. Чувствах се ужасно, че постъпвам по този начин, но случаят беше спешен, тъй като госпожица Конъвър трябваше да влезе в болница.

— Би трябвало да викна полицията. Знам много добре какво си била намислила. Искала си да разбереш повече от онова, което ми се е случило, затова си се нанесла и си преровила нещата ми — гласът й стана по-висок. — Това е незаконно влизане в чужда собственост.

Джейсън пристъпи напред.

— Бащата на Роуз току-що почина. Тя изгуби работата си, а след като баща й почина, грижите за Пилчо станаха много важни за нея. Истина е, че не постъпи правилно, но не искаше да ти навреди по никакъв начин.

— Ами ти кой си?

— Извинявай, Есми, това е Джейсън Улф. Той също е журналист.

— Джейсън Улф^[1]. Какво име само — тя го огледа, преди да се обърне отново към Роуз. — Защо ме нарече Есми?

Беше се издала. Но тъй като нямаше начин тази жена да им даде интервю, истината можеше да излезе наяве. Роуз посочи библиотеката.

— Една вечер извадих книгата ти „Ромео и Жулиета“. Привлече погледа ми, защото корицата беше стара. Страхотно издание — тя замълча. — От нея изпадна писмо.

— И ти, разбира се, го прочете.

Най-сетне Роуз разбра колко ужасно бе постъпила. Тази нещастна жена искаше единствено да живее мирно и кротко, а не да преразказва най-ужасния миг в живота си. Каквото и да бе причинила през далечната 1952 г. на Сам и Дарби, бяха минали десетилетия.

— Извинявай. Не мислех разумно. Не трябваше да го чета. Изобщо не трябваше да идвам тук.

— Точно така.

— Есми, знам какво се е случило в клуба, за наркотиците, за Сам и ми се прииска да науча повече. Просто не се сдържах. Може би, защото съм журналист. Но също, защото съм и жена в труден за мен момент, подобен на онзи, в който сте били вие с Дарби. Никой няма намерение да сочи обвинително с пръст.

— Как смееш да ми говориш за вина? — от цялото й тяло се излъчваше гняв.

Тя се беше провалила.

— Моля те, заради Сам. Той също трябва да научи истината — Роуз рискуваше. Или Есми щеше да захапе въдицата, или да ги накара да замлъкнат завинаги.

Есми отвори уста, но отначало не излезе нито звук, напереното й държание се стопи.

— Сам ли?

— Той е в града. Видяхме се с него преди няколко часа. Извинявай, ако това ти идва като шок.

— Шок. Да, може и така да се каже.

— Да ти донеса ли вода?

— Да, благодаря — Есми се отпусна на креслото. Роуз грабна чаша вода от кухнята и когато се върна видя, че Джейсън е загърнал Есми с кувертюрата. Гневът й беше преминал, заменен от силна меланхолия.

Роуз коленичи в краката й и вдигна очи.

— Моля те. Какво да направя, за да ти се реванширам?

— Пусни плочата ми.

Тя знаеше коя плоча предпочита Есми. Тя отиде при малкия грамофон, включи го и с разтреперана ръка вдигна иглата и я постави внимателно в края на въртящата се винилова плоча. Зазвучаха познатите женски гласове, Есми и Дарби, пееха, последвани от кикот в края.

Роуз не се сдържа и се усмихна.

— Чух песента в деня, когато се срещнахме в асансьора. Много красива песен. И интригуваща. Гласовете ви звучат невероятно заедно.

— Много се радвам, че мислиш така. Сега е крайно време да се разкараш от апартамента ми — устата на Есми беше стисната в линия, бузите леко зачервени.

— Добре, тръгваме. Извинявай, че нахлухме така. Започнах да задавам въпроси единствено защото се притеснявах за теб. Съвсем сама си. Сега и аз съм сама. Нямам семейство, нямам и работа. Трябва да започна отново от нулата. Готова съм да призная, че поведението ми беше подозрително. Но това е така, защото трябва да разбера как да го направя. Как да започна отново.

— Изобщо не сравнявай положението ни — Есми насочи дълъг, изкривен пръст към Роуз и бавно се изправи. — Можех да имам различен живот; няма да разберем. След като бях обезобразена, белязана за цял живот, всичко свърши. След това бях просто черупка, работех в задната стаичка на магазин за копчета, правех балансите, плащах сметки, държах се настрани от хора, които ме съжаляваха или искаха да разберат сочните подробности — тя замълча. Дишаше тежко. — Това искаш и ти, нали? Искаш ли да видиш? Да видиш какъв съм изрод?

— Ни най-малко — опита се да я увери Роуз. — Нямам никаква представа какво си преживяла.

Жената простена тихо.

— Говориш за вина. И си права. Заслужавам всичко, което ми се случи. Аз съсипах живота на хора. Включително и собствения си.

— Не говори така.

Отчаянието на Роуз не беше нищо в сравнение с мъката, която беше преживяла нейната съседка. Тя погледна Джейсън обзета от паника, но той вдигна ръце.

— Не, много се извиняваме. Тръгваме веднага.

— Да не сте мръднали. Искате ли да видите колко е ужасно? Това ли искате?

Без да се церемони, Есми смъкна шапката и воала и ги хвърли на пода. Първото, което Роуз забеляза, беше елегантната извивка на врата и главата, също като на балерина. Но разрезите от нож бяха обезобразили грозно горната част на лицето. Дебел бял белег минаваше през челото като восъчна гъсеница, а друг минаваше от ъгъла на челото, по носа, спускаше се под окото и спираше на скулата. Кожата около носа и челото беше изпъната и изглеждаше странно прозрачна, а едното око беше смъкнато в ъгъла. Острието на ножа бе пропуснало за малко зеленикавосивите очи, които наблюдаваха Роуз с горчивина.

Роуз не трепна. Тя имаше нужда да осъществи контакт с тази жена, да й покаже, че не й е враг.

— Случилото се с теб е ужасно. Ти си страдала, а ние мислим, че разбираме какво се е случило. Ще помогне ли, ако поговориш с нас? Няма да те насилваме, няма да кажем на абсолютно никого.

Пилчо изскимтя.

— Нахлувате, вземате ми кучето, пръсвате нещата си — Есми грабна урната от перваза и я задържа в протегнатата си ръка. — Променяте обстановката.

Ужасената Роуз се втурна напред и я грабна от нея, притисна я към гърдите си.

— Не е вярно.

— Сега вече знаеш какво е някой непознат да пипа вещите ти.

Тя бе залята от срам. Изобщо не трябваше да остава в „Барбизон“, след като Гриф я изрита. Бе извършила нещо непростимо.

— Роуз, това не е ли прахът на баща ти? — попита тихо Джейсън.

Роуз кимна. Есми се ококори.

— Какво?

— Прахът на баща й.

— Мили боже — Есми поклати глава и се отпусна отново на стола с отворена уста. Продължаваше да гледа празните си ръце. — Мили боже.

— Не, вината е изцяло моя. Извинявай. Тръгваме си — Роуз пристъпи към куфарите.

— Спри — вирна брадичка Есми. — Седни. Трябва ми минутка, за да помисля.

Двамата послушно седнаха един до друг на канапето. Роуз притаи дъх.

— Очевидно си в затруднено положение, госпожице Луин, а навремето и аз бях като теб — Есми вдигна глава. — Ще ти разкажа онова, което искаш да знаеш. Единствено, защото не знам коя от нас има по-голяма нужда от признание — тя си пое дълбоко дъх. — Ти или аз.