Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (22)

Двадесет и втора глава
Ню Йорк, 1952 г.

Дарби седна да напише писмо на майка си веднага след като се върна в „Барбизон“. Странно, че откакто я изключиха, стаята й придоби неочакван носталгичен оттенък. Щеше да й липсва гледката през прозореца. Дори ярките пердета и кувертюрата й бяха симпатични.

Вратата се отвори с трясък и Морийн влетя вътре.

— Дарби, научих новината.

— Да. Сигурно цялото училище я знае.

Морийн се наведе и я прегърна с неудобство, след това седна на леглото.

— Не мога да повярвам, че ти причиняват подобно нещо.

— Не е честно. Обясних на госпожа Тибит, че много се старая, но тя не пожела да ме изслуша.

— Какво ще правиш?

— Пиша на мама и й обяснявам всичко, като се извинявам, че съм я разочаровала, че възнамерявам да се върна в Дифайънс и да работя упорито, за да й върна парите, които вложи — сети се за Есми, която ходеше на една работа през деня и на друга през нощта и същевременно учеше. — Знам, че мога да се справя.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — погледът на Морийн се плъзна към отворената врата, където две момичета от „Форд“ пробваха костюми на принцеси за Хелоуин и пропискваха.

Дарби сви рамене.

— Ще се справя, сигурна съм. Мъчно ми е заради парите, разбира се, но така е най-добре.

Морийн кимна, остана с леко отворена уста, все още слисана от двете създания в коридора.

— Вие с близначките ще ми липсвате.

Морийн се съсредоточи отново.

— И ти ще ми липсваш ужасно много. Ще взема да отида при госпожа Тибит да й кажа няколко добри думи за теб. Мислиш ли, че това ще помогне? Една и Едит ще ме подкрепят. Те наистина те обожават.

— Съмнявам се, че ще има някакъв смисъл. Може просто да не съм подходяща за Ню Йорк.

Без да се извинят, че ги прекъсват, едно от момичетата на „Форд“ се обърна и повика Морийн от коридора.

— Ей, ти. Имаме нужда от пръстите ти. Ципът на Сандра заяде.

Морийн хукна при тях и изпълни командата. Събра плата, а другото момиче бавно вдигна ципа на роклята от сатенена тафта. След това Морийн остана на вратата, без да откъсва поглед от тях, докато те се отдалечаваха, без дори да благодарят. Не че тя имаше нужда от благодарности. За Морийн, да бъде забелязана от един от жирафите, бе достатъчно голяма награда. Благодарение на Есми те вече нямаха такъв ефект върху Дарби.

След като се освободи от магията им, Морийн настоя двете с Дарби да си пишат и след като Дарби обеща, те се прегърнаха и се сбогуваха през сълзи. Дарби дописа писмото, пъхна го в плик и го постави отгоре на бюрото. От една страна, беше облекчена, че вече не й се налага да се преструва, че иска да стане секретарка, но досега не бе разочаровала никого. Неудоволствието на майка й щеше да я смаже.

Някой почука на вратата. Тя позна острото почукване.

— Влизай, Есми.

— Здрасти, chica. Какво става?

Тя не си направи труд да замаже новината.

— Изключиха ме.

Есми се настани на перваза на прозореца и кръстоса ръце на гърдите.

— Заради мен е, нали? Аз ти влияя зле.

Същата мисъл вече бе минала през главата на Дарби. Ами ако не се беше сприятелила с Есми и не беше очарована от нощите, пълни с бибоп и Сам?

Пропъди тази мисъл.

— Аз закъснявах, аз се провалях на тестовете. Мразех секретарската школа, но ми харесваше онова, което правехме заедно. Както и да е, току-що писах на мама. Щом получи писмото и ми изпрати пари за влака, заминавам.

— Колко време имаме? — В гласа на Есми прозвуча мъка.

— Не знам. Седмица, може би.

— Наистина ли трябва да заминеш?

— Не мога да остана. Не мога да се издържам тук.

— Разбира се, че можеш.

Дарби се изсмя презрително.

— Ти май не разбираш. Сега вече никога няма да стана секретарка. Всичко приключи.

Есми се приведе напред.

— Тогава прави нещо друго. Защо е толкова важно да се върнеш?

— Мама похарчи всичките си пари, за да ме изпрати тук, така че трябва да й ги възстановя. Поне това й дължа. Съвсем я разочаровах.

— А не мислиш ли колко те е разочаровала тя?

Дарби сви рамене.

— Не разбирам какви ги приказваш.

— Тя се е омъжила за господин Сондърс. На мен ми се струва, че тя те е поставила в това положение. Ами ако тя беше взела парите и се беше записала в школата? Защо не се изучи за медицинска сестра, нещо такова? Тогава можеше да се издържа, без да разчита на мъж и да товари теб.

Дарби не можеше да си представи майка си да прави кариера, тя беше от различно поколение. Знаеше единствено да организира и ходи по партита и да играе тенис.

— Нямаше начин да стане.

Есми стана и започна да крачи из стаята.

— Ти ще имаш кариера, само че няма да бъде кариерата, която майката ти мисли.

— Какво означава това?

— Означава, че ще работим заедно, за да си уредим звукозаписен договор. Ще се наречем „Кукличките от града“.

Дарби се поразмърда.

— Не съм сигурна, че това е реалистично.

— Разбира се, че е. За бога, та ние тъкмо започваме.

— Аз какво ще правя междувременно?

— Намираме си заедно апартамент, нещо евтино. Ти ще работиш на смени в клуба като сервитьорка. Ние със Сам ще кажем по някоя и друга добра дума за теб. Оставаме там, докато не постигнем успех. Което дойде първо: аз на сцената на Бродуей или двете заедно като дует.

— Не знам — докато го казваше, усети, че планът на Есми се загнездва в ума й. Да остане в Ню Йорк, но да не ходи в секретарската школа, не бе и хрумвало на Дарби. Двете бяха свързани още от самото начало. Може пък Есми да беше права. Може би щеше да успее да си стъпи на краката. Докосна плика на бюрото и си представи какво ще си помисли майка й, когато чуе за плановете й.

— Не съм сигурна, че мога да го направя.

— Разбира се, че можеш. Погледни нас с татко. Той беше центърът на целия ми свят в Пуерто Рико; ние му се подчинявахме и правехме всичко, което той кажеше, изпитвахме ужас, да не би да го ядосаме. Когато обаче дойдох в Ню Йорк, се оказа, че имам власт. Поех контрола и направих каквото трябваше. Сега е твой ред.

— Единствените пари, които имам, са от онази вечер, когато пяхме. А трябва да ги изпратя на мама, за да й покажа, че възнамерявам да й върна парите — тя пресметна. — Не виждам как ще успея. Дори да си намеря веднага работа.

— Аз ще се погрижа за това. Не се притеснявай за нищо. Аз ще се погрижа за теб.

Хрумна й ужасна мисъл.

— Нали няма да правиш онова нещо, за което говореше, когато дойдоха мъжете и те отведоха, нали?

Есми се изкиска.

— Няма начин. Имам си начини, а те не включват номерца.

Дарби се задави при този избор на думи и се усмихна немощно на Есми. В ума й се въртяха какви ли не възможности. Можеше да се прибере у дома и да се изправи пред майка си и господин Сондърс, да си ближе раните. Можеше да остане тук с Есми и Сам и да помисли над друг подход. Подход, който дори не си беше представяла, че е възможен.

Дарби взе писмото до майка си, пое си дълбоко дъх и го скъса.

Есми извика радостно.

— Браво на момичето.

— Ще пиша на мама и ще й обясня всичко. Може пък да разбере.

Или, новината щеше да бъде истинско облекчение. Къщата сега бе по-спокойна и щеше да остане така, а господин Сондърс щеше да продължи да се преструва, че тя не съществува. Дарби непрекъснато му напомняше за баща й.

— Какво ще направим първо? — попита тя.

— За „Барбизон“ е платено до края на месеца, нали така?

Дарби кимна.

— Това ми дава още два дена, в които да ни намеря жилище. Ти можеш да говориш с господин Бъкли в клуба и да си осигуриш работа. По това време следващата седмица ще бъдем две момичета сами в града.

Дарби усети как я залива облекчение.

— Бях ужасно момиче на „Гибс“.

Есми я прегърна силно и тя усети, че не може да диша.

— Беше наистина ужасна.

* * *

— Използваш моята мивка.

Дарби погледна Канди в огледалото, но не спря да си мие зъбите. В деня, след като я изключиха, се събуди замаяна. Стомахът я присвиваше по-силно, отколкото при пристигането й в „Барбизон“. Сега беше изхвърлена от „Гибс“, пари нямаше. Въодушевлението след посещението на Есми бързо се стопи.

А сега се довлече и Канди, искаше си мивката, и то, при положение че от лявата страна на Дарби имаше още три свободни.

Умората от ранния час обгърна Дарби като кално одеяло. Тя не спираше нито да зяпа натрапницата, нито да си мие зъбите. Косата на манекенката беше навита на розови дунапренови ролки, под едното око се виждаше размазан аркансил. Властно вирнатата брадичка напомни на Дарби за господин Сондърс, когато беше недоволен от нещо. Майка й беше готова на всичко, за да накара челюстта му да се отпусне, и прибягваше и до молби, и до шеги, и до цупене.

Дарби имаше няколко избора. Можеше да се изниже от банята и да се извини. Можеше да се премести с една мивка настрани и да продължи да си мие зъбите.

Само че тя щеше да се махне от хотела след по-малко от седмица и Канди нямаше да има повече власт над нея. Всъщност никога не бе имала.

Манекенката тропна с крак.

— Ти глуха ли си? Имам нужда от мивката си. След два часа имам прослушване.

Преднамерено бавно Дарби спря кранчето и удари четката си няколко пъти, за да я изсуши. Наведе се над мивката и отвори уста, при което смесицата от паста за зъби и слюнка потече от устата й гъста и мокра.

Тя се обърна, избърса уста с опакото на ръката си и се усмихна на Канди.

— Заповядай.

Крясъците на другото момиче я последваха по коридора. Стела надникна от стаята си.

— Какво става? Поредната хлебарка под душа ли?

— Денят на Канди се е скапал.

Стела се разсмя.

— Нищо ново. Ти къде беше? Не съм те виждала известно време.

— Изключиха ме от „Кейти Гибс“.

Стела притисна ръце към гърдите.

— Какво? Кога?

— Вчера.

Стела разтвори ръце и привлече Дарби към себе си.

— Милото ми момиче. Ти не заслужаваш това. Какво да направя?

Неочаквано буца се надигна в гърлото й при тази проява на нежност. Стела се стараеше да се грижи за нея още от самото начало. Дарби не намери думи, за да отговори.

— Ела с мен — Стела я поведе към стълбите и отвори вратата към терасата. Докато циганското лято беше в разгара си, момичетата си слагаха цели бански и се събираха в топлите следобеди, но тази сутрин беше тихо. Дарби се настани на най-близкия шезлонг и се вгледа в далечината, където Крайслер Билдинг се протягаше към небето — ярка, блестяща сграда. Толкова високо над града бедите не й се струваха чак така драматични.

Дарби разказа, доколкото можа, на Стела и завърши с разказа за негодуванието на Канди, когато се изплю в мивката.

— Трябва да призная, че беше забавно.

— Ти не си същото момиче, което беше преди.

Дарби сви рамене.

— Не знам.

— Не си. Пораснала си.

— Чакай да видиш какво ще стане, когато мама разбере. Ще се превърна в дете на бърза ръка.

— Защо?

— Школата не връща пари. Тя вложи сърце и душа да подобря положението си като момиче на „Гибс“, а аз не изкарах и два месеца.

— Какво ще правиш сега?

— Есми иска да започна работа в клуба и ще се пробваме да си намерим квартира.

Стела присви очи дали при новината, или заради силното слънце, Дарби не беше сигурна. Не трябваше изобщо да споменава името на Есми.

Дарби затегна колана на халата.

— Как само ми се иска татко да беше жив.

— Близки ли бяхте?

— Страхотно се разбирахме. Мама изобщо не ме разбира, не че се е опитала някога. Нямаме много общо… — Слънцето си играеше в косата на Стела, подчертаваше златните нишки сред кестенявото. — Щеше да е на седмото небе, ако ти й беше дъщеря. Ти си красива, стилна, също като нея.

Стела заопипва гривната от изкуствени камъни на китката си.

— Красотата не е вечна.

— Знам само, че ме чакат големи неприятности. Мама ненавижда провалите. Направо побесня, когато уволниха татко. Дори когато той умираше, тя не можеше да понесе да остане в една стая с него.

— Тя ми се струва тежък случай. Защо са го уволнили?

— Случило се е нещо в работата му. Шефът му е казал, че е прекалено мил.

— Прекалено мил ли?

— Той беше невинен в известен смисъл. Имаше доверие на всички.

— Майка ти има много високи стандарти.

— Добре си ме разбрала — Дарби седна с изпънат гръб и спусна крака на пода. Вече й беше писнало да се чувства нещастна. Трябваше да измисли план, да реши съдбата си. Дали щеше да се опълчи на майка си, или да се наложи да се справя с Есми, нямаше повече да тъне в самосъжаление. — Трябва да измисля нещо.

Стела протегна ръка и я погали по коляното.

— Не мисли прекалено напред. Това е моето лекарство в моменти на криза. Тази сутрин направи нещо, което ще ти достави удоволствие.

— Какво например?

— Не знам. Ела с мен в закусвалнята и изяж един сандвич с яйце. Купи си ново червило.

Нещо, което я радваше. Дарби се усмихна.

— Благодаря. Май знам какво ще свърши работа.

* * *

Сам пое ръката на Дарби, когато влязоха в Уошингтън Скуеър Парк. Откри го в кухнята на „Флатед Фифт“, смачкваше подправки в хаванче и не се наложи да каже и дума. Той погледна изражението й, свали си веднага престилката и двамата тръгнаха на запад, а тя му разказа за срещата си с госпожа Тибит. Спряха, колкото да си купят кафе от деликатесния на ъгъла.

Тя отпи глътка, за да прикрие удоволствието от небрежния начин, по който той беше поел ръката й. Сякаш двамата бяха заедно от известно време и правеха това всеки ден. Все едно тя беше неговото момиче.

— Как се почувства, когато разбра? — попита той. Беше приел новината с лекота, замислено, без жестовете, които издаваха неловкостта на Морийн, или милото отношение и съжалението на Стела.

— Паника. След това облекчение. Бях щастлива, че няма да живея още осем месеца с мисълта за фирмено счетоводство и да се преструвам, че отговарям на телефона.

— Добре. Значи добре, че са те изключили. Какво следва оттук нататък? — Той погледна към фонтана, където мъж с китара седеше и свиреше, заобиколен от момичета в сини дънки и тесни топове, които биха докарали удар на госпожа Юстъс.

Ами ако беше разбрала всичко погрешно? Сам може и да беше облекчен, че тя ще се разкара от пътя му и се надява да се качи на следващия влак за Охайо, за да се махне.

— Мама сигурно иска да се прибера, за да може да ме измъчва, задето съм я разочаровала.

— А ти какво искаш?

Дарби наклони глава. Досега не бе проявила достатъчно смелост, за да се замисли над този въпрос.

Цели седемнайсет години беше правила онова, което хората искаха от нея. Майка й беше готова да обезумее във всеки един момент, затова Дарби не смееше да си каже мнението. Присъствието на господин Сондърс не помагаше по никакъв начин и тя постепенно бе скрила същността си, също като костенурка, която ръчкаш с пръчка.

— Дължа на мама доста пари, задето плати таксата за школата, и се чувствам много виновна.

Той сведе поглед към нея. Китаристът изпълняваше минорно парче и пееше за изгубената любов.

— Не те попитах това.

— Не, но това обхваща голяма част от проблема, от онова, което трябва да направя, до онова, което искам да направя. А пък Есми е много въодушевена. Като идвах насам, я видях в асансьора. Не можахме да си поговорим, защото госпожа Юстъс се качи на следващия етаж, но Есми каза, че работи над нещо, че ми е покрила гърба.

— Какъв е този неин замисъл?

— Иска да работя в клуба и да пея с нея, да се опитаме да си намерим работа като певици.

— Типично в стила на Есми.

Дарби се разсмя.

— Знам, но ми харесва начинът, по който не допуска никой и нищо да застане на пътя й. Стигам до извода, че ще ми се отрази добре да използвам този подход.

— Засега остави нещата каквито са — докосна брадичката й с показалец. — Ти какво искаш?

Любовта й към книгите си беше останала същата, независимо дали беше обикновена гостенка в хотел „Барбизон“ или момиче на „Гибс“.

— Искам да работя с думи, нещо свързано с писането. В „Барбизон“ се запознах с едно момиче, което работи в сферата на книгоиздаването и това ми се струва много интересно.

— След като искаш да работиш с думи, не се съмнявам, че все някак ще успееш да го постигнеш.

Ненатрапчивата убеденост в думите му я накара да се просълзи.

— Значи не искаш да се върна в Охайо.

— Какво? — Той хвърли чашката от кафето в близкото кошче за боклук и тя описа небрежна арка. Дарби направи същото, но пропусна с трийсетина сантиметра.

— Опа — вдигна я и я пусна в кошчето. — Мислех, че може да ти е омръзнало да се мотая в краката ти и не искаш да работиш на едно място с мен.

Той свали шала от врата си и го върза на Дарби, привлече я към себе си и я целуна по устните.

— Не, не искам да се връщаш. Важното в случая е да решиш ти какво искаш. Искаш ли да останеш?

— Да.

И тя го направи. Първото й решение, взето самостоятелно, беше, че Ню Йорк ще стане домът й. Второто беше, че ще потърси Шарлът веднага щом тя се върне от Лондон и ще я очарова дотолкова, че да й помогне да си намери работа. Ако междувременно се налагаше да сервира на маси, така да бъде. Един ден щеше да се отплати на майка си.

— Струва ми се, че знам какво искам — заяви тя.

Сам не я накара да обясни, просто я целуна отново.

— И аз искам да видя как го постигаш.

— Държа да те предупредя, че може да се окаже лудешко препускане.

— Обичам лудостите. Имаш ли нещо против, ако и аз препускам с теб?

Тя преглътна с усилие.

— Много ще се радвам.

— Добре. Защото нямам намерение да го пропусна за нищо на света.