Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (2)

Втора глава
Ню Йорк, 1952 г.

Жената на рецепцията на хотел за жени „Барбизон“ вдигна объркано поглед.

— Маклафлин ли? Доколкото знам, нямаме гостенка с такова име.

— Но аз все още не съм се настанила, току-що пристигам — Дарби прехапа устни. Как само й се искаше мама да беше дошла с нея, тогава нямаше да бъде в това положение. Ако мама беше с нея, тя щеше да накара чиновничката да провери регистъра си, да й каже, че е изпратила писмо миналия месец, в което посочва, че Дарби Маклафлин ще пристигне на пети септември и прилага три препоръки. След това щеше да се обърне към Дарби и да й нареди да престане да си хапе устата.

Тя прехапа устни по-силно и усети вкуса на кръв.

Жената беше с очила, от които очите й изглеждаха неестествено кръгли и Дарби не се сдържа и се ококори съчувствено.

Група от пет, може би шест момичета на нейна възраст прелетяха през фоайето и Дарби беше готова да се закълне, че чу как една от тях се изсмя. Жената зад гишето, изглежда, не обърна внимание.

— Току-що пристигаш, нали?

— Да, тъкмо пристигам от Охайо, а мама, госпожа Сондърс, направи резервация преди цяла вечност. Ще остана тук до юни.

Изкуши я мисълта да се качи на влака и да се върне в Охайо. Терминалът на Гранд Сентрал я втрещи с ордите хора, които се щураха насам и натам, знаеха накъде отиват и защо. Тя застана близо до големия часовник и стисна куфара си, опита се да се ориентира, все едно беше застанала на палубата на огромен кораб. Дори имаше чувството, че подът се люшка под черните й лачени обувки.

След това забеляза табелата за таксита и се отправи решително натам като се блъскаше в хората и се извиняваше на всички. Докато огледа града, който се изнизваше покрай прозореца на таксито, шофьорът я остави пред хотел „Барбизон“ и тя се оказа в хладното, просторно фоайе. Тъмното дърво на изящно гравиран балкон надвисваше от три страни, подчертан от чисто бели стени. Пищни палми бяха застанали като стражи край колоните.

Единственото й желание след цяла нощ във влака с елегантния вагон-ресторант и ленени покривки беше да си влезе в стаята и да полегне за малко. Имаше нужда от време, за да се съвземе след този прилив на преживявания. А сега й казваха, че дори няма стая.

Не познаваше никого в града, нито един човек. Хотел „Барбизон“ за жени беше единствената й надежда.

Чиновничката се върна от задната стаичка, стиснала бял лист.

— Резервацията е записана под името Сондърс.

Тя въздъхна от облекчение.

— Да, това е пастрокът ми. Мама прие неговото име, след като се омъжи за него. Аз обаче останах Маклафлин.

Жената с бухалски очи погледна Дарби с пълно безразличие.

— Тук е записано Сондърс, госпожице. Искате ли да го променя?

— Да, ако обичате.

— Става. Чакайте тук и госпожа Юстъс ще дойде при вас след малко.

Едва седнала на твърдата пейка, и се появи жена. Майка й би я нарекла кон: висока, яка жена с орлов нос, облечена в тъмносин костюм, под който се подаваше корсаж от провиснала материя. Дарби стана и стисна ръката й.

— Струвате ми се изтощена, госпожице Маклафлин. Изморително ли беше пътуването?

— Ни най-малко. Беше много приятно — излъга Дарби. — Влаковете са прекрасни.

На гарата майка й подари книгата „Изкуството на разговора“ и тя послушно я прочете, защото корицата обещаваше „Забележителен нов начин да спечелите положение, власт и да се откроите като личност“. Отговорите ви винаги трябва да са положителни, инструктираше книгата.

Госпожа Юстъс кимна отривисто.

— Настанена сте на петнайсетия етаж и мисля, че ще ви бъде удобно.

Вратата на асансьора се отвори. Дарби се постара да не зяпа втренчено, когато младо момиче в униформа отвори със замах вътрешната решетка, за да влязат. Госпожа Юстъс даде знак на Дарби да се качи.

— Мъжете посетители трябва да се запишат и се допускат единствено в общите салони. Безопасността на момичетата ни е на първо място.

Момичето от асансьора изви очи, а Дарби прикри усмивката си. Докато асансьорът се изкачваше на тласъци, госпожа Юстъс бълваше информацията с такава скорост, че Дарби беше сигурна, че няма да запомни нищичко.

— Храната се сервира в трапезарията на втория етаж. Часовете са посочени във фоайето, но винаги можете да се отбиете за чаша чай или кафе. Вечеринките се провеждат всеки четвъртък в салон „Запад“. Всяко момиче, заловено да приема мъж в стаята си, рискува да бъде изгонено. Можете да използвате басейна, спортния салон и корта за скуош в мазето от осем сутринта до шест следобед. На последния етаж ще откриете тераса и солариум. Записана сте в „Катрин Гибс“, нали така, госпожице Маклафлин?

Вратата на асансьора се отвори и те излязоха в тесен коридор.

— Да, госпожо. Часовете започват в понеделник.

— Добре. За съжаление, нямаше свободни стаи на етажа, на който са момичетата от „Гибс“. Вие ще бъдете тук, с момичетата, които работят за „Ейлин Форд“.

— Като автомобилите ли? — попита Дарби. Представи си как секретарките учат имената на автомобилните части.

— Не, не като автомобилите — въздъхна с досада госпожа Юстъс. — Пристигнахме.

Пъхна ключ и отвори вратата. Дългата тясна стая миришеше на спарено и лак за коса. Дарби докосна плота на бюрото и остана доволна, че не е лепкав от мръсотия.

Двойно легло бе опряно на едната стена, малко бюро и стол, вмъкнати до долната му част. На кувертюрата се виждаше крещящ мак, същите имаше и по завесите, които висяха почти до пода, и заради тях прозорецът изглеждаше по-дълъг, отколкото беше в действителност. Поизтъркано кресло с висока облегалка, твърде тясно, за да може да се сгуши в него, беше сместено в ъгъла срещу бюрото.

— Домашни любимци не се допускат, никакви риби, костенурки, нищо такова.

Дарби не беше сигурна дали иска да си вземе жива рибка. Имаше ли магазини за такива неща в Ню Йорк? Разбира се, че имаха. Тук имаше всичко.

— Струвате ми се малко объркана. Добре ли сте?

— Чувствам се чудесно, госпожо Юстъс.

— Добре, в такъв случай ви оставям. Повечето момичета на вашия етаж днес са на обиколка на Природонаучния музей, така че ще бъде тихо, докато се върнат.

Дарби закачи роклите си в гардероба и подреди останалите си дрехи. Постави четката и гребена върху бюрото и се отпусна на леглото, а докато се колебаеше какво да направи след това, потъна в дълбок, необезпокояван от сънища сън.

Събуди я писък на момиче. Шумът беше оглушителен, ужасяващ и Дарби седна бързо. Сърцето й се сви, когато си спомни, че се намира насред непознат град, съвсем сама. През прозореца видя, че слънцето е потънало зад хоризонта сред лека мъгла и хвърляше неземни отблясъци по покривите и водните кули.

Писъкът преля в безпомощен смях, а шумът пред вратата й стана още по-страшен. Момичетата от „Форд“, изглежда, се бяха върнали от посещението.

Дарби стана и се среса, след това си облече любимата рокля за повече кураж. Беше кремава, памучна, закопчаваше се до врата и имаше къси ръкави с маншети. Роклята се разкрояваше от колана и от множеството дипли се показваха образи на затворени чадъри и параболи. Различните форми и цветове я караха да се усмихва винаги, когато сведеше поглед.

Погледна се и видя, че е бледа, а кестенявата й коса висеше отпусната, правеше ушите й по-големи от обикновено. Разкрасителят за уши, който майка й поръча и настояваше да използва всяка нощ, ги прибираше донякъде. Но пък роклята беше ужасно красива.

Дарби си пое дълбоко дъх и си наложи да излезе в коридора.

Великолепно червенокосо момиче се закова на място.

— Я виж ти, здрасти.

Дарби протегна ръка.

— Здравей, аз съм Дарби Маклафлин — и лепна ведра усмивка на лицето си.

— Дарби, аз съм Стела Конъвър. Не съм те виждала досега — Стела беше няколко сантиметра по-висока от Дарби и имаше най-малките уши, които новодошлата бе виждала.

— Дойдох, за да уча в секретарско училище. От Охайо съм. Пристигнах днес. Първо решиха, че нямам резервация, и аз си казах, че ще трябва да си ходя. След това обаче я откриха. Бяха я направили на името на пастрока ми, вместо на мое. Той е Сондърс, а аз Маклафлин.

Дрънкаше безспир. В „Изкуството на разговора“ не се споменаваше подобно нещо.

— Радвам се, че всичко си е дошло на мястото — Стела я хвана за ръката. Може пък Дарби да не се беше представила като съвършената глупачка. — Между другото, роклята ти много ми харесва.

Стела я поведе към отворена врата. Вътре се мотаеха шест или седем други момичета, докато една четеше на глас от модно списание. Когато Дарби се появи, я зяпнаха.

Всички до една изглеждаха така, сякаш току-що бяха слезли от страниците на списание. Една беше с яркочервено червило, което подчертаваше съвършено изваяните й устни, а друга имаше богати златни къдрици. Дрехите им бяха шити по поръчка, колосани: бродирани бели блузки, съчетани с тесни прави поли, разкроени рокли на пъстри райета. Във високата кула се криеха множество принцеси. Въпреки че след три месеца навършваше осемнайсет, Дарби се почувства съвсем като дете в присъствието на тези красавици.

— Дами, това е Дарби; днес е пристигнала за „Кейти Гибс“ — Стела посочи момичетата едно след друго и изреди имената им. — Ние всички сме в „Ейлин Форд“, агенцията за манекенки.

Това обясняваше всичко. Тя не беше на мястото си, също като панда в стая, пълна с газели.

Момичетата поздравиха, а Канди, със списанието, покани Стела и Дарби при тях. Дарби се сви в един ъгъл, за да избегне вниманието.

— Тъкмо четях съобщенията на последните венчавки в „Мадмоазел“. Ти четеш ли ги, Дарби?

— Разбира се — не точно. Майка й всеки месец купуваше новия брой и Дарби се преструваше, че го разлиства. Слабите като вейки манекенки с хитри погледи и невъзможно тънки талии я плашеха.

— И така, дами, стигаме до съветите. Първият: „Срешете се и си измийте лицето преди закуска, сложете си червило, преди да сложите кафето“. Номер две: „Никога не докосвайте бръснача на съпруга си, не подреждайте бюрото му“.

— Нямам никакво желание да докосвам бръснача му — блондинката отметна глава и направи физиономия. Дори когато се мръщеше, беше красива.

— Номер три: „Първия път, в който детето и съпругът ви повикат едновременно, вървете при съпруга си“.

Дарби си представи как бебето плаче от глад, докато съпругът иска помощ, за да открие липсващия чорап. Тази работа не й хареса.

— Номер четири: „Не се състезавайте със съпруга си“. И накрая, номер пет: „Не забравяйте, че бракът е забавление“.

Момичетата се разбъбриха, започнаха да коментират, думите им се лееха.

— Винаги се реша, преди да сляза долу, така че за мен е все едно.

— А пък аз ще си имам бавачка, която да ми гледа бебето, така че ще бъда свободна, за да отида при съпруга си.

— Ти какво мислиш, Дарби?

Канди я погледна. Това беше тест. Тя трябваше да отговори с ентусиазъм и да подхвърли някоя весела забележка. Тогава щеше да си създаде приятелки за цял живот, тези момичета щяха да я канят за шаферка на сватбите си, на бебешките празници, щяха да си пишат, да си припомнят времето, прекарано в Ню Йорк, когато са били млади и светът ги е очаквал.

— Не възнамерявам да се омъжвам — заяви тя.

Канди остана с отворена уста. Заопипва перлите на врата си.

— Изобщо ли?

— Затова съм тук, да отида на курс, за да мога да изкарвам заплата. Не искам да ме издържа мъж — тя си спомни изражението по лицето на майка си, смесица от шок и триумф, когато татко й почина. Другите момичета я наблюдаваха слисани и тя се опита да обясни: — Жената не бива да зависи от мъжа.

— Ясно. Може би предпочиташ да зависиш от жена?

— Не съм сигурна, че те разбирам.

В очите на Канди заблестя злобна радост.

— Наистина ли не разбираш за какво говоря?

— Казвам само, че възнамерявам да изкарвам достатъчно пари, за да се издържам. Ти не искаш ли същото? Не сте ли тук по същата причина?

Канди се изсмя.

— Не, сладурче. Аз си търся най-богатия мъж, когото успея да хвана. Не ставай досадна.

Преди да успее да отговори, Стела подхвърли, че било време да слязат за вечеря и бъбривата група скочи и се отправи бързо към вратата. Списанието падна на пода и Дарби го вдигна бързо и го постави на бюрото.

Беше изтърсила нещо нередно. Приглади роклята с чадърите и ги последва по коридора.

* * *

В трапезарията се носеше тракане на чинии и оживени приказки. Помещението се оказа изискано като ресторантите, в които бе ходила Дарби, с колосани бели покривки и полилеи в стил артдеко от планински кристал. Дарби следваше Стела като изгубено кутре, тъй като тя беше единствената, която се държа мило с нея. Стела напълни чинията си с броколи и лъжица картофено пюре, но Дарби беше много гладна и си поиска допълнително пилешко филе. След това корсетът й щеше да я стяга, но точно сега й беше все едно.

— Кажи ми сега, откъде в Охайо си? — попита Стела, след като се настаниха на маса с останалите от коридора.

— От Дифайънс. — Отговорите ви трябва да са къси и приятни; не бързайте да вземете думата.

— Какво оригинално име за град. Много по-хубаво е от Гранайт Фолс, аз съм оттам, Северна Каролина. — Стела лапна мъничка хапка пюре и продължи: — Странно, че са те сложили на един етаж с манекенките. Момичетата от „Гибс“ са на шестнайсети и седемнайсети — тя отпусна пръсти на ръката на Дарби. — Ние, разбира се, се радваме, че си с нас.

— Много благодаря. Радвам се, че ме приехте.

Грешка. Тъпо. Стела я стрелна със странен поглед.

На Дарби й се прииска да си е у дома, да гушка кучетата, докато майка й готви, да се наслаждава на няколкото тихи часа след училище, преди господин Сондърс да се прибере. Беше си донесла няколко книги, включително любимата си антология с пиеси на Шекспир, и част от нея копнееше да се върне тичешком в стаята си и да се потопи в „Дванайсета нощ“ или „Цимбелин“, да си представя декорите и костюмите, докато чете.

— Извинявай, тук не се чувствам на мястото си — Дарби обърна приборите между пръстите си и усети как сълзите парят очите й.

— Недей така — сниши глас Стела. — Чувствах се по същия начин, преди да се установя. В Гранайт Фолс дори няма автобусна спирка, така че можеш да си представиш колко бях слисана, когато пристигнах.

Дарби забеляза едва сега, че другото момиче говори с мек южняшки акцент. Гласът й беше музикален, звучеше като песен.

— Харесва ми акцентът ти.

— Благодаря ти. Опитвам се да го залича. В агенцията мислят, че не е достатъчно изтънчен.

— Как е възможно да кажат подобно нещо? Красив е, също като мелодия.

Стела се отпусна доволно назад.

— Добре казано. Трябва да станеш писателка.

— Много си мила, но не мога да си губя времето с мечти. Дошла съм да се изуча за секретарка. Мама използва всичките пари от застраховката, които получи след смъртта на татко, за да ме изпрати тук. Няма да имам друг шанс.

— Ясно — отвърна Стела. — Къде ти се иска да започнеш работа, след като приключиш в „Кейти Гибс“, малка госпожице Сериозна?

Дарби се усмихна.

— Странно, не съм мислила толкова напред — околният шум беше приятен, така двете бяха като в пашкул, в който можеха да си говорят.

— Според мен, трябва да се целиш високо. Можеш да станеш секретарка на топбизнесмен, на човек, който управлява издателство или на модна линия. На човек, който ще оцени момиче, умеещо да си играе с думите.

— Звучи като мечта. Само че в Дифайънс нямаме такива хора.

— Тогава не се връщай в Охайо. Можеш да останеш тук, в Ню Йорк.

— О, не, не мога да направя подобно нещо.

— Защо да не можеш?

Дарби не смееше да обясни защо. Кучетата щяха да й липсват безкрайно много, а майка й щеше да остане сама с господин Сондърс, настроенията му и особения му характер.

— Разбрахте ли какво стана миналата година? — Канди се обърна към всички на масата и прекъсна разговора на Дарби и Стела.

— Не, какво? — попита Стела и се обърна настрани.

— Чух, че едно от момичетата скочило от четиринайсетия етаж и се убило.

— Млъквай, Канди. Това е просто слух и ти го знаеш.

— Но е вярно, истина е — Канди погледна Дарби. — Един от портиерите ми разказа всичко. Каза, че покрили всичко, да не би вестникарите да надушат, просто събрали тялото и го изпратили там, откъдето е била.

— Ужасно! — надигнаха възмутено гласове останалите.

— Ние не би трябвало да знаем. А преди няколко години друго момиче, изглежда, използвало пистолет, за да се застреля в главата в стаята си. Призракът й продължава да обикаля коридорите, половината глава липсва.

Стела отмести чинията.

— Господи, Канди. Все още ям. Да беше изчакала да си легнем, преди да започнеш да разказваш подобни кървави истории.

— Не е била нито гост редактор, нито манекенка, само това знам. Вероятно от момичетата на „Кейти Гибс“. Да внимаваш, Дарби.

Стаята започна да се върти.

— Не изглеждаш много добре — отбеляза Стела.

— Добре съм — Дарби изтри уста със салфетката и се усмихна немощно.

— Да знаеш, че имам пудра, която ще се отрази добре за лъскавината на носа ти — продължи Стела и така спаси положението. Отегчени от посоката на разговора, другите момичета се обърнаха настрани. — Ще ти я дам, когато се върнем в стаята. Искаш ли?

— Много. Благодаря ти — смутената Дарби попи бузи със салфетката с надеждата да прикрие мазния слой, който я измъчваше още от четиринайсетгодишна. Не беше на нивото на тези момичета: беше грозна, неосведомена и глупава. Колко ли още вечери трябваше да издържи, докато се прибере в Дифайънс? От септември до юни, десет месеца, седем вечери на седмица, четири седмици в месеца: двеста и осемдесет минус ваканциите за празниците.

Когато се върна в стаята си, Дарби се хвърли по лице на леглото и тихо се разплака във възглавницата. Тъкмо се беше поуспокоила, когато някой почука на вратата.

— Дарби, донесох ти пудрата. „Ангелско лице“ на „Понд“; истинска мечта — Стела влезе и затвори вратата след себе си. — Защо седиш на тъмно?

Дарби се изправи и избърса очи.

— Искам да се прибера вкъщи, Стела. Не искам да оставам тук.

Стела седна до нея на леглото и я прегърна. Миришеше на ванилия и Дарби не се сдържа и отпусна глава на рамото й. Стела не трепна, както можеше да направи, и тази незначителна проява на доброта едва не я накара да ревне отново.

— Недей, недей — Стела протегна свободната си ръка и пъхна косата й зад ухото. — Скоро ще свикнеш.

— Мислиш ли, че наистина има призрак?

— Не. Мисля, че Канди е първокласна гаднярка. Не й се оставяй. Сега вече си момиче от „Барбизон“, една от нас си.

Паниката, обхванала сърцето й, откакто замина от Охайо, я поотпусна малко и Дарби въздъхна дълбоко и тъжно.