Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (28)

Двадесет и осма глава
Ню Йорк, 2016 г.

Уреди нужното, сестрите и лекарите, които се бяха грижили за баща й през изминалите години, казаха мили думи. Обичайно приятният човек се беше превърнал в инат, беше се променил с напредването на болестта, така че не беше изненадващо колко малко от старите му приятели дойдоха на службата. От старческия дом изпратиха цветя, както и един или двама от учениците, с които бе поддържал връзка.

Смъртта му беше шок, въпреки че Роуз се подготвяше за нея от известно време. Болката бе изненадващо физическа, сякаш вътрешните й органи се бяха втечнили и бе останала единствено твърда външна обвивка, която задържаше тъпа, пулсираща болка.

След службата си събра вещите, тъй като знаеше, че Дарби ще се прибере след три дена. Мади предложи да прекара следобеда с нея, но Роуз искаше да се сбогува тихо с духа на Дарби, преди да си тръгне завинаги от „Барбизон“ утре сутринта. През следващите дни щеше да чака в апартамента на Мади и да предаде Пилчо, без да задава повече въпроси. Щеше да бъде просто добра съседка, която помага в момент на затруднение, нищо повече. Кучето щеше да й липсва. Двамата бяха започнали да се харесват като съквартиранти. Беше сигурна, че той дори й се усмихна веднъж, когато се прибра. Усмивката му беше озъбена, кучешка, въпреки това тя й се зарадва.

Постави малката медна урна с праха на баща си на прозореца, докато чистеше. Беше решила да изчака до пролетта, докато го разпръсне, когато люляковите храсти ухаят и натежат от цвят. Зимата щеше да й се стори много дълга, но този период на мъка й се струваше напълно подходящ.

Книгата с подправките отиде на горната полица, където я беше намерила; направи същото и с „Ромео и Жулиета“. Беше време да пусне Сам, Есми и Дарби да си вървят, да им даде мир и спокойствие, където и да бяха.

Телефонът й звънна. Отново се обаждаше Гриф. След неудобната среща във фоайето на сградата той не спираше да й звъни, опитваше се да се извини, настояваше да пият по кафе и да поговорят. Тя остави да се включи гласовата поща без капчица съжаление. Най-малкото, изминалите няколко седмици я бяха освободили от връзката с Гриф. Той вече не й липсваше.

Мислеше обаче за Джейсън. Това я дразнеше, защото нямаше никакво желание да замести един мъж с друг. Мади я посъветва да позабави темпото и да излезе от играта поне за известно време и тя се съгласи. Твърде много се беше случило, за да се втурне в прегръдките на друг мъж. Нищо, че тази прегръдка я изкушаваше.

За пръв път в живота тя беше свободна от всичко. Нямаше нито семейство, нито любовник, нито работа. Може би трябваше да обиколи света, да пише на свободна практика от далечни места, да проучи най-добрите заведения за хранене, докато търси светлината. Не, това вече беше правено. Освен това тя беше от хората, които обичат да си имат собствено гнезденце. Роуз беше най-щастлива, когато седнеше в удобно кресло в дъждовен ден с хубава книга в ръка. Да прекоси Китай с влак или да пътува през монголската пустиня бе едно нищо в сравнение с това. Тя беше домошар по сърце, също като баща си.

Тъй като не беше сигурна какво да прави, а не й се тръгваше, тя се просна по очи върху канапето. Може би Джейсън беше прав. Тя живееше живота на Дарби, вместо своя. Много по-лесно беше да се зарови в миналото, най-вече в нечие друго минало. Телефонът й звънна веднъж, но тя не му обърна внимание, тъй като очакваше да е Гриф.

Оказа се Джейсън. Тя знаеше, че не е в състояние да говори с никого, но не устоя.

Той заговори бързо:

— Слушай, държах се ужасно онзи ден. Бях ядосан и заради материала, и защото ти напусна.

Роуз въздъхна.

— Ти сам каза, че е било по-добре, че материалът е свален. Дори не бяхме започнали да се занимаваме с Дарби/Есми; нямаше да излезе нищо. Аз подходих ужасно, изгубих почва под краката си.

— Може и така да е, но ти беше подложена на ужасно напрежение. Много пъти съм виждал как журналисти губят почва под краката си.

— По време на война. Не докато готвят материал за възрастни жени. Жалка работа.

— И двамата знаем, че материалът щеше да е върхът и че не можеш да го наречеш жалка работа. Освен това се извинявам, задето казах, че не си по-умна от Тайлър. Много по-умна си от него.

Тя се разсмя за пръв път от дни.

— Приемам извинението. Знам, че се опитваше да ме предпазиш.

— Виж, инстинктите ти бяха страхотни. Ти просто попадна в капана да попрекалиш по отношение на източника. Случва се непрекъснато.

— Но аз дори не я познавам.

— Което означава, че си могла да пренесеш всичко, което искаш, върху нея. Тя е била страшно видение за бъдещето ти, всичко, от което си се страхувала, ужасът да не станеш като нея.

— Вие сте невероятен терапевт, доктор Улф.

— Това „доктор Улф“ ми харесва. Дали да не си сменя професията?

— И аз мисля за същото.

— Как е баща ти? — Гласът му стана внимателен, предпазлив.

— Почина преди три дена. Беше спокоен — не биваше да казва нищо друго, иначе щеше да ревне.

— О, Роуз. Моите съболезнования. Знам какво преживяваш. Наистина знам.

— Организирахме прекрасна служба с петимата приятели, които му бяха останали. Колкото и да е странно, започнах да се питам кой ще дойде на моето погребение — кучето я погледна и въздъхна. — Може би Пилчо.

— Липсваш ми.

Сърцето й прескочи няколко пъти.

— И ти ми липсваш.

— Слушай, току-що забелязах, че Малкълм ще свири в „Дизи“ в Линкълн Сентър довечера. Нещо като отдаване на почит на старите звезди на бибопа. Мисля, че трябва да отидем.

Шансът да послуша музика на живо я изкушаваше.

— Нали щяхме да зарежем историята. Утре рано сутринта се изнасям, казвам ти го, за да знаеш.

— Къде ще отидеш? — В гласа му долови загриженост. Може пък да се притесняваше да не отиде отново при Гриф.

— У една приятелка, Мади. Ще бъде голям цирк. Две деца, съпруг и аз на канапето.

— Можеш да останеш у нас, ако искаш, докато не решиш накъде.

— Много мило, че предлагаш, но не мога — та ние едва се познаваме.

— Познаваме се по-добре, отколкото предполагаш. Аз, например, знам онази бенка на кръста, където гръбнакът се извива и знам какъв е вкусът й.

Тя потръпна.

— И какъв е вкусът й?

— Сладък, като мед.

— Колкото и да ме изкушава предложението ти, на мен ми трябва време, за да помисля.

— Нали не обмисляш да се върнеш при онзи куклоподобен Кен?

— Няма начин.

— Добре. Тогава да вървим да послушаме музика заедно. Мястото е супер, музикантите са известни и направо ще ни шашнат. Баща ти би искал да се наслаждаваш на живота.

Последното, което той би искал, е да лежи на канапето като сълзлива тийнейджърка. Поне това бе истина.

* * *

— Интересно, откога ли не е свирил Малкълм? — Роуз се обърна към Джейсън, докато музикантите се качваха на сцената сред подсвирквания и аплодисменти.

— Добър въпрос. Попитай го след това.

Квинтетът беше малко позастарял, ставите им проскърцваха — поне така изглеждаше — и за момент Роуз се уплаши, че Малкълм няма да успее да седне зад барабаните, без да се препъне. След като се настаниха, тромпетистът даде знак и те засвириха „Тема на 52-ра улица“.

Тя се зарадва, че е дошла. Вместо типичния тъмен джазклуб, „Дизи“ се намираше на петия етаж на огромен небостъргач с изглед към Сентрал Парк. Стаята беше със странни ъгли и чупки, с пет огромни прозореца, които се извисяваха над музикантите. Притъмнялото небе служеше за чудесен фон, променяше се постепенно от светло към тъмносиньо. Тълпата беше разнородна, от насядали около огромни маси азиатски туристи до сериозни почитатели на джаза, които аплодираха соловите изпълнения с решително одобрение.

Музикантите се застъпваха, на моменти се смееха на глас. Саксофонистът започна тема, която бе подета от пианиста, а след това Малкълм продължи с бърз ритъм като бас барабанът подчертаваше всяка промяна във фразата. Лицето на Малкълм беше озарено от неописуемо щастие и очите на Роуз се наляха със сълзи, докато го гледаше.

Когато музикантите се покланяха, тя се протегна и докосна ръката на Джейсън.

— Невероятно. Благодаря ти.

— Радвам се, че дойде.

— И аз — тя избърса сълзите си. — Извинявай, че съм такава ревлива.

— Моля те, не бива да се извиняваш за нищо.

Тълпата започна да се оттегля, но Роуз и Джейсън си поръчаха по още една напитка. Изчакаха музикантите да се появят и да се смесят с останалите гости. Те всички се познаваха, имаше много ръкостискания и потупване по гърба.

— Ето го и Малкълм — той вървеше към старец, седнал на маса в задния край.

Джейсън и Роуз се отправиха към тях. Фотографът заговори пръв.

— Извинете, че ви прекъсваме, господин Бъкли, но искахме само да ви поздравим.

В очите на Малкълм се появи объркване.

— Разговаряхме в апартамента ви преди две седмици, за един материал за „Уърд Мърдж“ — напомни му Роуз.

Малкълм кимна, но не каза нищо.

Тя продължи:

— Свалиха материала, за съжаление, но ви благодаря за отделеното време. Чухме, че ще свирите и дойдохме. Бяхте страхотен.

— Благодаря.

Другият мъж удари с ръка по масата и всички трепнаха.

— Какъв материал? Трябва ти колкото е възможно повече реклама, старче.

Роуз започна да обяснява:

— Не става въпрос за музика, ами за нещо, което се е случило през 1952 г. в хотела за жени „Барбизон“.

Другият мъж я погледна втренчено.

— В „Барбизон“ ли?

Малкълм го докосна по ръката.

— Не се вълнувай — обърна се към Джейсън и Роуз. — Запознайте се с брат ми Сам Бъкли.

Роуз го погледна, като се опитваше да съпостави сбръчканото лице и оредялата коса с представите си за Сам като млад. Той беше по-слаб от брат си, сякаш бе изпуснал всичкия си въздух. Пурпурната му официална риза беше колосана, но личеше, че му е един размер по-голяма. Силните му черти не бяха омекотени от възрастта, а на брадичката имаше чаровна трапчинка.

— Вие сте Сам. И сте в града — успя да заекне Роуз.

— Да, и на двата въпроса.

— Търсихме ви — намеси се Джейсън. — За нас е удоволствие да се запознаем.

— Мислихме, че няма начин да ви открием — добави Роуз и погледна към Малкълм.

— Кой ви го каза?

Малкълм кръстоса ръце.

— Доведената му дъщеря Джесика се грижеше за него в Сан Франциско, но миналата година се премести в Ню Йорк и го доведе. Брат ми преживя много и аз прецених, че няма да се интересува от въпросите ви.

— Какви въпроси? За бога, все още чувам какво говориш, малки братко. Имам глаукома, не съм глух. — Сам грабна бастуна, подпрян на стола, и тропна с него два пъти. — Очите ми не са каквито бяха едно време, но лесно мога да те прасна с бастуна. Връщам се веднага в Калифорния, ако решиш, че съм чак такова крехко цвете.

— Добре тогава, говори. Ще ви оставя.

Малкълм стана и веднага бе заобиколен от почитатели. Сам се усмихна.

— Брат ми се опитва да ме защитава. За какъв материал става въпрос?

Роуз му разказа как се е запознала с тайнствената съседка и за интервютата с жените от четвъртия етаж.

— Само че жената изчезна, преди да я интервюирам.

— Коя?

Роуз имаше чувството, че той я изпитва.

— Есми, която мислим, че е приела самоличността на Дарби Маклафлин след падането от покрива.

Той се напрегна.

— Вие откъде сте чули?

— Видяхме писмото, което сте й написали; тя е запазила отговора ви.

— Тя ли ви го показа?

Джейсън се намеси.

— Освен това видяхме книгата с подправките. Феноменална е и се питахме какво сте правили на Запад, дали сте намерили начин да приложите рецептите.

— Книгата с подправки. Не мога да повярвам, че все още съществува — той се почеса по брадичката. — Появих се в хотелската стая на брат си, когато бягах, и се опитах да забравя за проклетата книга. Намерих си работа във виетнамски ресторант и след време се ожених за дъщерята на собственика, вдовица. Животът ми не беше лош, докато тя не почина и очите ми не започнаха да отслабват. Но Джесика се грижи добре за мен.

— Радвам се. Книгата ни се стори, меко казано, интересна.

— Благодаря. Странно, че Есми я е запазила толкова години. Реших, че я е изхвърлила в боклука.

— Можете да се срещнете и тя ще ви я върне. Все пак е ваша.

Той прочисти гърло.

— Не искам неприятности. Нямам какво да й кажа — по лицето му премина паника.

Роуз погледна предупредително Джейсън.

— Не искаме да ви разстройваме, господин Бъкли. Знаем всичко за господин Калаи и наркотиците. Надявахме се да ни разкажете подробностите, които ни липсват.

— Искате да знаете какво се случи онзи ден ли?

— Не искаме да ви притискаме. Но, да, с удоволствие бихме изслушали вашата гледна точка. Искаме да съберем всички парченца.

Малкълм се върна на масата.

— Трябва да тръгваме, Сам.

Роуз пъхна визитката си в ръката на Сам.

— Мобилният ми телефон е написан, така че ми се обадете, когато искате.

— Ще си помисля — той посегна към бастуна си и се изправи. — Беше удоволствие да се запозная и с двамата.

Двамата възрастни господа излязоха от клуба.

Роуз и Джейсън се качиха в асансьора до партера и тръгнаха пеша. Тя го стисна за ръката и посочи. Малкълм и Сам бяха застанали при такситата и се караха. Сам говореше бързо, но бе твърде далече, за да чуят какво казва.

— Той иска да говори с нас. Трябва да отидем при него.

Джейсън въздъхна.

— Не. Нека двамата да се разберат, не искаме да създаваме повече проблеми.

Тя не се въздържа. Затича към старците.

— Сам, нека отидем да пийнем по чаша, отсреща има пъб.

Малкълм се облегна на брат си.

— Казал съм ти, че трябва да внимаваш какво говориш.

— Моля те, Сам. Само едно питие.

— Само едно — съгласи се той. — Може би е време да освободим някои призраци.

Малкълм дръпна Роуз настрани, докато пресичаха.

— Не го насилвайте, само за това ви моля. Беше смазан, когато се появи в Сан Франциско преди години. Животът му беше поел в една посока, след това направи остър завой. Трябваше му много време, за да се възстанови.

Роуз кимна.

— Повярвайте ми, разбирам. Няма да настояваме.

Седнаха на маса в дъното на празния бар, докато гласът на Франк Синатра се носеше от колоните.

Сам седна до Малкълм и заговори, загледан над раменете им, вперил поглед към миналото.