Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (3)

Трета глава
Ню Йорк, 2016 г.

Ризотото къкреше кротко, когато Гриф се прибра, а ароматът на божурите се носеше от антрето, където Роуз ги беше натопила в стъклена ваза. Той надникна в кухнята и тя му се усмихна.

— Здравей, страннико.

Сърцето й затрепка както винаги, когато го видеше, дори след три години заедно. Очите му, с цвета на морска вода, бяха остри като лазери и затова политиката беше очевидният му избор на кариера. Или това, или разпитващ на терористи. Беше виждала как и мъже, и жени се размекват пред него. Да бъдеш обект на обичта му бе истинско ласкателство.

Тя го целуна бързо.

— Трябва да си сменя костюма. Дай ми минутка.

— Как мина днес?

— Кметът ме накара да се заровя в последния жилищен скандал и ме остави сам да измисля как да разчиствам кашата.

Като първи заместник-кмет на град Ню Йорк Гриф отговаряше за всяка задача, която му подадеше кметът. Роуз му съчувстваше, след като бе преживяла подобен хаос в телевизионното студио.

Докато той се преобличаше, тя наля две чаши от любимото му бургундско. След като разбърка леко ризотото, тя намали котлона така, че да къкри едва-едва, сложи капака на тенджерата и отиде при него в хола.

Гриф посегна към чашата вино и отпи голяма глътка, след това се отпусна на канапето и се загледа в черното лице на телевизора.

— На ризотото му трябват още десет минути — тя потри крака му. — Добре ли си?

— Добре. Имам интересни новини.

— Казвай.

— Тъкмо си тръгвах, когато кметът ме спря и предложи да се кандидатирам за поста му, когато мандатът му приключи.

Гриф беше споменавал да се кандидатира, когато натрупа повече политически капитал и опит. Това обаче трябваше да се случи далече в бъдещето. Ако Гриф се кандидатираше и спечелеше следващите избори, тя щеше да стане първата дама на Ню Йорк след по-малко от две години. Тази мисъл я разтърси. Щяха да я гледат под лупа, всеки ден щеше да е на шеста страница от „Ню Йорк Поуст“.

— Леле. Това е огромен скок.

Гриф се усмихна срамежливо.

— Той мисли, че шансовете ми са големи, че хората искат нов кандидат, който не се е сраснал със системата.

Каквото и да се случеше, двамата щяха да се справят. Тя го прегърна през врата и го целуна. Харесваше й, че изглеждаше изненадан от успеха си и наистина беше така. Беше просто едно добро момче от северните щати, което се бе оказало блестящо в работата си.

— Най-добре засега да не мислим по този въпрос — Гриф отхвърли идеята със замах на ръката. — Дотогава трябва да се постигне още много.

— Разбира се.

Очите му бяха по-хлътнали от обикновено и тя се запита дали не е настинал. Когато се виждаха вечер, тя обичаше да го развлича с последните геройства на нелепия си двайсетинагодишен шеф. Когато работата на Роуз в телевизионната мрежа приключи с грандиозен скандал, Гриф я окуражи да приеме по-ниска заплата и да работи на място, където може да пише за култура и изкуство, голямата й любов. Тя прие работа в „Уърд Мърдж“, медийна фирма с наистина ужасно име, което спъваше езика всеки път, когато някой го изречеше на глас.

— Днес Тайлър попита дали мога да отразя някакъв нов стриптийз клуб в Бруклин, който предлага биохрана и микробира. Нарича се „О Натюрел“. Представяш ли си?

Гриф кимна.

— Много шик. Ще го направиш ли?

— Предпочитам да не се заемам. Нека някой от заместник-редакторите се разправя.

— Защо изведнъж започна да се дърпаш?

— Струва ми се, че бордът натиска Тайлър да привлича повече рекламодатели. В момента това означава да се намерят повече читатели, които ядат единствено биохрани в стрип клубове и са готови да се изръсят с по двеста кинта за опаковка крем за поддържане на брадата.

Гриф се усмихна, но усмивката не докосна очите му.

— Може да се окаже страхотна историйка.

— Ти майтап ли си правиш?

— Слушай, понякога трябва да правиш неща, за да доставиш удоволствие на разни хора. След това получаваш каквото искаш.

Тя се изправи изненадано.

— Май да. Въпреки това… — Погледна часовника си. — Ризотото трябва да е готово. Гладен ли си?

— Ами, още не съм.

Той обикновено се прибираше изгладнял.

— Добре, ще почакаме още няколко минути, няма проблем. Няма да повярваш какво научих днес от Патрик.

Той се намръщи.

— От Патрик ли?

— Ирландецът портиер.

— А, да.

— Качих се в асансьора с една от дългогодишните наемателки, много странна, елегантна възрастна дама с воал, който скриваше лицето й. Живее в апартамента точно под нас. Оказа се, че навремето участвала в инцидент на една от терасите. Някаква камериерка нарязала лицето й с нож, после паднала и се убила.

— Какво?

Той беше много далече, дори не я слушаше.

— Както и да е, страхотна история, нали? — Тя плъзна пръст по ръба на чашата си. — Обади се и дъщеря ти. Търсеше те.

Той веднага насочи вниманието си към нея.

— Коя?

— Миранда.

Гриф скочи, гъвкав и енергичен като лъв.

— Отивам да й позвъня преди вечеря.

Стъпките му отекнаха в голите стени, докато хлътваше в спалнята. Не приличаше на мъж, който се кани да предложи брак. Може пък да се държеше странно, защото беше нервен.

Тя отпи нова глътка и погледна през прозореца към тухлената фасада на друга сграда, пълна с хора, които старееха и се караха, и се любеха. Тази мисъл й се стори необичайно успокояваща.

Чуваше гласа на Гриф, но не можа да разбере какво казва. Влезе в кухнята и разбърка разсеяно ризотото, преди да добави сол и черен пипер.

— Може ли да поговорим?

Неочаквано той се оказа до нея, стори й се много сериозен.

— Разбира се.

Отведе я обратно в хола и двамата седнаха. Докато той бъркаше в джоба си, тя притисна длани и се постара да запази спокойствие. Моментът беше настъпил. Той беше неспокоен и сърцето й се сви заради него.

Извади мобилния си телефон и го изключи.

Гриф никога не си изключваше телефона. Включваше го на вибрация понякога, но никога не го изключваше.

— Толкова си добра с мен — призна той.

— Разбира се. И ти си добър с мен — думите й прозвучаха автоматично, като на робот.

Устата й пресъхна. Спомни си първия път, когато презентираше новини: обратното броене до излизане в ефир, страхът да не направи нещо глупаво или да каже грешните думи. Както и тогава, тя си напомни да диша, да не напряга рамене, да остави напрежението да се оттече. Надяваше се да стигне до същността бързо, да не я измъчва, независимо дали щеше да й предлага или не.

— Говори, Гриф.

— Напоследък говорихме с Кони за момичетата и сме силно притеснени, най-вече за Миранда.

Съвсем не бе очаквала подобно нещо. А това ние я притесни силно. Не беше ние като Роуз и Гриф, а предишното ние. Той продължи и единият му крак заподскача нервно.

— Искам да се оженя. Наистина го искам.

Изречението трябваше да бъде съвсем обикновено. Но трите думи накрая променяха всичко, бяха нещо като панта, като врата към съвършено различно значение. Тя зачака следващата част от фразата, която щеше да изясни нещата.

— Мисля, че трябва да се върна при тях.

Зави й се свят от объркване, мислите й бяха също като пчели, чийто кошер бе разрушен.

— Да се върнеш при Кони ли?

— Не точно при Кони. При момичетата. Разбирам, че постъпих ужасно, наистина ужасно с теб. Обичам те и винаги ще те обичам.

Тя не помръдваше, не откъсваше очи от лицето му. Очите му бяха невинно ококорени, отворена книга. Само че зениците му се бяха разширили от страх, тъмни колела едва обхванати от зелено.

— И аз те обичам — тя продължаваше да напредва по сценарий, чакаше момента, в който да стъпи на по-здрава почва.

— Само че в момента семейството ми се нуждае от мен. Момичетата са в ужасно състояние. Миранда отново е отстранена от училище. Кони не може да се справя сама с нея.

— Извинявай, но може би не трябва да вземаш импулсивни решения. Нека обзаведем апартамента, за да прекарваш повече време с децата ти тук. Аз ще ти помагам. Не е нужно да заминаваш всеки уикенд.

Всеки уикенд. Беше казал на Роуз, че Кони е с приятелки, докато той е в къщата в Личфийлд, за да прекарва времето с момичетата. Може и тя да е била там, да го е привличала обратно, спала е с него, накарала го е да му липсват уютът и удобствата на домашното огнище. През това време пък Роуз чакаше в наполовина празния апартамент с три спални, правеше се на търпеливата приятелка, когато не работеше по десет часа на ден.

Беше се съгласила на доста по-ниска заплата, когато постъпи в „Уърд Мърдж“. Как щеше да плаща за грижите за баща си? Отчаянието й се превърна в заслепяващ гняв.

Мирисът на загорял ориз я стресна.

В кухнята дръпна тенджерата от котлона и изключи газта. Долната част на ризотото беше загоряла, тенджерата трябваше да се изхвърли. Как ще си купи нова, камо ли нов комплект прибори, чинии и мебели? Списъкът беше безкраен.

Гриф застана зад нея и отпусна ръце на раменете й. Натискът сякаш я успокои. Може би това беше временна лудост.

Тя се обърна и ръцете му се плъзнаха настрани към бедрата й.

— Мислиш ли, че си се оставил на паниката? — попита тя. Той наведе глава и притисна чело в нейното. Сърцето й забави ритъм, беше по-скоро като ритъм енд блус, не като спийд метъл. — Миранда ще се справи, просто трябва да й дадеш време. Замисли се за всичко, което имаме.

— Тъкмо това е. Ние имаме толкова много, такава невероятна връзка. Само че трябва да направя това за дъщеря си.

— Но вие сте разведени. Кой се връща при бившата си съпруга? Това е лудост.

— Можеш да останеш тук, докато имаш нужда, докато изпипам подробностите. В момента съм точно толкова объркан, колкото си и ти.

Майната му на ризотото. Майната му на това кучешко изражение и на нежните думи, които прикриваха факта, че я зарязва. Майната му.

Докато излизаше, Роуз посегна към вазата с божури на масичката в антрето и я запокити по коридора, а по пода от палисандрово дърво се пръснаха късчета стъкло.

* * *

— Той е кретен.

Мади изпи на един дъх остатъка от бърбъна си и тръсна предизвикателно русата си глава.

Роуз кимна, но не каза нищо. Продължаваше да чака пороя от сълзи, откакто влезе в бар „Хелс Кичън“ с най-добрата си приятелка, далече от Гриф, лъжите и предателството му. Умът й работеше като суперкомпютър, кръжеше около баща й, финансите, бъдещето, след това отново се връщаше на Гриф, но тя се чувстваше замаяна, вероятно все още се възстановяваше от шока. Бяха страхотна двойка в бара, Роуз в небрежната униформа на съпруга на постигнал успехи мъж от Ъпър Ийст Сайд, ролята, за която се беше явила, а Мади в лилава дълга рокля без презрамки, сякаш току-що слязла от карета с коне.

— Като се замисля, той се отдръпваше през последните седмици. Просто не разбирам защо — Роуз отпи от бърбъна си и за кратък момент, докато огнената течност прогаряше гърлото й, тя се разсея. — Благодаря ти, че се съгласи да се видим. Знам, че тази вечер трябваше да се забавляваш, не да ме търпиш да ти плача на рамото.

Мади подръпна бюстието на роклята.

— И без това изгубих. И то от Миси Лейк. Изкуствените й цици са по-големи от моите. Защо ли се учудвам. Знаех си аз, че трябваше да заложа на един номер по-големи.

— Престани. Да не би да искаш да заприличаш на една от истинските домакини^[1]? — Маги и Роуз се сближиха още на първия ден в колежа, в часа по ораторско изкуство, когато преподавателят окуражи студентите да отворят широко гърла, все едно се канят „да погълнат Емпайър Стейт Билдинг“. Мади, кралица на красотата с къдрици в цвят шампанско, избухна в смях, също като Роуз и оттогава бяха близки. Дори сега, когато минаваха покрай забележителната сграда на задната седалка на такси, те се захласваха от смях и няколко минути не можеха да проговорят.

— Кажи ми по какво разбра?

Роуз въздъхна.

— Обаждаше ми се все по-малко просто да ме чуе. Веднъж каза, че имал конферентен разговор и отиде в друга стая, но нещо в гласа му ме усъмни; не ставаше въпрос за работа. Разговарял е с Кони — гняв и объркване се събраха в стомаха й и й се стори, че ще повърне.

— Той е скапаняк — Мади галеше приятелката си по гърба и даде знак на бармана да донесе по още едно питие.

— Тревожи се за дъщерите си.

— Прекалено мека си. Кой зарязва гаджето си, за да се върне при бившата си съпруга? Той те накара да освободиш апартамента си и да се пренесеш с него. Заради него се отказа от апартамента си.

Проряза я болка като от нож, когато си спомни, че изгуби уютната си гарсониера, слънчева, с работеща камина, истинска находка в град пълен с прекалено скъпи дупки. Сега там живееше някой друг. Беше се отказала от най-ценната си придобивка: гарсониера в Уест Вилидж с регулиран наем. Съвършеното убежище за някой човек на изкуството, на самия край натясно, скърцащо стълбище.

— Оставам без дом.

— Нищо подобно. Нали ти е казал, че можеш да останеш в апартамента, докато имаш нужда. Не си без дом.

— Преди няколко месеца започнах да сънувам все един и същи сън. Търсех си апартамент в непознат квартал, в който не бях стъпвала, дори опасен. Апартаментите бяха мръсни, запуснати и се будех обзета от паника. След това се оглеждах и си спомнях, че съм в безопасност, че лежа до Гриф и се опитвах да прогоня съня. Знаела съм. Знаела съм през всичкото време.

— Знаеш, че винаги можеш да останеш у нас. Обещавам, че двамата с Били няма да се замеряме с вещи, докато си при нас.

Роуз се усмихна при спомена.

— Неповторимо новогодишно парти.

— Няма страшно — отвърна Мади. — Сдобряваме се със същата бързина, с която се караме — тя изви вежди.

— Това е разликата между нас. Животът ми на работното място е достатъчно откачен и не ми трябва да се връщам у дома и да заварвам лудница. Двамата с Гриф се обичаме. Сексът беше страхотен. Той ме разсмива, подкрепя ме. Всичко е спокойно, няма драми.

— Струва ми се подозрително.

— Държим един на друг — думите увиснаха.

Мади стрелна Роуз с поглед и завихри течността в чашата си.

— Винаги има къде да отседнеш. Знаеш го, нали?

— Знам. Благодаря ти. Понякога може и да си мисля, че ще остарея и ще се лутам сама из града, ще ровя в кофите за боклук.

Паниката надделя. Това беше истина, случваше се. Гриф я напускаше.

— Моля те, не плачи. Пийни още.

— Мама му стара, Мади. Как ще се справя?

— Блестящо, както винаги. Ами когато започна работа за телевизионната мрежа? Уж беше стажантка, а на следващия ден вече четеше новините.

— Първо, това не е вярно. Второ, всички други новинари в канал 7 ме мразеха, че се изкачих толкова бързо — все още я болеше от злобните им забележки.

— Така е. Това обаче само те амбицира. А сега заряза тъпаците от мрежата за нещо по-сериозно. Стига си се свивала. Ти си звездата на шоуто.

— Тайлър, недораслият деспот е звездата на шоуто.

— Засега, но чакай някоя голяма риба да купи „Уърд Мърдж“, а ти много добре знаеш, че това ще стане. Тогава пак ще се върнеш на върха.

— Голяма си оптимистка. Междувременно, заплатата ми е наполовина по-ниска. А ти пренаписваш историята. Изхвърлиха ме от новините. Не се преместих по своя воля. На трийсет и пет съм и съм напълно скапана. В много отношения.

— Престани. Отивам да пишкам. Да не изчезнеш.

Роуз огледа заведението. Кои бяха всички тези хора, които ходеха на работа, която им се струваше важна, а след това се прибираха при любимия човек и се надяваха да получат същата обич, която отдават? Как издържаха, след като знаеха, че историята им е просто самотен лъч сред милиони светлини? Нито един от тях не означаваше много, когато се замислиш. Роуз не беше важна, не беше незаменима, просто лице в тълпата. Цветчета на мокър, черен клон, според Езра Паунд.

Може би паниката на Гриф можеше да бъде овладяна. Напрежението, на което го подлагаше кметът, Кони, сигурно беше ужасно. Той щеше да си промени мнението, след като поговорят отново. Тя щеше да оправи нещата и всичко щеше да се върне на мястото си, обикновено незначително препятствие в дълга връзка, изпълнена с обич, нещо, за което щяха да се смеят, когато заминат на меден месец.